Пола Маклейн
Парижката съпруга (6)

5

— Наред ли е всичко, госпожице? — попита таксиметровият шофьор.

— Трябва да е наред — отвърнах аз и отворих вратата.

Завръщах се в Сейнт Луис след един дълъг ден пътуване с влак. Още по-дълъг го правеше чувството, че някак съм се провалила в Чикаго. Сега отново бях пред дома на Фони и Роланд на Кейтс авеню. Оставаше само да платя и да сляза.

Навън въздухът беше прохладен и свеж. Шофьорът пренесе куфарите ми до верандата; стъпките ни кънтяха глухо по плочките. Щом влязох, захвърлих багажа в подножието на стълбището и се качих в стаята си, която изглеждаше студена и необитаема. Макар че бе късно и се чувствах изтощена, аз светнах лампите и запалих камината, за да се стопля. Седнах на розовото канапе, обгърнах раменете си с длани и се запитах дали някаква частица от майка ми не е останала да витае из стаята, заметната с одеяло, и да ме гледа със съжаление: Клетата Хадли, Клетата ми кокошчица.

На другата сутрин спах до късно и когато слязох, Фони ме чакаше в трапезарията.

— Е? Искам да чуя всичко. Какво прави там? С какви хора се срещна?

Разказах й за веселбите, игрите и интересните хора, които прииждаха на тълпи в апартамента на Кенли, но премълчах за Ърнест. Какво имаше за казване? Не знаех какви са отношенията ни, дори като приятели.

Докато разговаряхме, Роланд влезе, закопчавайки ръкавелите си. Наоколо му се носеше аромат на сапун и боров тоник за коса. Той седна и Фони почти неусетно отдръпна стола си настрани, за да не го гледа как яде. Дотам бяха стигнали. От самото начало бракът им се оказа пълен провал. Ужасно ми беше жал и за двамата.

— Е — каза Роланд, — как ти се стори Чикаго? Така ли си го представяше?

Аз кимнах, мажейки мармалад на филийката.

— И успя ли да завоюваш десетки нови поклонници?

Фони прихна съвсем тихичко, но не каза нищо.

— Не бяха чак толкова много — казах аз.

— Трябва да си покорила поне едно сърце. Това писмо току-що пристигна за теб. — Той измъкна някакъв смачкан плик от джоба на сакото си. — Препоръчана поща. Трябва да е сериозно.

Усмихна се и ми подаде писмото.

— Какво е това? — попита Фони.

— Препоръчана поща — повторих аз като насън.

Името на Ърнест беше надраскано върху плика грозничко, но четливо. Навярно бе пуснал писмото веднага след като ме качи на влака, плащайки десет цента надбавка, за да е сигурен, че ще пристигне заедно с мен. Ще ти пиша. Ще те опиша. Опипвах плика, но не смеех да го отворя.

— Как се казва твоят приятел? — попита Роланд.

— Не бих го нарекла мой приятел, но името му е Ърнест Хемингуей.

— Хемингуей? — повтори Фони. — Що за име е това?

— Нямам представа — казах аз и се качих в стаята си да отворя писмото.

Пликът беше зацапан и смачкан, като че бе лежал няколко дни в джоба му — и дори само затова го харесвах, независимо какво пишеше вътре. Намерих си тихо кътче във всекидневната до пианото и открих, че листовете вътре също са смачкани, изписани с черно мастило. Скъпа Хасович — гласеше началото, — ти си във влака, а аз стоя тук и всичко стана по-пусто, след като си замина. Кажи ми, истинска ли си?

Оставих писмото, защото чувството, че се е прокраднал в главата ми, беше почти непоносимо. Истинска ли си? Задавах си точно същия въпрос за него — и с повече основания, струва ми се, след предупреждението на Кейт. Аз бях стабилна като земята, по която стъпваше Ърнест, навярно дори прекалено стабилна. А той? Неговото внимание към мен не отслабна през цялото ми гостуване, но това не означаваше траен интерес, а само любопитство към обект за изследване. Истината бе, че не знаех какво да мисля за него, затова продължих трескаво да чета какво пише за работата, плановете и мислите си. Можел да получи назначение в някакво списание, озаглавено „Кооперативна общност“, ако приемел да се нагърби сам с цялата работа като автор, репортер, редактор и тъй нататък. Не съм възхитен от условията, но сигурно ще приема, пишеше той. Макар че из главата ми се въртяха какви ли не тревожни брътвежи относно него, нямаше как да не харесам тръпнещата енергия на думите му върху хартия — тези думи звучаха точно като гласа на онзи Ърнест в Чикаго, който си измисляше поводи, за да надникне в стаята ми. И точно това правеше самото писмо — довеждаше Ърнест във всекидневната, която само преди миг ми изглеждаше задушна и мрачна.

— Е? — попита Фони, влизайки в стаята, съпроводена от тихото шумолене на тъмната си вълнена пола. — Какво има да ти каже?

— Нищо особено — отговорих аз, но, разбира се, не бях права. Всичко у Ърнест Хемингуей беше необикновено.

— Хубаво е да имаш нови приятели. Радвам се, че си открила приятно развлечение.

Тя седна и извади плетивото си.

— Тъй ли?

— Да, разбира се. Искам да бъдеш щастлива.

Навярно говореше откровено, но само ако „щастлива“ означаваше до края на живота си да остана затворена на горния етаж — самотната неомъжена леля.

— Благодаря, Фони — казах аз, после се извиних и отидох в стаята си, където седнах да пиша отговор.

Не исках писмото да е прекалено възторжено. Не исках да намеква за нещо повече от написаното — но открих, че ми е приятно да му пиша. Работих над отговора си цял ден, описвах какво се случва, защото исках Ърнест да си представя как минавам от стая в стая, как репетирам на пианото, как сядам да пия джинджифилов чай с приятелката си Алис Хънт, как гледам градинаря да подкастря розовите храсти и да ги увива със зебло за зимата. Тази вечер езерото ми липсва, написах аз. И много други неща. Искаш ли да се срещнем в кухнята и да изпушим по цигара?

Върху огледалото на старата тоалетна масичка на майка ми бе закрепена моя снимка по бански. Двете с Алис се излежавахме край реката, щастливи и окъпани в слънчеви лъчи. Вярно, напоследък онази някогашна Хадли почти не се мяркаше, но според мен Ърнест би харесал нейното открито лице и самонадеяната й усмивка. Избърсах праха от снимката и я пъхнах при писмото. После, преди да се разколебая, запечатах плика, облякох си кафявото палто и отидох до пощенската кутия на ъгъла. Навън беше тъмно и докато вървях, надничах в къщите като в запалени фенери. Всичко бе обгърнато в бледо сияние — и за миг си представих как светлината прелита над всички царевични ниви и заспали хамбари между Сейнт Луис и Чикаго. Когато стигнах до пощенската кутия, стиснах здраво писмото, целунах го и го пуснах в процепа.