Дерек Ланди
Смъртта на светлината (33)

33.
Премеждията на бавачката

Загубата на Декстър Векс и Дей Мейбъри в полза на Останките беше сериозен удар. Част от Валкирия искаше да си остане в Бентлито, когато дойде новината и да се върне със Скълдъгъри, докато ставаше всичко това, но друга част — по-силна, искаше да си бъде вкъщи. Беше щастлива, че я е послушала. В мига, в който прекрачи входната врата, се почувства по-леко, по-добре. По-щастлива. И ето я сега — надигнала вежди срещу баща си.

— Имам за теб един съвет за гледане на бебе — казваше той, докато си обличаше палтото. — Веднъж направих тази грешка и майка ти така и не ми дава да го забравя. Безценен съвет, а аз го научих по трудния начин. Готова ли си?

Валкирия застана с гръб към ревящия огън и се ухили.

— Готова съм.

— Не губи бебето — каза баща й. — Недей. Ясно? Освен това, изразът „да седиш с бебе“^[1] е подвеждащ, защото не можеш да сядаш върху бебето. Веднъж седнах върху теб, когато беше съвсем малка, но за щастие главата ти се изду обратно до първоначалната си форма, щом забелязах. Беше под мен няколко минути, всъщност. Изненадах се, че въобще беше останала жива.

— Няма да сядам върху Алис.

— Е, така казваш, ама е изненадващо лесно да го направиш. Тя е мекичка като възглавничка.

Майката на Валкирия влезе.

— Върху детето ли седна?

Татко й поклати глава.

— Не. Не съм. Не и наскоро. Готова ли си да тръгваме?

— Готова съм — отвърна майка й. — Стеф, съжалявам задето те зарязваме с Алис още първата вечер, откак се прибра, обаче така става като решиш да спиш в къщата на Гордън цяла седмица. Алис е чудна, тя е чудно, чудно дете, но ние наистина имаме нужда от малко почивка. Ако не бях забравила колко е изморително да гледаш дете, сигурно щях да накарам някой друг да я свърши тази работа.

Баща й кимна.

— Аутсорсинг. Умно.

— Готова е за сън, само й дай шишето, завий я и после си лягай и ти. Изглеждаш уморена.

Валкирия се усмихна.

— Звучи добре.

Изпрати ги до вратата.

— Не отваряй на непознати — рече татко й. — Освен ако не продават нещо. Тогава отвори вратата и виж дали би ми харесало. Ако би ми харесало, ми купи. Но нищо евтино. Имам си стандарти. И нищо прекалено скъпо, също. Стандартите ми не са чак толкова високи.

— Приятно изкарваме — каза Валкирия и затвори вратата след тях.

Върна се в дневната, сложи решетката на камината и взе Алис на ръце. Качи се по стълбите, сложи сестра си в креватчето с шишето и я зави. Алис я загледа докато клепачите й не започнаха да натежават, след което Валкирия се измъкна на пръсти. Прекоси площадката до спалнята си.

Стефани седеше на леглото, а раницата беше до нея.

— Наслаждаваш ли се на домашния уют?

Усмивката на Валкирия поизбледня.

— Да, всъщност, да. Хубаво е да си дойдеш у дома.

— Знам какво се опитваш да направиш.

— И какво точно?

— Опитваш се да ме изместиш.

— Аз се опитвам да изместя теб? Ти си моята замяна.

— Бях! — отвърна Стефани, скачайки от леглото. — Бях твоята замяна! А сега се чувстваш заплашена, защото осъзна, че аз съм по-добрата дъщеря за тях, по-добра отколкото ти някога си била.

Устните на Валкирия се извиха.

— Ти си луда. Но всички си го знаем по принцип, откакто уби Каръл. Наистина ли смяташ, че бих могла да се чувствам спокойна, че живееш с тях? Как да съм сигурна, че няма да се подхлъзнеш и няма да убиеш още някой? Как ти можеш да си сигурна, че няма да го направиш?

— Понеже се промених. Еволюирах.

— Не може да ти се има доверие.

Стефани се изсмя.

— А на теб може? И двете сме виждали бъдеще, в което убиваш родителите ни, където уби сестра ни. Аз еволюирах от убиец. А ти еволюираш в убиец. Я кажи пак — на коя от двете ни не може да се има доверие, а после ми кажи на коя може. Не си ти. Работих рамо до рамо със Скълдъгъри през последните няколко седмици. Изглежда мога да те заменя във всеки аспект на живота ти. Аз съм по-добра дъщеря, по-добър партньор, по-добро гадже…

Валкирия се смръщи.

— Какво?

— Не трябваше да изневеряваш на Флетчър. Никога не бих му го причинила.

— Ти… ти си с Флетчър? Не можеш. Ти си мое копие.

— И аз така си мислех. Сега осъзнавам, че аз съм по-добрата версия.

Валкирия се вторачи в нея.

— Стефани, така няма да стане. Мислех, че ще може да се получи, но няма как. Ще трябва да се махнеш.

— Моля?

— Какво, оглуша ли? — попита Валкирия. — Махни се. Напусни страната.

— И къде предлагаш да ида?

— Където и да е. Не ми пука. Иди в Америка, вземи си куче, намери си живот.

Стефани направи крачка към нея.

— Мислиш, че аз съм тази, която ще избяга? Сериозно? Ти вече избяга веднъж. Избяга и остави Даркесата да поеме контрола. И двете знаем, че си по-слабата. Та ето какво е моето контрапредложение, Валкирия. Ти се махаш. Каква полза от теб за когото и да било вече? Ти си безгласна буква. Провали всички. Дори нямаш магия, нали? Не ми се прави на изненадана. Виждам го в очите ти. Аз поне имам това.

Тя се пресегна да вземе раницата, извади Скиптъра и Валкирия неволно отстъпи назад.

Стефани присви очи.

— Еха.

Валкирия усети как топлината залива лицето й.

— Не съм…

— Еха — повтори Стефани. — Помисли си, че ще те убия, нали? Ти наистина си помисли, че ще го направя.

— В своя защита…

— Какво в твоя защита? Вече убих Каръл — защо не и теб, нали? Вече не съм такъв човек. Казах ти. На всички казах. Всички знаят, че съм се променила. Дори Скълдъгъри знае. Само ти продължаваш да се отнасяш с мен като с нещо.

— Ей — възкликна Валкирия, — ако искаш да водим този разговор, да го водим, добре. Обаче дай да го правим без да държиш Скиптъра, става ли?

Стефани го насочи право към нея.

— Това? Страх те е от това? Страх те е какво ще направя с това?

— Не се бъзикай — предупреди я Валкирия, а кръвта пулсираше в ушите й. — Мислите ти активират…

— Знам! — почти извика Стефани. Веднага понижи глас, но гневът не утихна. — Знам как да го използвам и няма да гръмне по случайност. Мисля за това, откак съм се прибрала вкъщи, всъщност, мисля за всички онези хора, които може да убие и за разрухата, която може да предизвика, и знаеш ли какво? Вече не го искам. Ти се върна. Можеш да тръгваш и да си гледаш приключенията. В това си добра. А аз? Аз приключих с тези работи. Напускам. Не искам повече никога да използвам друго оръжие. Не искам повече никога да държа това нещо в ръцете си.

Валкирия я гледаше как грабва раницата и набутва вътре Скиптъра. Взе да я закопчава, а ципът заяде, Стефани започна да ругае и да мърмори и Валкирия протегна ръка.

— Хайде, дай на мен…

Стефани го дръпна.

— Не. Това няма нищо общо с теб. Удивително, нали? Нещо, което да няма общо с теб. Става дума за мен. За моето решение. — Изхвърча покрай Валкирия и хлопна вратата.

Стаята утихна без нея. Валкирия изчака няколко минути да види дали няма да влети пак. Когато не го направи, Валкирия окачи якето си и свали ботушите.

Стефани влезе. Вече не носеше Скиптъра.

— Ето — каза. — Скрих го. Сега доволна ли си?

— Къде е? — попита Валкирия.

— Няма нужда да се тревожиш къде е. Трябва да се тревожиш само за онова, което се случва в живота ти. Понеже този живот тук е мой.

— Няма да споря с теб по този въпрос — каза Валкирия. Седна на леглото и си свали чорапите.

Очите на Стефани се окръглиха.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Приготвям се за сън, на теб на какво ти прилича?

Стефани сложи ръце на хълбоците.

— И кой каза, че ще си лягаш?

Валкирия се изсмя.

— Стига бе? Кой каза ли? — Тя се изправи. — Аз казвам, защото това е моето легло.

— От доста време не си спала в него — заяви Стефани. — Сега е мое.

— Слушай, Стефани, ето какво. Моето легло. Моята стая. Моето семейство. Моите правила.

— Ти се отказа от семейството си, Валкирия. Как му викаха адвокатите? Отказа се от правата си. Предаде се. Позволи на Даркесата да те победи.

— А сега се върнах.

— Но то няма нищо общо с теб. Ние те върнахме. Ти не направи нищо.

Гневът избуяваше. Валкирия присви очи.

— Майната ти — каза и блъсна Стефани с рамо, докато ядосано излизаше от стаята.

Беше на средата на стълбището, когато осъзна, че Стефани върви след нея.

— Не се пребори с Даркесата със силата на волята си — продължи да натиска тя. — Истинското ти доблестно аз не триумфира над нейното зло. Ако ние не рискувахме живота си, за да те измъкнем, още щеше да си едно дребно, незначително гласченце някъде в дебрите на нейното съзнание.

Валкирия влезе в дневната, а Стефани не се отделяше и я следваше по петите.

— Не заслужаваш тази нова свобода. Ти разбираш ли го това?

Валкирия се извъртя. Застанаха нос до нос.

— Мислиш, че ти и Скълдъгъри делите една съдба, нали? — рече Стефани с подигравателен тон. — Той стана Лорд Вайл, ти стана Даркесата. И двамата сте правили отвратителни неща. Обаче ето я разликата. Скълдъгъри се е осъзнал. Бил е достатъчно силен, борил се е достатъчно много, за да стъпче Вайл и да изплува на повърхността като Скълдъгъри, когото всички познаваме и обичаме. А ти? Ти не беше достатъчно силна.

— Млъкни.

— Ти изобщо не се бори — продължи Стефани. — Трябвахме ти ние, за да те извадим. Казваш, че леглото е твое? Не. Ти се отказа от претенциите си към всичко, още когато допусна Даркесата да надвие и нищо не си заслужила обратно.

Валкирия заби пръст в гърдите на Стефани.

— Няма да вземеш семейството ми.

— Те не са… — Стефани заекна, после се намръщи. — Ти ли остави вратата на вътрешния двор отворена?

Валкирия се извърна, тъкмо когато Танит Лоу влизаше в стаята.

Стефани се метна срещу нея, а Валкирия сграбчи ръжена. Танит изрита, запращайки Стефани просната върху дивана. Мечът й проблесна, тя се завъртя, а Валкирия блокира острието с ръжена, но го изпусна от удара. Сграбчи Танит, притисна я към стената и в замяна получи коляно в корема. Остана без въздух.

Бронираното яке беше горе.

Лицето на Танит беше осеяно с черни вени, а ръката й се уви около гърлото на Валкирия.

— Къде е Даркесата?

— Моля те — бореше се за въздух Валкирия, — няма нужда да правиш това…

Стефани успя да се изправи, Танит се разсея и Валкирия видя шанса си. Награби каквото можа от тялото на Танит, притисна бедро към това на Танит и я дръпна рязко така, че след завъртане блондинката се озова във фотьойла. Фотьойлът падна, Танит се изтърколи от него, но веднага се изправи, все още с меч в ръка.

Валкирия тръгна наляво. Стефани — надясно.

Танит хукна напред, а Валкирия се препъна, уцелвайки почти на косъм меча. Стефани се насочи към ръжена, но Танит се извъртя и се блъсна в нея, подкосявайки краката й. Стефани се стовари на земята, а Танит замахна с меча, но Валкирия я изблъска изотзад, обгърна я в най-стегнатата възможна хватка и я преобърна през изпънатия си крак. Танит изпусна меча си, преди да се приземи върху него. Стовари се на земята, а Валкирия се опита да я задържи притисната долу. Но Танит си беше гъвкава, а и много по-силна от Валкирия, дори без Останката.

Сграбчи Валкирия за главата с две ръце и започна да усуква. Валкирия усети, че хрущялите по шията й бяха на косъм да се спукат, паникьоса се и се опита да се отскубне и да се махне. В този момент отнякъде се появи обувката на Стефани и се свърза в здрав съюз с челюстта на Танит. Последва бясна схватка за меча, но Танит стигна първа, разлюля го и острието се притисна към гърлото на Валкирия.

Всички замръзнаха.

— Върни Даркесата обратно — каза Танит.

— Не можем — отговори Валкирия.

— Как го направи? Как успя да си върнеш контрола?

— Не бях аз. Тя вече не е с мен. Беше изхвърлена от тялото ми. Няма я.

— Няма я?

— Касандра я призова и я превърна в свободна единица.

Танит изгледа и двете.

— В призрак?

— Нещо такова.

— О — рече Танит. Последва дълга пауза. После въздъхна и отдръпна острието от Валкирия. Отиде и седна на дивана.

Валкирия и Стефани се спогледаха.

Черните вени се отдръпнаха, а устните на Танит си върнаха нормалния вид.

— Съжалявам — рече.

Стефани се намръщи.

— Не схващам. Ще ни убиваш ли, или не?

Танит се поколеба.

— Моля те, кажи не — обади се Валкирия.

— Не знам — отвърна Танит. — Искам да кажа… Би трябвало да ви убия. Би било логично. Ти се отърва от Даркесата, аз искам тя да разруши всичко. Или… исках.

Валкирия взе решение. Изправи фотьойла и седна в него.

— Размисли ли?

— Не знам — каза Танит. — Колкото повече го мисля… да, може би. Частта Останка в мен е, направо, уоооп, хайде да избием всички. Обаче човешката ми същност само пита защо? Да избиеш всичко живо ще направи света толкова скучен. А ако трябва да сме честни, мисля, че и Останката в мен започва да мисли в тази насока, макар че едва ли някога ще го признае.

Стефани бавно седна, потривайки брадичката си.

— Значи няма да ни убиеш?

— Вероятно не. Но не отпускайте гарда все пак, да ви кажа. Не искам да давам обещание, което да не мога да сдържа, но точно към този момент, нямам намерение да убивам никоя от двете ви. Макар че може да размисля.

— Е, това е напредък — изкоментира Валкирия. — Все е нещо, нали?

Танит кимна.

— Мисля, че да. Искам да кажа, да, усещам сякаш съм направила една голяма крачка. Ето такова е чувството. Важно е.

— Да признаеш, че имаш проблем, е първата стъпка към възстановяването — обади се Стефани.

— Така казват, нали? А аз имам проблем. Понякога искам да избия всичко. Нямам съвест и от време на време правя неща, които могат да бъдат окачествени като, нали се сещате…

— Зло — довърши Стефани.

— Тъкмо. Да. Зло. Понякога правя зли неща. Нямам намерение да бъда зла. Не съм зла просто, за да съм зла. Но се случват лоши неща и аз съм отговорна за това.

— Ще послушаш ли съвета на Морибунд? — попита Валкирия.

Танит изглеждаше изненадана.

— Знаеш за това?

— Чух, когато говореше със Сангуайн за това. Или по-скоро Даркесата го чу.

— Кой е Морибунд? — попита Стефани.

— Един тип, който има Останка в себе си — обясни Валкирия, — но решил да не бъде зъл. Решил да бъде добър. Казал, че всичко, което трябва да направи Танит, е да се прави на добра достатъчно дълго, след което наистина ще стане добра.

— Дали ще сработи?

— Не знам — рече Танит. — Всъщност още не съм пробвала. Обаче сега като я няма Даркесата… Няма ли я наистина? Съвсем я няма?

— Ъ — измънка Валкирия, — никак не ми се иска да те накарам пак да решиш да ни убиваш, но… почти я няма. Финбар каза, че свободни единици като нея могат да издържат в това състояние известно време преди просто да… се изпарят. Води я нуждата да оцелее, но това ще я крепи още съвсем малко.

— И има начин да може да оцелее?

— Може да се всели в някой, някой открит за проникване. Но и това няма как да продължи твърде дълго. Обикновено тяло не може да издържи нивото на нейната мощ, без да изгори. Всички Долавящи тази нощ ще спят в защитни кръгове и случай, че се опита да се промъкне.

— Но е още жива? В известен смисъл? Хмм. — Танит се изправи.

Валкирия и Стефани бързо скочиха.

— Пак ли ще се опиташ да ни убиеш? — попита Валкирия.

Танит прибра меча.

— Ами. Не знам какво ще правя. Апокалипсисът ми изглеждаше страшно добра идея преди някоя и друга година. Сега… не знам дори. Може би просто вече не ми е толкова интересно. И трябва да си заключвате вратите, между другото. Просто си влязох.

— А, да — рече Валкирия. — Мерси.

Танит им се усмихна.

— Мисля да изляза през входната врата.

Когато си отиде, те подредиха дневната и заключиха вратата на дворчето. После се върнаха горе и надникнаха при Алис, която беше проспала цялата случка.

Стефани влезе в банята, докато Валкирия се насочи към стаята си. Постоя известно време вътре, преди да излезе. Вратата към банята беше отворена, а Стефани се разглеждаше в огледалото.

— Добре ли си? — попита Валкирия.

Стефани попипа бузата си с пръст и примижа.

— Ауч. Виж това. Ще се подуе и ще стане страшно до утре сутринта.

Валкирия се върна в стаята, извади малко пръст от една купчинка, загърната във фолио, и я намокри под крана на мивката.

— Да видим — рече. Стефани се обърна към нея, а Валкирия натри калта в кожата й. — Така по-добре ли е?

— Май започва да става по-добре — отговори Стефани.

— Помисли ли си, че Танит ще ни убие? — попита Валкирия.

— За момент. Е, за един доста дълъг момент. Ами ти?

— Първоначално да. Ей, благодаря, между другото. Май ми спаси живота.

Стефани вдигна рамене.

— Е, май и ти спаси моя. Много добра врътка й приложи.

— А, видя ли, а? Мдаа, не беше зле. Макар че наистина започва да ми липсва магията.

Стефани се ухили.

— Сериозно съжалих, задето Скиптърът не беше в мен.

Валкирия се разсмя.

— Бас ловя. В момента, в който го разкара и бам — ето ти Танит.

— Типично — рече Стефани, докато подсушаваше лицето си с кърпа. — Ето, избегнахме синьото око, май. Да се надяваме, че това ще е последният път, в който ми се налага да правя това.

— Наистина ли ще се откажеш? — попита Валкирия, докато вървяха към спалнята.

— Разбира се — отвърна Стефани. — Звучиш изненадана.

— Ами да. Не знам как можеш да оставиш всичко това. Искам да кажа, в крайна сметка ти си мен.

Стефани я погледна, докато се приготвяше да си ляга.

— За какво говориш? Аз не съм теб. Просто се преструвах на теб. Моментът, в който осъзнах всичко, наистина го осъзнах, беше моментът, в който спрях да бъда теб и започнах да бъда себе си. Нямам никакъв интерес към това да рискувам живота си, за да спасявам хора, които никога през живота си не съм срещала. Бих убила и бих умряла за семейството си и за хората, които обичам, но всички останали могат да се грижат сами за себе си, ако питаш мен.

— Значи няма да ти липсва да бъдеш партньор на Скълдъгъри?

— Никак даже — рече Стефани. — Но това е най-вече, защото той никога не се чувстваше спокоен с мен. Имаше периоди, в които беше добре, държеше се както когато беше с теб. И после изведнъж, сякаш някой е натиснал някакво копче, се сепваше и се сещаше коя съм в действителност. Това изобщо няма да ми липсва.

— И няма да ти липсват приключенията, вълнението…

— Може би мъничко — каза Стефани. — Поне в началото, де. Обаче нямам търпение пак да си стана нормална. Звучи тъпо, обаче да бъда нормална е онова, което ме кара да се вълнувам.

— Е, да — рече Валкирия. — Вярно, че звучи малко тъпо.

Двете се разсмяха.

— Но ми се иска да се сбогувам утре — продължи Стефани. — Нали се сещаш, със Скълдъгъри, с Чайна и с, така де…

— Флетчър?

— Е… Не знам дали ще се наложи да казвам довиждане на…

— Какво точно, ъъ, се случва между вас двамата?

— Не знам — отвърна Стефани. — Не знам той как се чувства покрай цялата тази, така де, цялата история или какво ще направи като му кажа, че напускам…

— Обаче го харесваш?

— Ами… да.

— А той харесва теб?

— Мисля, че да.

— И искаш да продължите… да се виждате?

— Може би — каза Стефани. — Да. Ако той пожелае, де. Не знам как ще ме възприема, когато съм нормална.

— А как ще се справим ние с това? — попита Валкирия. — Ти и аз и моето… ти и аз и нашето семейство?

— Е — рече Стефани, премисляйки нещата, — предполагам, че бихме могли… бихме могли да не променяме нещата. Искам да кажа, че ако ти си окей с това, мога да прекарвам повечето време тук и да кажем два пъти в седмицата у Гордън, докато заемаш мястото ми. Няма да е лесно като да си разменяме спомените директно, но бихме могли просто, е, сещаш се, да си разказваме какво става преди да се разменим.

— Да си разказваме — повтори Валкирия. — Колко революционно.

— Знам де.

— Осъзнаваш, че ще спорим страшно, нали?

Стефани вдигна рамене.

— Не ме притеснява, ако и теб не те притеснява.

— Е, поне разговорът ще е интелигентен.

Стефани завъртя очи.

— Това е толкова Скълдъгъри изказване.

— Млъквай — рече Вал кирия през смях. — Е, май утре ще е последният ти ден с риск за живота, така че може би ти трябва да ползваш леглото.

— Може би — отвърна Стефани. — Или пък, знаеш ли… леглото си е бая големичко като за сам човек. Може да си го и поделим.

Валкирия се усмихна.

— Екстра.

— Само че хубавата възглавница е за мен.