Пола Маклейн
Парижката съпруга (29)

28

Докато Бамби спеше у дома под грижите на Мари Кокот, която прие с възторг да работи отново за нас въпреки допълнителните задължения на бавачка, аз започнах да се срещам с Кити по веднъж седмично. Пиехме някъде чай или обикаляхме антикварните магазини, когато тя имаше време. Точно тогава беше модно да се колекционират красиви и необичайни обици и макар че с Ърнест нямахме пари за подобни капризи, аз обичах да я следвам, докато разглежда, и да слушам нейните одобрителни забележки. Тя имаше око и сякаш инстинктивно усещаше кое ще запази стойността си и кое е приятно, но временно. Понякога се опитваше да ми подари нещо и аз се чувствах виновна, че й отказвам. Тя наистина просто се държеше мило, но Ърнест имаше своята гордост и аз не исках да рискувам да го нараня.

Въпреки всичките ми усилия да го убедя в достойнствата на Кити, Ърнест упорито не я харесваше. Казваше, че е прекалено превзета и загрижена само за собственото си благополучие, но се питах дали всъщност не го застрашава нейната независимост. Тя имаше работа като моден и танцов кореспондент на няколко списания в Щатите и макар че Харолд плащаше нейния очарователен апартамент на улица „Монтесюи“, това бе само защото той настояваше да имат отделни жилища, а разполагаше с купища пари както по майчина, така и по бащина линия. Кити също бе наследила пари и можеше да се издържа сама. Освен това тя беше невероятно самоуверена — походката и говорът й известяваха на света, че не се нуждае някой да й казва колко е хубава или надарена. Знаеше го сама, а подобно самочувствие безпокоеше Ърнест.

Аз се борех за следобедите си с Кити, макар че това създаваше напрежение у дома, защото за пръв път от Сейнт Луис насам намирах приятелка, която да е единствено моя. Гъртруд и Силвия винаги принадлежаха на Ърнест. Той безцеремонно налагаше териториалните си права над тях. С Алис и Маги Стратър и дори с Шекспир не можех да изляза докрай извън областта, заделена за писателските съпруги. Кити бе свързана с Харолд, с когото Ърнест вече се срещаше често, но имаше и свой собствен живот. И сама ме беше избрала.

— Ти си много американско момиче, нали? — каза тя на едно от първите ни излизания.

— Какво? — изненадах се аз. — Ти също си американка.

— Не като теб. Американското е във всичко, което казваш, в твоята откровеност и непосредственост.

— Божичко — казах аз. — Просто намираш любезен начин да отбележиш колко не съм си на мястото тук, в Париж.

— Не си — каза тя. — Но това е хубаво. Нуждаем се от такива като теб, за да ни казват истината за нас.

Освен мърморенето на Ърнест единствената трудност в приятелството ми с Кити бе неизменното й упорство да ми предлага подаръци дори след като се опитах да й обясня усложненията около гордостта на Ърнест.

— Но това тук е дреболия — възразяваше тя. — С какво толкова ще го подразни?

— Просто ще го подразни. Съжалявам.

— Прилича ми на пещерен човек. Ако те държи омотана в кожи около готварския огън, никой друг мъж няма да те види, камо ли да те пожелае.

— Изобщо не е толкова страшно. Трябва да пестим. Не е кой знае каква саможертва.

— Добре, разбирам. Но точно затова съм против брака. Ти страдаш заради неговата кариера. И какво получаваш накрая?

— Задоволството да знам, че нямаше да се справи без мен.

Тя извърна лице от мънистената чантичка, на която се възхищаваше, и насочи към мен бледосините си очи.

— Знаеш ли, обожавам те. Никога не се променяй.

 

 

Беше потресаващо старомодно — и навярно наивно, — но аз вярвах, че кариерата на Ърнест си заслужава всички жертви и трудности в живота ни. В края на краищата именно затова бяхме дошли в Париж. Но не бе лесно да гледам как дрехите ми се протриват до нишка, без да се притеснявам. Когато излизахме, се чувствах като стара изтривалка, особено след като точно тогава жените се обличаха с изключителен шик. Но честно казано, не мисля, че бих се състезавала с тях, дори да не бяхме закъсали за пари.

Апартаментът ни беше студен и влажен и често ме мъчеше тъпа болка в синусите. Държахме люлката на Бамби на най-топлото място, но той въпреки всичко се разболя. За няколко седмици през тази пролет го налегна магарешка кашлица, която смущаваше съня му. Будеше се с плач и искаше да суче. Кърменето можеше да е радост през деня, когато бях добре отпочинала, но нощем изцеждаше енергията ми. По това време най-много се нуждаех от излизанията с Кити и разходките под бледото пролетно слънце със Стела Боуен и Джули, които също ставаха добри приятелки.

Опитвах се поне за един час дневно да се измъквам от къщи и да свиря на пиано. Не можехме да си позволим да купим или поне да наемем, затова свирех на един зле настроен инструмент във влажното мазе на близкия музикален магазин. За да виждам нотния лист, трябваше да паля свещ и пръстите ми често се схващаха от студа. Понякога ми се струваше, че не си заслужава усилията, но продължавах въпреки всичко, защото не бях готова да се разделя с тази част от себе си.

Междувременно Ърнест работеше по-добре от когато и да било. Натискът, който усещаше, след като избяга от Торонто в Париж, явно се оказа абсолютно необходим, за да го раздвижи, защото сега пишеше мощно и с лекота, почти без поправки. Разказите вървяха тъй добре, че едва смогваше да догони сюжета.

Той продължаваше да върши редакторска работа в „Трансатлантик“ и макар да оставаше критично настроен към шефа си, Форд все тъй енергично подкрепяше творчеството му. Когато Ърнест сподели с него тревогата, че ще му трябват дълги години, за да утвърди името си, Форд му каза, че това са глупости.

— За теб всичко ще стане много бързо. Когато Паунд ми показа какво си написал, веднага разбрах, че бих публикувал всичко твое. Всичко.

Ърнест прие комплимента доста сконфузено и се помъчи да бъде по-любезен с Форд, особено откакто се опитваше да го накара да издаде „Създаването на американци“ — роман на Гъртруд, който отлежаваше на бюрото й от 1911 г. Накрая Форд се съгласи да го пусне на части в няколко броя и Гъртруд беше на седмото небе. Постепенно списанието ставаше все по-значимо и популярно в литературните кръгове, а това щеше да бъде нейната първа голяма публикация. Началото щеше да излезе в априлския брой заедно с откъси от новата книга на Джойс „Бдение над Финеган“, няколко стихотворения на Тристан Цара и един нов разказ на Ърнест, озаглавен „Индианско селище“, който описваше със зловещи подробности как една жена ражда, а страхливият й съпруг си прерязва гърлото, защото не може да понесе писъците. Ърнест беше много доволен от себе си, защото успя да вземе спомен от детството си, когато гледал как баща му помага на родилка индианка, да го съчетае със семейството бежанци, което бе видял на пътя за Карагач, и да създаде една цялостна въздействаща история.

— Джойс знае този трик — каза ми той един късен следобед, след като се прибра от работата над броя. — Той създаде Блум и образът си остава ненадминат. Трябва да преосмисляш живота. Да го дъвчеш, да го преглъщаш и да го обичаш през цялото време. Всъщност трябва да го живееш с очите си.

— Толкова хубаво го описваш.

— Да, но можеш да говориш до премаляване и пак нищо да не излезе. Трябва да го направиш.

В априлския брой излязоха и първите сериозни отзиви за книгата му „Три разказа и десет стихотворения“, които възторжено хвалеха таланта и стила на Ърнест. Този автор открива нещо ново, твърдяха те, и тепърва ще поднесе изненади. Бях безкрайно щастлива да видя как репутацията му най-сетне се устремява нагоре. Сякаш където и да отидеше, хората искаха да бъдат до него. Както си вървяхме вечер по булеварда покрай гълчавата от гласове и дрънчаща музика, някой подвикваше неговото име и трябваше да спрем и да приемем по едно питие, преди да продължим към друго кафене, където се повтаряше същото. Всеки имаше за него шега или новина и нашият приятелски кръг растеше с всеки изминал ден.

Джон Дос Пасос, когото Ърнест познаваше от медицинския корпус в Италия, се завърна в Париж върху вълната на литературния си успех и беше вечно готов за веселба. По това време се появи и Доналд Стюарт. Той беше хуморист, който един ден щеше да се прочуе с „Филаделфийска история“ и други сценарии, но засега бе просто веселяк, застанал до бара в много елегантен кремав костюм. Ърнест се гордееше с униформата си на небрежен писател, но аз понякога не можех да удържа възхищението си пред чифт отлично изгладени панталони. Освен това Дон беше симпатичен, с гладко избръснато момчешко лице и ясни сини очи, които ставаха много игриви, когато се смееше.

Когато Ърнест ни запозна, Дон незабавно ме заговори като стар приятел.

— Имаш красива коса — каза той. — Колко необичаен цвят.

— Благодаря. Ти пък имаш хубави дрехи.

— Майка ми обичаше дрехите. И етикета.

— И дъските за гладене?

— Признавам, с ютията хич не ме бива.

Поприказвахме още и толкова се забавлявах, че мина половин час, преди да забележа, че Ърнест е седнал на съседната маса. Не познавах никого от обкръжението му, включително и красивата блондинка до него. Тя беше стройна и хубава, с много късо подстригана тъмноруса коса. Под дългия пуловер тялото й изглеждаше крехко и момчешко. Щом я зърнах, мигновено ме побиха ледени тръпки — още преди Ърнест да се приведе и да й прошепне нещо. Тя се разсмя гърлено, отмятайки дългата си бледа шия.

— Добре ли си? — попита Дон. — Пребледня.

— О. Добре съм, благодаря.

Дон проследи погледа ми, насочен към Ърнест и жената. Всичко му стана кристално ясно, но той умело заглади ситуацията.

— Това е Дъф Туисдън. По-точно лейди Туисдън. Казват, че е омъжена за някакъв британски граф. Граф или виконт, или някакъв си там лорд. Не съм много наясно с аристокрацията.

— Че кой ли е наясно?

Погледнах Ърнест точно когато вдигна глава. Между нас пробяга кратка искра на подозрение, после той стана и се приближи.

— Извинявай, Дон. Виждам, че си се запознал с жена ми.

— Очарован съм — каза Дон, а Ърнест ме хвана за лакътя и ме поведе към масата, където ни чакаше Дъф.

— Дороти Туисдън — представи я той. — Или напоследък предпочиташ Смъртуейт?

— Няма значение, стига да съм Дъф. — Тя се надигна и протегна ръка. — Приятно ми е.

Тъкмо събирах сили да кажа нещо приятно, когато от тълпата изникна Кити.

— Божичко, радвам се да те видя — възкликна тя. — Ела да пийнем.

Харолд я следваше по петите и не изглеждаше никак добре. Беше блед и по горната му устна избиваха капчици влага.

— Станало ли е нещо? — попитах аз, когато наближихме бара.

— Харолд ме напуска.

— Шегуваш се.

— Де да беше така. — Тя запали цигара и се вгледа във връхчето, после трескаво я засмука. — Обзело го е някакво безпокойство и не го свърта на едно място. Винаги сме казвали, че си даваме пълна свобода. Смешното обаче е, че когато дойде, вече не я искаш.

— Друга ли има?

— Кога не е имало? — Тя въздъхна. — Сигурно е и заради новата книга. Той иска да преоткрие всичко. Скоро заминавам за Лондон. Исках да знаеш.

— О, Кити, наистина ли? Толкова ли е зле?

— Така изглежда — каза тя. — Имам за теб някои неща, които не ми се събират в багажа. Ще ти ги донеса.

— Не се интересувам от рокли. Не ми трябват.

— Глупости.

— Знаеш какво ще каже Ърнест.

Кити изпухтя и от устните й изхвръкна облаче дим.

— Да, но той няма представа колко е тежко да си жена. — Тя кимна към Дъф. — Там става жестоко, нали? Конкуренцията не само е по-млада. Вече е и по-целенасочена. Хвърля в боя всичко, с което разполага.

Не знаех какво да отговоря. Кити беше една от най-уравновесените и самоуверени млади жени, които познавах, а ето че я виждах повалена и изоставена. Прииска ми се да строша врата на Харолд.

— Искаш ли да се прибираме? — попитах аз.

— Не мога да вехна като ученичка и всички да ме съжаляват. По-добре да умра. Хайде да пием шампанско — каза тя и направи храбра физиономия. — Много, много шампанско.

Останах с Кити до края на вечерта, но държах под око и Ърнест. Онази Дъф просто беше прекалено хубава и фамилиарна. С Ърнест си говореха тъй свободно, сякаш се знаеха от години, а аз изпитвах непознато до днес чувство на уязвимост, след като чух новината на Кити. Най-лошите събития винаги имат вид на случайности, като че идват изневиделица. Но това е просто липса на трезв поглед. За Кити ударът бе дошъл неочаквано, но Харолд навярно бе планирал бягството си от месеци. Неволно се запитах дали това може да сполети и мен. Откога точно присъстваше в картината тая Дъф?

Някъде след полунощ, когато очите ми се затваряха неудържимо, аз се отделих от Кити и привлякох вниманието на Ърнест.

— Време е да отведеш в леглото клетата си съпруга. Заспивам права.

— Бедното коте — каза той. — Прибирай се тогава. Искаш ли да намеря някой да те изпрати?

— Искаш да останеш? — рязко попитах аз. Дъф благовъзпитано извърна глава.

— Разбира се. Какво има? Аз не съм изморен, нали?

В този момент напълно загубих дар слово, но Кити ми се притече на помощ.

— Аз ще се погрижа за жена ти, Хем. Остани да се повеселиш.

Тя му хвърли стоманен поглед, но Ърнест не се хвана на въдицата.

— Браво, Кити. Благодаря. — Той стана и по братски стисна ръката ми. — Иди да си почиваш.

Кимнах като в транс, а Кити сграбчи ръката ми и ме отведе. Когато излязохме, аз се разплаках тихичко.

— Толкова се срамувам.

Кити ме прегърна здраво.

— Той трябва да се срамува, скъпа. И тя също. Казват, че трябвало да върти цял куп мъже, защото не може да си плати сметките.

— Дъф — казах аз. — Кой може да се нарича така?

— Именно. Обзалагам се, че дори човек с толкова малко здрав разум като Хем не би зарязал жена като теб заради подобна особа. Хайде, горе главата.

— Толкова си добра към мен, Кити. Нямам думи да ти опиша колко ще ми липсваш.

— Знам. И ти ще ми липсваш, но какъв избор имам? Мога само да избягам в Лондон и да се надявам, че Харолд ще ме последва.

— Това ли очакваш?

— Честно казано, не знам.

 

 

Когато се прибрах у дома, Бамби беше буден и жално хапеше дъвкалката.

Мари ме погледна виновно.

— Мисля, че сънува ужасен сън. Горкичкото. Не успях да го утеша.

— Благодаря, че остана до толкова късно, Мари.

Когато тя си тръгна, аз се опитах да успокоя Бамби, но той продължаваше да хленчи. Отне ми повече от час, за да го приспя, а когато рухнах в леглото, бях толкова изтощена, че ме тресеше. Но не можех да се отпусна. Досега се чувствах тъй силна и доволна от семейния ни живот, ала Кити имаше право. Конкуренцията ставаше все по-люта. Париж гъмжеше от обаятелни жени. Те седяха по кафенетата със свежи лица и прекрасни дълги крака и чакаха да се случи нещо скандално. Междувременно майчинството бе променило моето тяло. Ърнест твърдеше, че харесва наедрелите ми бедра и гърди, но при толкова много красавици можеше лесно да загуби интерес към мен. Нищо чудно вече да го бе загубил — и какво можех да направя? Какво можеше да направи всяка друга на мое място?

Когато Ърнест се прибра, аз още бях будна и тъй изморена, че се разплаках. Не можах да се удържа.

— Горкото мамче — каза той, настани се на леглото зад мен и ме прегърна. — Не знаех, че си толкова изтощена. Хайде да ти осигурим една хубава дълга почивка.

— Господи, да — казах аз и ме заля вълна на облекчение. — Някъде много далече от тук.