Пола Маклейн
Парижката съпруга (44)

43

Бих искала да кажа, че това беше краят; че разкритието от онзи следобед ни принуди напълно да се откажем от мълчаливата уговорка. Вярно, бяхме на смъртен одър, но нещо караше всеки от нас да продължава по същия начин седмици наред, както трупът на животно продължава да мърда дори без глава.

След седмица започваше фиестата в Памплона. Още в началото на лятото бяхме се уговорили да вземем с нас Джералд и Сара Мърфи и ние продължихме по плана, а Мари Кокот отведе Бамби в Бретан за няколко седмици. Кашлицата му вече беше съвсем изчезнала.

Тази година отседнахме в хотел „Куинтана“, в стаи срещу тези на тореадорите. Всеки следобед заемахме най-добрите места на арената, платени от Джералд. Всяка вечер сядахме на бели ракитови столове около една и съща маса в кафене „Ируна“ и се напивахме до безчувственост. Ърнест беше запален както винаги и за просвещаването на Джералд и Полин полагаше същото усърдие, както за мен, Дъф, Бил Смит, Харолд Льоб, Майк Стратър и изобщо за всеки, готов да го слуша. Джералд много сериозно искаше да опознае коридата. Ърнест го заведе при аматьорите и двамата слязоха на арената да си изпробват куража с едногодишни бичета. Тази година Ърнест не носеше плащ, а Джералд стискаше шлифера си с побелели пръсти. Когато един бик връхлетя с пълна скорост, Джералд успя да го отклони в последния миг, като отмахна шлифера настрани.

— Това беше съвършен пирует, мой човек — поздрави го Ърнест по-късно в „Ируна“, но Джералд знаеше, че не е достатъчно силен и корав, за да му се хареса. Не повярва и не прие похвалата.

— Обещавам догодина да го направя по-добре, Папа — каза той. — За мен е важно наистина да го направя добре.

Усмихнах му се през масата, защото от месеци не бях правила нищо наистина добро, или поне истинско. Бях печална до мозъка на костите, Ърнест също, а от другата страна на масата Полин изглеждаше готова да се разплаче всеки момент. Вече никой от нас не беше в играта. Никой не живееше според собствените си правила.

В края на тази хаотична седмица Полин се качи на влака за Байон заедно със семейство Мърфи. Връщаше се на работа в Париж. Ние заминавахме за Сан Себастиан, защото отдавна планирахме да отидем там. Но по някое време разбрах, че плановете вече не са в сила. Продънваха се с всеки изминал ден.

Без Полин намерихме известен покой в Сан Себастиан, но това означаваше само, че можехме да се караме по-свободно, без някой да ни прекъсва. Не си казвахме нищо ново, но старият материал още вършеше работа, стига да го поднасяхме шумно и грозно.

— Тя е курва — казвах аз. — А ти си егоисти страхливец.

— Ти не ме обичаш — отвръщаше той. — Никого не обичаш.

— Мразя ви и двамата.

— Какво искаш от мен?

— Нищо — отвръщах аз. — Искам да умреш.

Излагахме се в заведения и таксита. Не можехме да заспим без пиене, но ако надхвърлехме някаква мярка, изобщо не мигвахме и тогава просто лежахме един до друг със стегнати гърла и сухи и зачервени от плач очи.

Полин продължаваше да пише всеки ден и гласът й жужеше като оса в ухото ми: Безумно тъгувам за моите скъпи съкровища. Моля те, Хадли, пиши ми. Знам, че всички можем да се грижим един за друг и да бъдем щастливи. Просто го ЗНАМ.

— Не можем да продължим така, нали? — каза Ърнест. Взе едно от писмата на Полин и веднага пак го остави. — Мислиш ли, че можем?

— Надявам се, че не.

— Светът отиде по дяволите във всички посоки.

— Да — казах аз.

— Изграждаш живот с някого, обичаш го и си мислиш, че е достатъчно. Но никога не е, нали?

— Не питай мен. Вече нищо не знам за любовта. Просто искам за известно време да стана безчувствена. Можем ли да го уредим?

— Затова са измислили уискито.

— Значи и то ми изневерява — казах аз. — Цялата съм в рани.

— Да си вървим у дома.

— Да, време е. Но не заедно. С това е свършено.

— Знам — каза той.

Спогледахме се от двата края на стаята, видяхме всичко съвсем ясно и задълго не намерихме какво повече да си кажем.

 

 

На връщане към Париж спряхме за една нощ във Вила Америка, но вече се бяхме отказали да заблуждаваме когото и да било, дори себе си. На коктейла долу на плажа споделихме с Джералд и Сара, че се разделяме.

— Не може да бъде — каза Джералд.

— Може. Вече е факт — каза Ърнест и пресуши чашата си. — Но не спирай да ми доливаш, ако обичаш.

Сара ме погледна нежно — доколкото беше способна на нежност — и стана да забърка още един шейкър мартини.

— Как ще го уредите? Къде ще живеете? — попита Джералд.

— Още не сме го обмислили — отвърнах аз. — Всичко е съвсем ново.

Джералд се загледа замислено към морето, после се обърна към Ърнест.

— Нали знаеш, че имам студио на улица „Фроадво“. Твое е, ако искаш. Докогато ти е необходимо.

— Адски мило от твоя страна.

— На приятелите трябва да се разчита, нали?

Когато Сара се върна, следваха я Дон Стюарт и хубавата му съпруга Биатрис Еймс. Бяха на меден месец в един градски хотел.

— Доналд — казах аз и го прегърнах сърдечно, но лицето му беше бледо. Изглеждаше притеснен, Биатрис също. Явно на идване Сара им бе подшушнала новината. Тъкмо навреме.

Донесоха още столове около мозаечната маса на пясъка и всички се захванахме упорито да пием и да гледаме как пада здрач.

— Право да си кажа, мислех, че вие двамата сте непобедими — каза Доналд.

— Аз също — присъедини се и Джералд и се обърна към Сара. — Не съм ли ти казвал винаги, че на света няма други като семейство Хемингуей? Че изглеждат обвързани с нещо по-висше.

— Добре де — прекъсна го Ърнест. — Да приключваме с аутопсията, ако обичате. И без това ни е зле.

— Да поговорим за нещо щастливо — предложих аз. — Разкажи ни за сватбата, Дон.

Дон се изчерви и погледна Биатрис. Тя беше много красива, като скулптура на Гибсън, с високо чело и червени сърцевидни устни, но точно тогава загуби самообладание.

— Не мисля, че трябва да говорим за това — каза тя. — Струва ми се нередно.

— Ами — каза Ърнест. — Ще свикнеш.

Устните му бяха стегнати и сухи, очите му примирени. Усещах, че всичко става прекалено бързо за него, но той все пак продължава играта и безсмислените пиянски разговори. Краят идваше вече месеци наред, още от Шрунс, но сега, когато надвисна над нас, не знаехме как да го приемем.

Едва на другия ден, когато седяхме във влака за Париж, и двамата осъзнахме с пълна сила какво става. Денят беше душен и потискащо горещ, а влакът претъпкан. Деляхме спалното купе с една американка, която носеше малко жълто канарче в клетка, украсена със сложни орнаменти. Още щом я поздравихме, тя се впусна в подробни обяснения, че птичето било подарък за дъщеря й, която щяла да се омъжва за швейцарски инженер, но тя се намесила да предотврати брака.

— Веднага разбрах, че трябва да го отпратя. Нали ги знаете швейцарците.

— Да, разбира се — каза Ърнест и устните му се стегнаха. Не знаеше нищо подобно. — Извинявайте. Ще отида да потърся носача.

Когато се върна, носеше бутилка бренди и двамата си наляхме в подръчните водни чаши.

По това време наближавахме Марсилия и зад прозореца всичко изглеждаше много сухо и сивкавобяло — маслиновите дървета, фермите, каменните стени из нивите и хълмовете в далечината. Всичко изглеждаше странно избеляло, а жената продължаваше да говори за брака и че се надявала дъщеря й да й прости. Изпих брендито, налях си още едно и се помъчих да не я чувам. Канарчето чуруликаше много приятно, но открих, че не искам да слушам и него.

Когато се стъмни, жената най-сетне затвори очи, клюмна и захърка. Наближавахме Авиньон и сред сухото поле гореше някаква ферма. Виждахме как пламъците се издигат драматично в черното небе, а овцете панически бягат напред-назад край порутената ограда. Навярно бяха усетили пожара отрано, защото повечето мебели лежаха в полето далеч от къщата, а хората се бореха да спасят каквото могат. Видях розова емайлирана вана, люлеещ стол и бебешка количка до него и гледката ми разби сърцето. Това беше нечий живот — купчинка мебели като кибритени клечки. Не изглеждаха спасени, а изоставени и над тях се виеха облаци дим.

Когато наближихме Париж, вече се развиделяваше. Ние с Ърнест почти не спахме и не разговаряхме. Пихме и зяпахме през прозореца, където признаците на разруха сякаш бяха навсякъде. В предградията, близо до Шоази-льо-Роа, смачкан товарен вагон димеше край релсите.

— Наистина ли го преживяваме? — попитах аз.

— Не знам. Преживяваме ли го?

Точно тогава американката се събуди, разкърши се шумно и вдигна кадифеното покривало от клетката, за да събуди канарчето. Някак изведнъж дойде утрото и се озовахме у дома, макар че беше трудно да почувстваме каквото и да било. Бях прекалила с брендито, ръцете ми трепереха и сърцето ми удряше глухо в гърдите.

Когато спряхме на гарата, Ърнест подаде през прозореца багажа ни на един носач и слязохме на перона. Наближаваше септември и утрото беше прохладно.

— Улица „Фроадво“ шейсет и девет — каза Ърнест на таксиметровия шофьор и дъхът ми заседна на гърлото. Той отиваше в студиото на Джералд, а не у дома с мен. Нямаше да се върне. Всичко наистина свършваше.

— Защо просто не идеш направо в апартамента на Полин? — попитах аз.

— Моля те, не започвай. И така е болезнено.

— Какво знаеш за болката? Всичко е твое дело, копеле.

Не знаех какво говоря. Брендито още замъгляваше кръвта и мислите ми. Засега знаех само, че не мога да остана сама. Започнах да се задъхвам, а когато Ърнест тревожно се приближи, замахнах насреща с разперена длан, заудрях го по гърдите, рамото, челюстта. Всички удари падаха странно, като насън. Ръката ми сякаш бе еластична, неговото тяло също. Тогава се разплаках неудържимо.

— Извинете жена ми — каза Ърнест на френски. — Тя не е добре.

Когато таксито най-сетне спря, Ърнест слезе и заобиколи да ми отвори вратата.

— Хайде — подкани ме той. — Трябва ти сън.

Оставих го да ме води нагоре по стъпалата като манекен. В студиото имаше студен бетонен под, една маса, два стола, ниска мивка с кана и стойка за леген. Той ме отведе до подиум с тясно легло, сложи ме да легна и ме зави до брадичката с червено вълнено одеяло. После се настани зад мен, подви крака зад моите и ме прегърна колкото се може по-плътно.

— Добро котенце — прошепна той на тила ми. — Моля те, заспивай сега.

Разтреперих се.

— Да не го правим. Не мога.

— Напротив, можеш. Вече е направено, обич моя.

Той ме залюля напред-назад, двамата се разплакахме и когато най-сетне заспах, не приех съня в себе си, а той ме отнесе като болест или смърт.

Когато се събудих след няколко часа, Ърнест вече беше излязъл. От изпитото във влака бренди ми се виеше свят, а ми призляваше и от нещо друго, дълбоко и неуправляемо. Животът ми лежеше в руини; как щях да се възстановя? Как щях да преживея това? Взех от малката масичка парче въглен и върху лист от скицник му написах бележка, която бе далеч по-спокойна и уравновесена, отколкото се чувствах или вярвах, че някога ще се почувствам: Много съжалявам за сцената в таксито. Не бях на себе си, но ще положа усилия да бъда добра във всяко едно отношение. Ще искам да те видя, наистина, но няма да те търся.

Напуснах студиото, заключих вратата зад себе си и излязох в малко дворче с разхвърляни гипсови отливки на телесни части — разбити бели фрагменти от ръце, крака и торсове. Гледката беше зловеща. Докато бяхме спали, някой наемател скулптор бе разчистил ателието си, вероятно направо през прозореца. Опитах се да не позволя на тази картина да подкопае крехката ми решителност, спрях такси и поръчах на шофьора да кара към хотел „Бовоар“ на авеню „Обсерватоар“. Това бе първото място, което ми дойде наум, защото се намираше точно срещу кафене „Клозери де Лила“ и хиляди пъти се бях възхищавала на неговата непретенциозна, добре изработена ограда от ковано желязо и на саксиите с мушката. Щях да намеря начин да оцелея. Щях да наема две стаи, една за мен и една за Бамби. Следващата седмица Мари Кокот се завръщаше с него от Бретан и щях да й пиша да го доведе тук. Всяка сутрин щяхме да закусваме в „Лила“. Той можеше често да вижда баща си там заедно с други приятели, всичко щеше да му бъде познато, а това вече имаше голямо значение.

Докато таксито пъплеше бавно в натовареното движение, аз затворих очи и се помъчих да не мисля за нищо, освен за кафето със сметана, което щях да си поръчам много скоро. Всичките ми вещи бяха в апартамента при дъскорезницата и трябваше да се погрижа за тях. Щях да помоля Ърнест да го направи или да наеме някого, защото знаех, че не мога да се върна там. Никога вече.