Пола Маклейн
Парижката съпруга (14)

13

— Красиво е до болка — каза Ърнест една вечер на път към кафенето на улица „Сен Пер“, където напоследък често ходехме да вечеряме. — Не си ли влюбена в този град?

Не бях — все още, — но изпитвах страхопочитание към него. Да вървиш по най-хубавите парижки улици беше като да застанеш пред разтворените завеси на някакъв сюрреалистичен цирк и да виждаш по всяко време всичките му уродства и прелести. След принудителния военен аскетизъм, когато текстилната индустрия рухна и големите моделиери заковаха вратите си, сега по улиците на Париж се лееше река от коприни в ярки цветове — персийско синьо и зелено, ярко оранжево и златисто. Вдъхновен от ориентализма на руските балети, Пол Поаре обличаше жените с шалвари, тюрбани с ресни и безбройни нанизи перли. В рязък контраст с него, Шанел също започваше да налага своя стил и сред цялата тази пъстрота се мяркаха геометрично строги черни модели. Все по-решително се налагаше новата идея за шик къса коса, ярък лак на ноктите и невъобразимо дълго цигаре от слонова кост. Освен това шикът изискваше да изглеждаш кльощава и прегладняла, но това не бе в мой стил. Дори когато гладувах, лицето ми си оставаше закръглено, а ръцете пухкави. А и не се вълнувах чак толкова от облеклото, та да мисля какво ще ми подхожда. Носех каквото беше най-удобно и изискваше най-малко поддръжка — дълги вълнени поли, раздърпани пуловери и вълнени шапки камбанки. Ърнест като че не обръщаше внимание. Той смяташе претруфените жени за смешни. Това бе част от предпочитанията му към простото — хубава, обикновена храна, гъсто селско вино, приятни хора с ясни ценности и език.

— Искам да напиша едно истинско изречение — казваше той. — Ако мога всеки ден да пиша по едно просто и истинско изречение, ще бъда доволен.

Откакто пристигнахме в Париж, Ърнест работеше добре и напредваше с разказа „Горе в Мичиган“, който бе започнал през медения ни месец край езерото. В него се разказваше за ковач и прислужница от Хортън Бей, които се срещат и откриват собствената си сексуалност. Той ми бе прочел част от началото, където описваше градчето, къщите, езерото и песъчливия път, опитвайки се да запази всичко просто и чисто, както си го припомняше, и аз неволно бях поразена от суровия и реалистичен стил.

Неговите амбиции към писането бяха свирепи и всеобхватни. И все пак не смееше да прати препоръчителните писма от Шъруд Андерсън на някого от знаменитите американци в Париж. Навярно се боеше, че ще го отхвърлят веднага. Чувстваше се по-свободен с приятели от парижката трудова класа. Аз говорех непохватен гимназиален френски, но неговият бе усвоен тук през войната — грубият език на простолюдието, подходящ за разговори на улицата с готвачи, хамали и автомонтьори. С тях той можеше да бъде естествен и дружелюбен.

Тази вечер обаче имахме уговорена среща с писателя Луис Галантиър, приятел на Шъруд Андерсън. Луис беше родом от Чикаго, а сега работеше за Международната търговска камара. Славеше се с великолепен вкус и когато Ърнест най-сетне го посети в апартамента му на улица „Жан Гужон“, жилището се оказало пълно със скъпи антики и гравюри, които той ми описа най-подробно, след като се прибра. „Всички маси и столове имаха тънки, изящни крачета. Малко претенциозно за моя вкус, но си личи, че човекът знае какво е стил.“

Срещата с Галантиър ме тревожеше, защото изобщо не бях елегантна и усещах, че мястото ми просто не е в Париж. Ако парижанките са като фазани, то аз бях обикновена домашна квачка. Наскоро се бях поддала на натиска и отидох да се подстрижа късо — може би последна сред американките, — но не останах доволна от резултата. Приличах на бузесто хлапе и макар Ърнест да казваше, че ме харесва така, всеки път, щом се погледнех в огледалото, ми се доплакваше. По-рано може и да изглеждах старомодна по викториански, но косата си беше моя — моя. А какво бях сега?

Луис ни бе поканил на вечеря в модния ресторант „Мишо“, където само бях спирала да надникна през витрината. Когато пристигнахме, спрях на прага и отчаяно се опитах да приведа дрехите си в по-добър вид, но Ърнест сякаш изобщо не забеляза моето притеснение. Хвана ме за лакътя, радостно ме издърпа към Луис и обяви:

— Ето чудесното умно момиче, за което ти разказвах.

— Хадли, за мен е чест и удоволствие — каза Луис, а аз се изчервих до уши. Все още се притеснявах, но беше прекрасно да разбера, че Ърнест се гордее с мен.

Луис беше на двайсет и шест години, мургав, жилав и безкрайно чаровен. Много забавно имитираше знаменити личности, но когато стигна до Джеймс Джойс, трябваше да ни обясни кого има предвид. На няколко пъти бяхме виждали Джойс да върви по улиците на Монпарнас с грижливо сресана коса, очила без рамки и смачкано сако, но не го бяхме чували да говори.

— О, той наистина говори — настоя Луис, — но само под натиск. Казват, че имал няколкостотин деца.

— Аз видях две момичета — казах.

— Две или двеста, в Париж е все тая, нали? Разправят, че едва можел да ги изхранва, но ако дойдеш тук, в „Мишо“, през който и да било ден в пет следобед, ще видиш как цялото му домочадие поглъща купища стриди.

— Всички твърдят, че „Одисей“ е велика книга — каза Ърнест. — Аз прочетох няколко глави във вестникарските подлистници. Не е четиво, с каквото съм свикнал, но знаеш ли, вътре все пак става нещо значимо.

— Книгата е абсолютно гениална — заяви Луис. — Ако се вярва на Езра Паунд, Джойс ще промени всичко. Ходихте ли вече в студиото на Паунд?

— Каним се — отвърна Ърнест, макар че не бе пратил и това препоръчително писмо.

— Браво, трябва да отидете. Не всички могат да го изтърпят, но срещата с него е задължителна.

— Кое му е нетърпимо? — попитах аз.

— Всъщност самият той. — Луис се засмя. — Ще видиш. Ако Джойс е кроткият професор със старо сако и бастун, то Паунд е самият Дявол, претенциозен и побъркан на тема книги и живопис.

— Срещал съм Дявола — каза Ърнест, допивайки виното си — и той не дава пет пари за живописта.

Към края на вечерта всички бяхме пияни и отидохме у нас, където Ърнест поиска да се боксира с Луис.

— Половин рунд, колкото да е весело — увещаваше го той, докато се събличаше до кръста.

— Никога не съм си падал по боя — възрази Луис и се отдръпна, но след още няколко коктейла най-сетне прие.

Би трябвало някак да го предупредя, че каквото и да говори, Ърнест никога не приема спорта на шега. Помнех как гледаше в Чикаго, когато едва не повали Дон Райт на пода в квартирата на Кенли. Сегашната боксова среща протече буквално по същия начин. През първите минути беше забавна като в комикс — двамата заеха стойки с подгънати колене и юмруци пред гърдите. Луис не беше атлет и това си личеше тъй очевидно, че очаквах Ърнест да се откаже, но точно в този момент той нанесе страхотен прав удар.

Юмрукът му се стовари жестоко. Главата на Луис се люшна назад и после напред, очилата му отхвръкнаха в ъгъла. Бяха счупени, а по лицето му имаше драскотини.

Изтичах да му помогна, но го видях, че се смее. Ърнест също се разсмя — и в крайна сметка всичко мина добре. Но неволно си помислих, че бяхме на косъм да загубим единствения си приятел в Париж.

 

 

Точно Луис помогна на Ърнест да събере кураж да прати останалите препоръчителни писма и скоро получихме покана от Езра Паунд. Паунд все още не беше кой знае колко известен в Щатите, но в Париж имаше изключителна репутация като поет и критик, който подпомага революцията в модерното изкуство. Представа си нямах какво е модерно — все още четях ужасно праволинейния Хенри Джеймс, както обичаше да ми напомня Ърнест, — но Луис бе наговорил толкова мили неща за съпругата на Паунд, англичанката Дороти. Изгарях от желание да си намеря нови приятели и затова с радост придружих Ърнест, когато Паунд го покани на чай.

Дороти ни посрещна на прага и ни въведе в студиото — огромна стая, пълна с японски картини, свитъци и безредни купища книги. Тя беше много красива, с изящно лице като на порцеланова кукла. Имаше бледи ръце с дълги пръсти и говореше шепнешком, докато ни водеше към дъното на помещението, където Паунд седеше в кресло с кървавочервена тапицерия, заобиколен от прашни томове, засъхнали чаени чаши, купища листове и екзотични статуетки.

— Я, ти си червенокоса — каза Паунд, след като Дороти ни представи.

— Вие също. Това хубаво ли е?

— Няма по-злопаметни хора от червенокосите — тросна се той съвсем сериозно и се обърна към Ърнест. — Запомни го, млади господине.

— Да, сър — отвърна Ърнест като добър ученик.

Той наистина беше ученик на Паунд, още от първия миг, когато кръстосаха погледи. Очевидно Паунд умееше да разпознае кой жадува за знание и задоволи желанието на Ърнест, говорейки непрекъснато, докато ние с Дороти минахме в другия ъгъл на студиото, далеч от мъжете. Под един дълъг прозорец, през който се сипеха слънчеви лъчи, тя ми наля чай и ми разказа за потеклото си.

— Моминското ми име е Шекспир. Баща ми беше потомък на великия драматург. Навремето майка ми беше умерено известна като любовница на Уилям Бътлър Йейтс. Така се запознах с Езра, когато работеше като асистент на Йейтс. Навярно с цялата тази семейна история трябваше да стана поетеса, но вместо това се омъжих за поет.

— В гимназията четяхме Йейтс заедно с Робърт Браунинг и Оливър Уендъл Холмс. Ърнест ми показа „Второто пришествие“ в едно списание. И двамата бяхме много впечатлени.

В сенчестия ъгъл отсреща Ърнест буквално се беше сгушил в краката на Паунд, който говореше непрестанно, размахвайки някакъв чайник. Рижата му коса ставаше все по-рошава и сега виждах защо Луис Галантиър го сравнява с Дявола — не само заради косата и брадичката на сатир, но и заради вродената му страст. Не чувах какво говори, но той сипеше думите като вулканичен поток, ръкомахаше и час по час скачаше от креслото.

Мислех си, че двамата са странна двойка — Дороти тъй елегантна и сдържана, а Паунд толкова гръмогласен, — но тя твърдеше, че той е много важен за нейното творчество. Беше художничка и докато разговаряхме, ми показа някои свои платна. Сториха ми се прекрасни, цветовете и формите бяха нежни и меки като гласа и ръцете й, но когато взех да разпитвам за тях, тя побърза да ме спре.

— Не са за показ.

— О… Но все пак ги показваш тук, нали?

— Много рядко — усмихна се тя. Красивата й усмивка сякаш бе излязла от картина.

 

 

— Искам да знам всичко — настоях аз, след като излязохме от дома й.

— Много е шумен — каза Ърнест. — Но има добри идеи. Всъщност велики идеи. Иска да създава движения, да влияе на литературата, да променя човешки съдби.

— Значи е добре да го познаваме. Само внимавай да не го засегнеш. Вече си предупреден за червенокосите.

Разсмяхме се и тръгнахме към най-близкото кафене, където седнахме на чаша бренди с вода и Ърнест ми разказа още за разговора.

— Той има странни идеи за женския мозък.

— Какви? Че жените нямат мозък ли?

— Нещо такова.

— Ами Дороти? Какво мисли за нейния?

— Трудно е да се каже… но спомена, че имат отворен брак.

— Колко напредничаво — казах аз. — Мислиш ли, че браковете на всички художници в Париж са такива?

— Нямам представа.

— Такова нещо едва ли става насила. Трябва да си съгласен, нали?

— Съжаляваш ли я? Ами ако това й харесва? Ако е било нейна идея?

— Може би, но по-вероятно ми се струва обратното.

Аз отпих от чашата и го погледнах над ръба.

— Във всеки случай той ще прати някои мои стихове на Скофийлд Теър в „Дайъл“.

— А разкази?

— Все още нямам нищо добро, но Паунд каза, че трябва да им напиша няколко статии за американските списания.

— Звучи окуражително.

— Това трябва да е началото на нещо — каза Ърнест. — Паунд обеща да ме научи да пиша, ако го науча да се боксира.

— Господ да ни е на помощ — засмях се аз.

 

 

Следващото ни важно запознанство беше няколко седмици по-късно, когато Гъртруд Стайн ни покани на чай. Странно, всичко мина почти както при срещата с Паунд и Дороти. Пак имаше два ъгъла, единият за мъжете — в случая Ърнест и… Стайн, — другият за жените, без никакво общуване помежду им.

Когато пристигнахме, спретната френска прислужница ни посрещна и взе палтата ни, после ни въведе в стаята — в онази стая, за която вече знаехме, че е най-важният парижки салон. Стените бяха отрупани с картини на героите на кубизма, постимпресионизма и други модерни течения — Анри Матис, Андре Дерен, Пол Гоген, Хуан Гри и Пол Сезан. Впечатляваше портретът на Стайн, нарисуван от Пикасо, който отдавна се движеше в нейния социален кръг и често посещаваше салона й. Беше в тъмнокафяви и сиви тонове и лицето изглеждаше някак отделено от тялото — по-масивно и по-ъгловато, с натежали клепачи.

Тя изглеждаше на четирийсет и пет — петдесет години, типична представителка на Стария свят, с тъмна рокля, шал и тежки кичури, струпани над красивата й глава. Имаше глас като разкошно кадифе и кафяви очи, които обхващаха всичко едновременно. По-късно, когато имах време да я опозная, се поразих колко напомнят те очите на Ърнест — с най-дълбокия и непрозрачен оттенък на кафявото, критични и одобрителни, любопитни и весели.

В сравнение с нея приятелката й Алис Токлас приличаше на стегнато снопче жици. Беше смугла, с остър гърбав нос и очи, които те карат да извърнеш поглед. След няколко минути общи приказки тя ме хвана за ръка и се оттеглихме в „кътчето за съпруги“. Бодна ме съжаление, че не съм писателка, художничка или някаква по-особена личност, за да бъда поканена да разговарям с Гъртруд, да седна до нея пред камината като Ърнест и да обсъждаме важни неща. Обичах да общувам с интересни творци, да бъда част от изисканата компания, но засега бях отстранена и подложена от мис Токлас на разпит за текущите дела, за които не знаех нищо. Чувствах се като глупачка и през цялото време пиехме още и още чай с мънички, изкусно подредени сладки. Тя бродираше и пръстите й се движеха сръчно и неуморно. Не поглеждаше надолу и не спираше да говори.

Междувременно Ърнест и мис Стайн си наляха по чашка бренди с очарователен цвят. Мисля, че през онзи ден малко се влюбих в нея от разстояние, Ърнест също. Докато се прибирахме, той непрестанно говореше за нейния вкус, който бил новаторски и безупречен. Възхищаваше се и на гърдите й.

— Колко тежат според теб? — попита той. Изглежда, наистина искаше да узнае.

Разсмях се.

— Не бих могла да предположа.

— Ами това, че живеят заедно? Жена с жена, искам да кажа.

— Не знам. Живеят си чудесно.

— Само картините стигат. Там е като в музей.

— По-хубаво е — казах аз. — Има и сладки.

— И бренди. Но все пак е странно. Жена с жена. Не знам дали го приемам.

— Какво искаш да кажеш? Не вярваш ли, че могат да получат нещо важно една от друга? Че се обичат? Или не можеш да приемеш секса?

— Не знам. — Той настръхна. — Тя каза, че две жени заедно са най-естественото нещо на света, че нищо не е грозно за тях или между тях, но двама мъже заедно са изпълнени с отвращение към деянието си.

— Така ли каза?

— Без да й мигне окото.

— Сигурно си поласкан, че е била тъй откровена с теб.

— Да й разправя ли другия път за нашия сексуален живот?

— Не би го направил.

— Не бих. — Той се усмихна. — Току-виж, поискала да ни гледа.

— Ужасен си!

— Да, но точно затова ме обичаш.

 

 

Две седмици по-късно Гъртруд и Алис приеха поканата да дойдат на чай в мизерната ни квартира. Не смея дори да гадая какво са си мислили, изкачвайки мрачното и порутено стълбище покрай писоарите и гнусните миризми, но се държаха любезно и благосклонно, сякаш всеки ден посещаваха този парижки квартал. Пиха чай от сватбения ни порцеланов сервиз — той поне беше за пред хората — и седяха на махагоновото легло.

Гъртруд бе предложила да погледне някои от творбите на Ърнест и сега ги поиска. Набързо прочете стихотворенията и няколко разказа — част от романа за Мичиган. Също както в Чикаго, когато четях разказите му за пръв път, Ърнест крачеше напред-назад и потрепваше като от болка.

— Стихотворенията са много добри — каза накрая Стайн. — Прости и съвършено ясни. Не позираш.

— А романът?

Помислих си, че е много храбро от негова страна да попита и дори да й покаже страниците, защото бе влюбен в този роман. Толкова го ревнуваше, че не ми даваше да прочета почти нищо.

— Не се интересувам от този тип писане — каза накрая тя. — Три изречения за цвета на небето. Небето си е небе, и толкоз. Силни декларативни изречения, там си най-добър. Придържай се към това.

Докато Стайн говореше, лицето на Ърнест посърна за миг, но след малко отново се разведри. Тя бе налучкала нещо, което той започна да осъзнава едва напоследък — за прямотата и пределното изчистване на езика.

— Когато започваш, оставяй само онова, което е наистина необходимо.

Той кимна, леко изчервен, и аз сякаш чух как умът му прещрака и прибави нейния съвет към съвета на Паунд. „Орязвай всичко излишно — бе казал Паунд. — Имай страх от абстракциите. Не казвай на читателите какво да мислят. Остави действието да говори само за себе си.“

— Какво мислиш за теорията на Паунд за символизма? — попита той. — Нали знаеш… ястребът трябва преди всичко да бъде ястреб.

— Това е очевидно, нали? — отвърна Стайн. — Ястребът винаги е ястреб, освен — тук тя вдигна тежката си вежда и се усмихна загадъчно… — освен когато ястребът е зелка.

— Какво? — сепна се Ърнест, все още усмихнат и настроен на нейна вълна, но явно озадачен.

— Ами да — каза Гъртруд.