Пола Маклейн
Парижката съпруга (38)

37

Когато той виждаше на улицата Пфайф с красивото й манто, тя винаги изглеждаше тъй свежа и жизнена. Привеждаше глава настрани, за да го чува по-добре, присвиваше очи и слушаше. Слушаше с цялото си същество и говореше по същия начин. Когато казваше нещо за творчеството му, той имаше чувството, че тя разбира какво се опитва да постигне и защо е толкова важно. Всичко това му харесваше, но не бе имал намерение за нещо повече.

Една вечер тя остана до късно в апартамента до дъскорезницата. Хадли си беше легнала с болно гърло, а те продължиха да си приказват. Когато дойде време да я изпрати до таксито, нямаше таксита. Улиците пустееха и двамата се спогледаха със странна усмивка; извървяха като в транс няколко пресечки, макар че нощта беше студена. На един ъгъл под жълтата светлина на газовия фенер тя се обърна към него и каза:

— Можеш да ме целунеш.

— Добре. — И той я целуна по устните.

На връщане към къщи усещаше как желанието го изгаря и се питаше дали Хадли ще заподозре нещо.

След няколко дни случайно се срещнаха в „Динго“. Поне за него беше случайно. Поръчаха си по чаша перно, после тя каза:

— Ако се задържим тук, рано или късно ще наминат приятели и тогава ще трябва да останем до края.

— Къде да отидем?

Тя го погледна сериозно и сама плати сметката, после тръгнаха бързо към нейния апартамент на улица „Пико“. Сестра й бе излязла за вечерта и те дори не включиха осветлението, нито пък се престориха, че идват за нещо друго. Страстта й го изненада — в края на краищата тя беше ревностна католичка и той очакваше свенливост и чувство на вина. Но засега откриваше само нейната напълно убедителна и вълшебна странност. Тесните й бедра и много дългите бели крака нямаха нищо общо с тия на неговата съпруга. Гърдите й бяха като малки стегнати половинки от праскова. Тя сякаш му разкриваше непозната страна и той бе много щастлив да бъде с нея, стига да не мислеше какво означава това.

Когато се прибра при жена си, се чувстваше като пълен боклук и си даде клетва повече да не се повтори. А после, когато то се повтори пак и пак, все по-планирано и целенасочено, той взе да се чуди как изобщо ще се измъкне от тази каша. Ако Хадли узнаеше, това щеше да я убие двойно, по веднъж за всяка измяна. Но ако не знаеше… е, тогава ставаше едва ли не още по-зле. По този начин дори нямаше да е съвсем истинско, защото тя беше неговият живот и нищо нямаше смисъл, ако тя не го знаеше.

Обичаше двете и оттам идваше болката. Носеше я в главата си като треска и от мислене му призляваше. И понякога след дългите часове безсъница осъзнаваше съвсем ясно, че трябва само да промени живота си според обстоятелствата. Паунд бе успял. Имаше едновременно Шекспир и Олга и никой не се съмняваше, че ги обича. Не му се налагаше да лъже; всички знаеха всичко и нещата вървяха, защото бе продължил да се бори, без да допусне компромис или да се превърне в друг човек.

Това беше пътят, нали? Форд беше почти връстник на баща му, но и той се справи. Когато първата му съпруга не се съгласи на развод, той просто си смени името и се ожени за Стела, която беше много красива и вярна, но тя не му бе достатъчна. Той се хвана с Джийн Рис и я доведе направо в къщата, където Стела рисуваше в едната стая, в другата плачеше бебето, а в третата той редактираше книгите на Джийн и спеше с нея. Всички наричаха Джийн „момичето на Форд“, а Стела „съпругата на Форд“ и така нещата се опростяваха.

Защо Пфайф да не бъде неговото момиче? Подобна ситуация можеше да бъде убийствена, но нима и бракът не беше убийствен, ако гасеше жаравата в теб? В брака можеш да онемееш. Едно ново момиче те кара да говориш, а когато разказваш, всичко се освежава отново. То те разтърсва изцяло и прогонва усещането, че най-доброто в теб се изстъргва сантиметър по сантиметър. На нея го дължиш. Каквото и друго да стане, колкото и да е страшно, няма да забравиш това.