Пола Маклейн
Парижката съпруга (11)

10

Утрото на 3 септември 1921 г. изгря ясно, меко и безветрено. Листата едва бяха започнали да пожълтяват, но есента не се усещаше в езерото, където водата бе топла като във вана. Тази сутрин Ърнест бе пристигнал в Хортън Бей намръщен след три дни риболов с приятели ергени. Носът му бе изгорял от слънцето и под очите му имаше тъмни кръгове от умора или тревога, а може би и от двете.

— Готов ли си? — попитах аз, когато го видях.

— И още как — отсече той.

Блъфираше, но нима и аз не блъфирах? Нима всички не умират от страх на сватбения си ден?

Докато Ърнест прекарваше последните си часове като свободен мъж заедно с кумовете си и бутилка уиски в една вила на главната улица в Хортън Бей, аз отидох на дълго следобедно плуване с моите шаферки Рут и Кейт.

Никак не беше лесно да склоня Кейт дори да дойде на сватбата. Имаше цяла поредица от трудни и притеснени писма, отначало почти всичките в нейна посока. Но след много седмици тя най-сетне призна: Боя се, че някога бях много влюбена в Ърнест. Нямам представа защо не можах да ти го кажа, освен че беше много болезнено да го виждам как се увлича по теб и ужасно се притеснявах, като си мислех, че може да ми се присмивате.

Докато четях нейните думи, изведнъж ме прониза остър пристъп на съчувствие. Знаех много добре колко потискаща може да бъде една нежелана любов и все пак ето че Кейт показваше какво означава истинското приятелство. Тя обичаше Ърнест, загуби го заради мен, но въпреки това беше готова да ни подкрепи пред роднините и приятелите.

През онзи следобед искрено й се възхищавах. Докато тя газеше из плитчините, аз доплувах до нея и казах:

— Ти си чудесно момиче, Кейт.

— Ти също, Хаш — отвърна тя.

В очите й напираха сълзи.

Ех, ако знаехме, че осем години по-късно, в един Париж, който дори не можехме да си представим, Джон Дос Пасос ще се увлече по пламенния характер на Кейт и няма да я остави на мира, докато не приеме да се омъжи за него. Фактът, че Дос беше почти също тъй дързък и важен за американската литература, много би смекчил онзи момент, но ние никога не знаем какво ни чака, било то добро или лошо. Бъдещето си остана скрито зад своя воал, а Кейт се усмихна печално и отплува към тръстиките.

Онзи следобед водата беше толкова топла и идеална, че плувахме чак до три, когато с лека паника осъзнах, че косата ми няма да изсъхне до церемонията. Хукнахме към вилата, където я вързах с панделки, после облякох дантелената рокля с цвят на слонова кост, която ми стоеше тъй съвършено, че се надявах да компенсира влажната коса. Имах пантофки от кремав сатен, венец от цветя и дълъг воал. Носех букетче от гипсофила.

В четири и петнайсет влязохме в малката църква, която Кейт и Рут бяха украсили с лилии, златничета и импатиенси, набрани от близката ливада. Снопове слънчеви лъчи пронизваха прозореца и огряваха стената. Ърнест и двамата му приятели чакаха пред олтара, изчервени и великолепни с тъмносините си сака и белите панталони. Някой кихна. Пианистът засвири сватбения марш на Вагнер и аз тръгнах по пътеката, водена от семейния приятел Джордж Брейкър. Бях се надявала брат ми Джейми да дойде от Калифорния, но той беше тежко болен от туберкулоза. Вторият ми избор бе вуйчо Артър Уайман, но той също не беше добре със здравето и нямаше как да присъства. Чувствах се тъжна, че по-голямата част от семейството ми не е тук с мен, но нима тъкмо този ден не се сдобивах с ново семейство?

По пътя към амвона минах край Фони, облечена в строг костюм и с малка моряшка барета на главата. Роланд стоеше до нея и ми отправи сърдечна усмивка, после моята племенница Доди се ухили и посочи коленете на Ърнест, които леко трепереха под белите панталони. Дали това бе само поредното доказателство за боязън в последния миг, или имаше още нещо? Честно казано, не знаех, но, така или иначе, вече бе твърде късно да задавам такива въпроси — твърде късно, за да спра или да се отметна, дори ако исках. А аз не исках.

Церемонията бе тиха и красива и мина без произшествия. Излязохме от малката църква под сетните лъчи на деня. По-късно, след вечерята с пилешко и лепкава шоколадова торта и твърде много снимки на двора, където всички мижаха срещу слънцето, Хорни предложи да ни откара до близкото езеро Уалун, където щяхме да прекараме медения си месец в „Уиндъмиър“, лятната вила на семейство Хемингуей. Грейс и доктор Хемингуей бяха предложили да ни я предоставят за две седмици като сватбен подарък. Вече падаше здрач, когато седнахме в лодката и започнахме пътешествието през езерото. Багажът се блъскаше в коленете ни и между нас се възцари сладка тревога, след като бяхме приключили със задачите за деня.

— Щастлива ли си? — тихо попита той.

— Знаеш, че съм щастлива. Трябва ли да питаш?

— Обичам да питам. Обичам да го чувам, дори ако знам предварително какво ще чуя.

— Може би най-вече точно тогава — казах аз. — А ти щастлив ли си?

— Трябва ли да питаш?

Разсмяхме се от сърце. Неподвижният въздух бе влажен и пълен с нощни птици и прилепи, излезли да търсят храна. Докато стигнем до плиткия залив край „Уиндъмиър“, стана съвсем тъмно. Ърнест ми помогна да сляза на песъчливия бряг, после тръгнахме нагоре, притиснати един до друг. Отворихме вратата, запалихме лампите и огледахме вилата. Майката на Ърнест лично бе излъскала всичко до блясък, но макар и безкрайно чисти, стаите бяха студени. Ърнест отвори бутилка вино, която Грейс ни бе оставила в хладилника, след това запалихме камината във всекидневната и домъкнахме дюшеци от леглата, за да си направим гнездо пред нея.

— Днес Фони беше в изключителна форма — каза той по някое време. — Същински танк.

— Горката Фони — казах аз. — Нейният брак беше един голям провал. Нищо чудно, че е тъй хаплива към нас.

— Ти си ми една мила душица — каза той и ме погали по косата. Отново си припомних следобедното плуване.

— Кейт се държа страшно храбро, не мислиш ли?

— О, да, но се радвам, че всичко това вече е минало. — Той стана и прекоси стаята, за да включи лампата. — Трябваше да ти го кажа по-рано, но винаги спя на запалена лампа. Това притеснявали те?

— Мисля, че не. А какво става, ако я изгасиш?

— Не ти трябва да знаеш. — Той отново се настани в импровизираното легло и ме стисна в прегръдката си. — След като ме раниха, докато още бях много зле с главата, един много умен италиански офицер ми каза, че единственото лечение за такъв страх е да се ожениш.

— За да се грижи съпругата ти за теб? Интересна представа за брака.

— Всъщност аз го разбрах другояче: че ако мога да се грижа за нея — тоест за теб, — ще се тревожа по-малко за себе си.

— Разчитам на това — казах аз.