Пола Маклейн
Парижката съпруга (12)

11

Три туристически будилника

тиктакат

на полицата над камината.

Точка.

Но младежът гладува.

Ъ. Х., 1921 г.

— Не смятам, че гладуваме — казах аз на Ърнест, когато ми показа най-новото си стихотворение.

— Може би, но едва ли живеем в охолство — отвърна той.

Първото ни жилище беше тясна и паянтова двуетажна къщичка на Норт Диърборн стрийт в един от мизерните северни квартали на Чикаго. Мразех това място, но друго не можехме да си позволим. Живеехме с около две хиляди долара годишно — пари от попечителския фонд, който получих от дядо си. Очаквах още малко пари от майчиното наследство, но там все още имаше неуредени формалности. Ърнест печелеше почти петдесет долара седмично от статии за „Кооперативна общност“, но напусна само няколко седмици след като се завърнахме от медения месец, когато плъзнаха клюки, че списанието е замесено в нечисти сделки и бързо върви към фалит. Ърнест не искаше да се забърква в тези грозни истории, но плановете ни да заминем за Италия изглеждаха все по-невъзможни.

Оскъдицата не го притесняваше колкото мен, защото той беше навън по цял ден — пишеше в кафенета и ресторанти. Аз оставах в плен на жилището — две стаи, баня в края на коридорчето — и почти нямах с какво да се занимавам. По друго време би ми хрумнало да си потърся работа, но все още едва прекрачвах в семейния живот и идеята да се заема с домакинство ми се виждаше привлекателна поне на теория. Липсваше ми енергията на Местожителството, но Кейт бе отишла да учи журналистика в Бъфало, а отношенията на Ърнест и Кенли изглеждаха пообтегнати. Ърнест все още му дължеше наем отпреди сватбата, но с времето ставаше все по-упорит и твърдеше, че Кенли се опитва да го изнудва. Отказваше да плати, а Кенли постепенно побесняваше и накрая му прати писмо да си прибере багажа.

Ърнест отвърна със свирепо послание и пожертва приятелството, сякаш то не означаваше нищо за него. Знаех, че страда заради загубата и собствените си грешки, но не иска да го признае. По това време изпадна в униние. Бяха му отхвърлили още няколко разказа, което нараняваше гордостта му. Да пише в свободното си време и да не постига успех беше едно. Но сега той се бе посветил изцяло на творчеството, работеше всеки ден и пак се проваляше. Какво ли го чакаше в бъдеще?

Разбира се, докато все още бяхме само приятели, имаше моменти, когато губеше вяра в себе си. Едно негово мрачно писмо можеше да изглежда зловещо, но само след няколко дни тонът му ставаше по-жизнерадостен и оптимистичен. Погледнати отблизо обаче, промените в настроенията му определено се оказваха по-мъчителни. Всъщност първият път, който се случи скоро след сватбата, ме разтревожи по-дълбоко, отколкото смеех да си призная.

Веднъж той се прибра, след като цял ден бе работил в кафенето, и изглеждаше ужасно. Лицето му беше обтегнато и безизразно, очите — зачервени от изтощение. Помислих, че се разболява, но той само махна с ръка.

— Бях прекалено дълго насаме със себе си. Дали да не се поразходим?

Беше мразовит ноемврийски ден, но ние се облякохме добре и дълго вървяхме към езерото. Ърнест мълчеше, а аз не исках да му се натрапвам. Когато стигнахме до брега, вече притъмняваше и вятърът надигаше високи вълни. Въпреки това зърнахме на около километър навътре някакъв храбрец или наивник да плава с малка гребна лодка, която се люшкаше застрашително.

— Какво ли би си помислил Дарвин за тоя тъпанар? — подметна Ърнест и се усмихна кисело.

— Аха — казах аз. — Бях се уплашила, че вече няма да видя прелестните ти зъби.

— Извинявай. Не знам какво ми става. — Ърнест се хвана за главата и въздъхна. — По дяволите — прошепна яростно той, после се удари с юмрук по челото.

— Ърнест! — възкликнах аз, а той се удари отново.

После заплака, или поне така ми се стори; беше закрил лицето си с длани.

— Моля те, кажи ми какво те измъчва — казах аз. — Можеш да споделиш всичко.

— Не знам. Съсипан съм. Снощи не мигнах.

— Съжаляваш ли, че се оженихме? — Потърсих да срещна погледа му. — Ако е тъй, мога да го понеса.

— Не знам. Просто се чувствам изгубен. — Той разтърка очи с ръкава на вълненото си яке. — Сънувам кошмари и те са толкова реални, че чувам оръдеен огън и усещам кръвта в обувките си. Събуждам се, облян в пот. Не смея да заспя.

Заля ме вълна от майчинска обич към него. Исках да го стисна в прегръдката си, докато студът се изцеди от сърцето му.

— Да си вървим — предложих аз.

Мълчаливо тръгнахме към апартамента. Когато пристигнахме, отведох Ърнест право в спалнята и го съблякох, както правеше майка ми, когато бях болна. Завих го добре, после разтрих ръцете и раменете му. След няколко минути той заспа. Извадих си одеяло и се настаних на креслото в ъгъла да бдя над него. Едва тогава си позволих да усетя цялата тежест на тревогата. Изгубен, бе казал той и аз виждах това в очите му, които напомняха тези на баща ми. Какво означаваше всичко това? Дали тази криза бе свързана с преживяното през войната? Дали тези спомени връхлитаха, за да го измъчват от време на време, или имаше нещо по-лично? Дали тази печал принадлежеше на Ърнест по онзи фатален начин, както бе станало с моя баща?

В другия край на стаята Ърнест изскимтя като животинче и се извъртя към стената. Загърнах се по-плътно с одеялото и погледнах през прозореца на спалнята към бурното ноемврийско небе. Валеше проливен дъжд и от сърце се надявах клетникът с лодката да се е добрал до брега. Но не всеки излязъл в бурята иска да бъде спасен. Аз самата го знаех от лятото, когато умря Доротея. Тогава с моя летен приятел се измъкнахме живи и здрави от залива Ипсуич, но това беше чиста случайност. Ако бушуващите води бяха решили да ме погълнат, щях да им се оставя. През онзи ден исках да умра — наистина, — а имаше и други такива дни. Не много, но ги имаше и докато гледах как Ърнест потръпва в неспокойния си сън, неволно се питах дали с всички нас е така. И ако оцеляваме, дали е единствено по случайност?

Няколко часа по-късно Ърнест се събуди и ме повика в мрачната стая.

— Тук съм — казах аз и пристъпих към него.

— Много съжалявам — каза той. — Понякога ставам такъв, но не искам да мислиш, че си взела увредена стока.

— Какво предизвиква пристъпите?

Той сви рамене.

— Не знам, просто идват.

Тихо легнах до него и лекичко го погалих по челото.

— Когато ме раниха, дълго време се чувствах ужасно зле. Ако беше ден и вършех нещо — работа, риболов, каквото и да е, — нямах проблеми. Или нощем, ако имах светната лампа и можех да си мисля за нещо друго, докато заспя. Например да си спомням имената на всички реки, които съм виждал. Или да съставям карта на град, където съм живял, и да се мъча да си припомня всички улици, хубави барове, хората, които съм срещал там и какво са ми казали. Но друг път ставаше твърде тъмно и тихо и аз започвах да си спомням неща, които изобщо не исках да допускам в главата си. Знаеш ли как е?

— Да, донякъде. — Притиснах го към мен. — Но това ме плаши. Така и не разбрах колко е нещастен баща ми, докато не си отиде. Сигурно не е могъл да издържи. — Помълчах, търсейки точните думи. — Мислиш ли, че ще разбереш, когато започнат да не ти достигат силите? Преди да е станало късно, искам да кажа.

— Да ти обещая ли искаш?

— Можеш ли?

— Мисля, че да. Мога да се опитам.

Колко невероятно наивни бяхме и двамата през онази нощ. Вкопчвахме се един в друг и давахме обети, които не можехме да изпълним и изобщо не биваше да изричаме. Аз вече го обичах както никого дотогава. Знаех, че той се нуждае абсолютно от мен и исках винаги да бъде така.

* * *

Опитвах се да бъда силна заради Ърнест, но в Чикаго не ми беше леко. Тревогите му за работата ме караха да осъзнавам болезнено, че нямам своя собствена страст. Продължавах да свиря на пиано, защото го бях правила винаги, но инструментът под наем нямаше нищо общо с изящния роял от детството ми, а влажните течения в къщата съсипваха настройката. Тъй като вече нямах приятели в Чикаго, случваше се по цели седмици да разговарям само с Ърнест и мистър Минело от бакалницата на ъгъла. Всеки следобед излизах на пазар, за да седна и да си побъбря с него. Понякога той правеше чай — силен чай с вкус на гъби и пепел — и се захващахме с клюките. Мистър Минело беше вдовец — мил човек, който разбираше мъките на самотната жена.

Точно той ми помогна да планирам вечерята за първите ни семейни гости, Шъруд Андерсън и съпругата му Тенеси. Кенли бе запознал Ърнест с Андерсън през пролетта, преди да се скарат. „Уайнсбърг, Охайо“ все още бе нашумяла книга и Ърнест просто не можеше да повярва, че Андерсън е пожелал да се срещне с него и дори да види някои негови разкази. Андерсън смяташе творчеството на Ърнест за многообещаващо и предложи да му помогне в литературната кариера с каквото може, но скоро след това двамата с Тенеси заминаха на дълго пътешествие из Европа. Току-що се бяха завърнали в Чикаго, когато Ърнест отиде да ги покани на вечеря. Перспективата да се срещна с тях беше вълнуваща, но и ме хвърли в паника. Жилището ни беше ужасно, как да се справя?

— Меко осветление — подсказа мистър Минело, опитвайки се да ме успокои. — Икономисвай свещите, но не и виното. И сервирай нещо в сметанов сос.

Не бях кой знае каква готвачка, но вечерта мина безупречно. Андерсън и жена му благовъзпитано се престориха, че не забелязват в колко ужасни условия живеем.

Харесах и двамата от първия миг, особено Андерсън, който имаше интересно лице. Понякога то изглеждаше унесено и напълно безизразно — месесто, обикновено и провинциално. Друг път придобиваше драматична напрегнатост, която му придаваше прекрасна острота и енергия. Той бе едва ли не великолепен, когато заговори за Париж.

— А Рим? — попита Ърнест, обяснявайки за отдавнашните ни планове да се заселим в Италия.

— Рим несъмнено има своята привлекателност — отвърна Андерсън и духна струйка дим настрани от празната си чиния, — долче вита и тъй нататък. Може ли човек да не хареса нещо в Италия? Но ако искаш да работиш сериозно, трябва да бъдеш в Париж. Там са истинските писатели днес. Обменният курс е добър. По всяко време на денонощието има какво да правиш. Всичко е интересно и всеки има какво да ти разкаже. Париж, Хем. Помисли над това.

Тази нощ, след като си легнахме в студеното тясно легло и се сгушихме, за да се стоплим, Ърнест ме попита какво мисля за идеята.

— Нима може тъй бързо да се откажем от Рим? Планирахме го толкова дълго.

— Рим няма да ни избяга, но Париж… Искам да последвам течението. Андерсън разбира от тези неща и щом той казва, че трябва да бъдем в Париж, струва си поне да го обмислим сериозно.

Все още ни притискаше такова безпаричие, че спорът изглеждаше чисто академичен, но после получих вест, че вуйчо ми Артър Уайман е починал и ми е завещал осем хиляди долара. Той боледуваше отдавна, ала изобщо не очаквах подобна щедрост. Тази сума — истинско състояние за нас — ни гарантираше незабавно потегляне за чужбина. Щом узнахме, Ърнест отиде да се види с Шъруд в кабинета му в центъра на Чикаго и му каза, че сме избрали Париж. Какво ще ни посъветва? Къде да отседнем? В кой квартал? Как ще е най-правилно да постъпим?

Андерсън отговори на всичките му въпроси. Монпарнас е най-добрият квартал за художници и писатели. Докато си намерим квартира, най-добре ще е да отседнем в хотел „Жакоб“ близо до улица „Бонапарт“. Той е чист, евтин и около него човек може да срещне мнозина американски интелектуалци. Накрая Андерсън седна на бюрото си и написа на Ърнест препоръчителни писма до някои от най-прочутите чуждестранни творци, с които се бе запознал напоследък, включително Гъртруд Стайн, Джеймс Джойс, Езра Паунд и Силвия Бийч. Всички те скоро щяха да станат титани в изкуството и литературата, но тогава не осъзнавахме това, знаехме само, че е изключително важно да се представим с препоръки от Андерсън. Всяко от писмата казваше в общи линии едно и също: че Ърнест Хемингуей е неутвърден, но много добър млад журналист, чийто „изключителен талант“ ще го отведе отвъд границите на журналистиката.

Тази нощ в леглото, докато разговаряхме и мечтаехме за Париж, аз прошепнах в ухото на Ърнест:

— Ти ли си онзи даровит млад писател, за когото чувам да се говори?

— Господи, надявам се.

На 8 декември 1921 г., когато корабът „Леополдина“ потегли за Европа, ние бяхме на борда. Съвместният ни живот най-сетне започваше. Стояхме прегърнати и гледахме към морето. То бе невъобразимо просторно, пълно с равни количества красота и заплаха — и ние го искахме цялото.