Пола Маклейн
Парижката съпруга (28)

27

— Канехме се да отсъстваме една година — каза Ърнест на Гъртруд при първото ни посещение в апартамента й след завръщането, — но в Канада четири месеца са си цяла година.

— Приключил си с журналистиката, това е най-важното — отвърна Гъртруд. — Време е да се захванеш и да напишеш каквото ти се полага.

— Бога ми, готов съм — изпъшка той и си наля още ликьор от круша.

Двамата продължиха в същия дух, подклаждайки взаимно енергията и ентусиазма си, а аз гледах Алис. Струваше ми се стегната и самовглъбена и се питах дали не е нещастна от завръщането на Ърнест; дали в наше отсъствие не е свикнала да има Гъртруд само за себе си. Вярно, около Гъртруд вечно кръжаха хора, търсещи нейното внимание и одобрение, но между нея и Ърнест имаше нещо особено мощно — почти като при близнаци със свой собствен език, които са настроени на една вълна и не чуват никого, освен себе си. Аз също го чувствах и макар понякога връзката им да ме нараняваше, вече дори не помнех какво е да съм самотна. Бебето се нуждаеше изцяло от мен. Обръщаше се към моя глас, ръцете ми го люлееха най-уютно или го разтриваха и потупваха по гръбчето, когато се събуждаше нощем. Бях жизнено потребна за него… и за Ърнест. Сега аз движех всичко.

Не ще и дума, майчинството може да бъде изтощително. Вечно бях недоспала и понякога нямах енергия да си измия косата или да хапна нещо по-сложно от хляб и масло. Но когато Бамби сучеше, стиснал в юмруче плата на роклята ми, вперил меки бездънни очи в моите, сякаш съм център на неговата вселена, аз неволно се разтапях и сливах с него. А когато Ърнест се прибираше след дълъг работен ден и по вида му разбирах, че прекалено много е бил сам със себе си, се чувствах също толкова потребна. Той се нуждаеше от мен и от Бамби; без нас нямаше да може отново да се почувства цял.

Семейният ни живот беше най-безметежен, когато оставахме сами в края на деня и прехвърляхме мостове един към друг. Но това влизаше в остро противоречие с бохемския дух на Париж. Гъртруд и Алис имаха прекрасно отношение към Бамби. Подариха му малка сребърна дрънкалка и плетени търлъчки. Когато дойде време да го кръстим, донесоха шампанско и захаросани бадеми, а Гъртруд дори склони да му стане кръстница. Но, изглежда, не всички приятели имаха ясна представа как да ни възприемат, след като вече сме обременени с дете. Паунд и Шекспир идваха в нашия апартамент за едно питие късно вечер или си уговаряхме среща в кафене, ако намерехме кой да гледа Бамби, но Паунд даваше ясно да се разбере, че бебетата не са добре дошли в неговото студио. Не защото ще вдигат шум или ще цапат, а по принцип.

— Просто не вярвам в децата — казваше той. — Без да се засягаш, Хадли.

Той ни помогна в нелеката задача да намерим втория си апартамент в Париж. Доларът губеше позиции спрямо франка, а ние наивно не бяхме предвидили това. По-рано живеехме толкова евтино, че очаквахме да продължим по същия начин с три гладни гърла вместо две, но наемите бяха скочили до небето. Когато най-сетне намерихме нещо приемливо, трябваше да плащаме три пъти повече, отколкото на „Кардинал Льомоан“. Но нямахме избор. С болка на сърце връчихме първата месечна вноска, паркирахме бебешката количка на двора до камарата въглища и решихме, че си имаме дом.

Това беше апартаментът до дъскорезницата на улица „Нотър Дам де Шан“ — „Дърводелския таван“, както скоро взеха да го наричат приятелите ни. Шумът и прахът понякога ставаха непоносими, но квартирата имаше много по-добро разположение от старата над танцовия салон. Беше съвсем близо до апартамента на Гъртруд и Алис, до Люксембургската градина и на един хвърлей от булевард „Монпарнас“ и най-добрите кафенета.

Някога Ърнест се възмущаваше от писателите, които работят в кафенета, и ги наричаше измамници, целящи единствено да привличат вниманието, но сега той самият започна да ходи там. Донякъде го правеше от практични съображения. Нуждаеше се от спокойствие и тишина, а на Бамби тъкмо му никнеха зъби и често плачеше. Но щом започна редовно да работи в „Клозери де Лила“, той с изненада откри, че предпочита това пред самотното писане в стаята — мълчалив робски труд, както обичаше да казва. А и там беше по-топло и по-уютно. Ако искаха, приятелите му можеха да го намерят и винаги имаше с кого да подхване вълнуващ разговор или да си пийне, когато привършеше с писането.

Понякога казваше, че се кани да започне нов роман, но още не бе открил подходяща идея. Все по-ясно разбираше, че вариантът, изгубен заедно с другите ръкописи в куфара, също не е бил истинският роман, независимо колко труд е вложил и колко е искал да го създаде. Въпреки това не смееше пак да се захване с нещо тъй голямо и поглъщащо цялото му време. Щеше да изчака и междувременно да пише разкази.

— По един разказ за всичко, което знам — каза той. — Което знам истински, с костите и вътрешностите си.

Когато го изрече, се запитах какво знам аз в този смисъл и можех да отговоря само едно — живота ни с Ърнест и Бамби. Да, беше срамно старомодна идея и ако я признаех пред която и да било жена из кафенетата в Монпарнас, щях да бъда пропъдена с присмех. От мен се очакваше да имам собствени идеи и амбиции, да бъда невероятно жадна за всевъзможни преживявания и новости. Но аз не бях жадна; бях доволна.

Дните ми бяха по-богати и по-смислени. Бамби беше прелестен и когато се разхождахме по два пъти дневно, възхитени минувачи често ни спираха да си побъбрим. Френският ми беше все така тромавичък, но едно щастливо бебе е идеалният стимул за разговор, дори и еднопосочен. Гукането му печелеше на пазара по някоя ябълка или круша и дори когато от време на време го водех в кафенетата, за да обядваме с Ърнест, Бамби очароваше всички. Някои наши приятели може и да се притесняваха, но непознатите неминуемо изпадаха във възторг.

 

 

Тази пролет съпрузите Паунд заминаха за Рапало както винаги, но дори и от разстояние Езра уреди на Ърнест работа при Форд Мадокс Форд като заместник-редактор на „Трансатлантик Ривю“. Форд имаше мрачен и тесен кабинет на Ке д’Анжу и през един ранен февруарски ден Ърнест тръгна натам с протритите си обувки и опърпаното сако, но зареден с боен дух. Нямаше да изкарва пари, но искаше издателския опит и връзки. Не можеше обаче да признае това пред Форд, защото не понасяше да бъде в губеща позиция, особено когато печелившата е непостижима. Романът на Форд „Добрият войник“ бе получил много ласкави отзиви. Той имаше и други романи, освен това издаваше Йейтс, Томас Харди, Джоузеф Конрад и други автори в основаното от него списание „Инглиш Ривю“. Отгоре на всичко беше джентълмен с пари и родословие — непоносима за Ърнест комбинация. Той се прибра от срещата, мърморейки, че с тези назадничави вкусове е истинско чудо как Форд не пада по гръб.

— Значи не е толкова модерен. И защо трябва да бъде? Аз не съм.

— Да, не си модерна, котенце. Но пък си хубава, добра и страхотна майка. Онзи Форд е надут до пръсване и не говори, а хрипти. Звучи толкова зле, че усещаш как всяка дума трябва да плува от дробовете до устата му.

— Много си красноречив, малкият. Моля те, кажи ми, че все пак си приел работата.

— Приех я, естествено. — Той се усмихна широко и лукаво и посегна да си поиграе с крачето на Бамби. — Мислиш ли, че съм луд?

Когато срещнах Форд, бях склонна да го харесам въпреки казаното от Ърнест. Той и неговата любовница, художничката Стела Боуен, ни поканиха на обяд и аз с радост узнах, че също имат бебе — чудесно малко момиченце на име Джули, приблизително на една възраст с Бамби. От уважение към домакините не бях взела Бамби, но казах на Стела, че следващия път ще го доведа. Тя най-сърдечно ме насърчи за това и за всичко останало, докато ни гощаваше с четири превъзходни блюда и ми говореше с чаровния си австралийски акцент. Форд беше червендалест и пълен, с пухкава руса коса и мустаци. Отначало се чудех как вече над средна възраст успява да омае красавица като Стела, но той скоро демонстрира перфектните си маниери и заговори със заразяваща убеденост за всичко, което обича, включително Стела, хубавото вино, крем супата и литературата. През целия обяд подчертаваше колко е важно за него да помага на младите писатели като Ърнест да открият пътя си. Знаех, че Ърнест би предпочел да се справи без ничия помощ, но истината бе, че се нуждаеше от подкрепа.

— Мога да дам много на това списание — сподели Ърнест по пътя за вкъщи. — Той трябва да е благодарен, че ме намери.

— Харесах го.

— Много ясно, че си го харесала.

— Какво означава това?

— Нищо. — Той настъпи изкъртена плочка и я ритна напред. — Не мислиш ли, че прилича на морж?

— Малко — признах аз.

— А хриптенето?

— Много е мъчително, нали? Стела казва, че през войната пострадал от газова атака.

— Щом е тъй, бих му го простил, ако не беше толкова надменен.

— Не си длъжен да го обичаш. Просто гледай да си вършиш работата.

— Има много работа за вършене. Сигурно съм късметлия.

— Късметлия си във всичко. Ще видиш.

 

 

Форд и Стела започнаха да канят литератори на чай всеки четвъртък. Аз често ходех заради компанията и водех Бамби, оставяйки количката му на припек до прозорците. На една от тези срещи се запознах с Харолд Льоб. Харолд изглеждаше връстник на Ърнест и беше много красив — висок, с остър прав нос, волева брадичка и бухнали черни къдрици. Щом Форд ни представи един на друг, подхванахме оживен разговор за Щатите.

— Не тъгувам за родния край — сподели той. — Но сякаш не мога да спра да го сънувам. Чудя се защо.

— Навярно защото е част от теб — отвърнах аз. — Заключен е в сърцето ти, нали?

— Добре казано. — Той ме погледна с ясните си и съсредоточени сини очи. — Да не би и ти да си писателка?

— Ни най-малко — разсмях се аз. — Макар да си мисля, че не бих се справила зле. Винаги съм харесвала книгите и имам чувството, че ми говорят. Още от малка свиря на пиано, но не много сериозно.

— Аз пък не съм сигурен, че пиша сериозно — каза Харолд. — Всъщност полагам големи усилия да бъда забавен.

— Струва ми се, че можеш да бъдеш много забавен, ако си го поставиш за цел.

— Много мило от твоя страна. Ела да го кажеш на Кити. Тя смята, че всичките ми шеги са пълен провал.

Приближихме се към приятелката му Кити, която беше красавица — стройна, изящна, със златиста коса.

— Кити е била професионална танцьорка — представи я той. — Дори само по походката й ще се досетиш.

— О, Харолд — каза тя. — Моля те, не се прави на интересен.

— Виждаш ли, Хадли? Около Кити трябва да бъда много скучен, иначе започвам да я дразня. — Той направи кисела физиономия и Кити се разсмя, разкривайки красивите си зъби. — А понякога — продължи Харолд — милото момиче ме изненадва неимоверно.

— Затова още не си ме зарязал.

— И заради глезените ти, скъпа.

Към края на следобеда бях напълно очарована от Харолд й Кити и с радост приех, когато ни поканиха на другия ден да вечеряме в „Негр дьо Тулуз“.

— Това е едно чудесно и тайно местно заведение — обясни Кити. — Няма да го откриете в пътеводителите.

— Заклевам се да не споменавам на никого — обещах аз, после взех да се чудя какво мога да облека.

Все още си блъсках главата на другата вечер, когато стана време да тръгваме към ресторанта. От раждането на Бамби бяха минали три месеца. Сега дрехите от бременността ми стояха като торби, а в предишните не можех да се пъхна.

— Никой няма да обърне внимание — каза Ърнест. — Можеш да нахлузиш чувал и пак ще очароваш всички.

— Не ми се вярва. Ти може да не даваш пет пари за облеклото — посочих аз закърпеното му сако и фланелата, които носеше денонощно без каквото и да било уважение към модата или поне към приличието, — но повечето хора се вълнуват от тези неща и искат да правят добро впечатление.

— Очевидно ти вече си го направила. Но ако искаш, ще им кажа, че следвам съветите на Гъртруд, която винаги казва да купуваме картини вместо дрехи.

Аз хвърлих навъсен поглед към огледалото.

— Казва го, но ние не купуваме картини, нали?

— Не се стягай, Тети — каза Ърнест и мина зад мен да ме целуне по шията. — Никой не е толкова красив, прям и естествен като теб.

Срещнах очите му в огледалото.

— Ти си ужасно сладък!

Той ме целуна пак, после решително ме избута навън.

В крайна сметка ресторантът се оказа толкова сумрачен, че след първата бутилка вино престанах да се притеснявам. Докато мъжете говореха за Принстън, където бе учил Харолд, и за неуспешните опити с първи романи (Харолд тъкмо пишеше своя), ние с Кити подхванахме изненадващо интимен разговор за нейния пръв брак със Скипуит Канел — поет, който я направил нещастна, а после отказал да й даде развод.

— Колко ужасно. Как ще се омъжиш отново?

— Никога няма да се омъжа отново, скъпа. Слава богу, поне за това с Харолд сме единодушни. Но съжалявам, че съм прикована навеки за Скип. Трудно го понасях дори когато беше наблизо. Сега ми се подиграва и ме тормози чак от Лондон.

— Значи искаш свобода?

— Мили боже, разбира се. Ти не искаш ли?

— Не знам. Мисля, че искам да съм щастлива.

— Щастието е ужасно сложно, но свободата не е. Или си обвързан, или не.

— Да обвиняваш брака за всичко не премахва проблемите. Щом обикнеш някого, вече си обвързана с него. Неизбежно е — освен ако отречеш любовта.

— Дори и аз не съм чак толкова самонадеяна. — Тя се разсмя и вдигна чашата си. — За любовта тогава.

Харолд се обърна и ни погледна озадачено.

— Какво става тук?

— Хадли ме превръща в романтичка — каза Кити.

Харолд се изкиска.

— Безнадеждно начинание, но идеята е много добра.

— Само по един романтик на маса — обади се Ърнест. — Пишеше го на входа.

След обилната вечеря те дойдоха с нас до апартамента при дъскорезницата за едно питие и макар да се правеха, че не забелязват колко мрачно и тясно е нашето жилище, виждах, че не са свикнали с живота на простолюдието. Бебето спеше в съседната стая, затова се струпахме около кухненската маса.

— Мисля, че до един месец ще приключа с романа — заяви Харолд — и на него ще заложа всичко, което имам. Искам американски издател, аванс и куп добри отзиви.

— Забрави танцьорките — подсмихна се Ърнест.

— Ще ги има в договора — отвърна Харолд. — Сериозно обаче, прицелил съм се в „Бони енд Ливрайт“. Форд казва, че в момента са на върха на вълната в Ню Йорк.

— Те издават Шъруд Андерсън — отбеляза Ърнест. — Отнесоха се добре към него и той казва, че са се посветили на съвременните американски писатели.

— Аз съм такъв — каза Харолд. — И ти също.

— Трябва да им изпратиш разказите си, Тети. Шъруд ще каже добра дума за теб — намесих се аз.

— Може би — промърмори Ърнест. — Мислил съм по въпроса.

— След като имате план — обади се Кити, — моля ви да си поговорим за нещо интересно.

— За шапки ли, скъпа? — попита Харолд.

— Може би. — Тя се обърна към мен. — С удоволствие бих те извела по магазините. Можеш да станеш моят любим проект.

Ърнест изохка.

— Какво? Всички обичат хубавите неща — каза Кити. — Обещавам да не я окичвам с перли или перушина.

— Ще се радвам — казах аз. — Дай да се видим скоро.

Но след като те си тръгнаха, разбрах, че е било грешка да приема предложението на Кити.

— Тя само иска да те унижи, не виждаш ли? — каза Ърнест.

— Опитва се да бъде мила. Няма да приема милостиня, ако това те тревожи.

— Не е това. Тя иска да те подмами и да ти внуши, че към теб се отнасят зле.

— Никога не съм мислила такова нещо.

— Само почакай. Ако продължи да ти пълни главата с глупости, ще ме намразиш заради мизерния ни живот.

— Изпадаш в ужасни крайности, Тети. За бога, говорим за пазаруване.

— Не, за друго говорим — мрачно отвърна той и отиде да си налее питие.