Пола Маклейн
Парижката съпруга (24)

23

Когато се върна от Париж, Ърнест бе нежен с мен и все повтаряше, че ми е простил, но очите му бяха измъчени и променени. Все още имаше работа около конференцията и той я вършеше, хвърляше се в новия ден и се прибираше уморен и зажаднял за питие. Аз си запълвах времето с разходки из града и търсене на коледни подаръци. Също като през първата ни година във Франция и дори повече копнеех да видя нещо, символизиращо празника, както го помнех от детството си. Обикалях с часове, надничах във витрините, но колкото и да търсех, нищо в Лозана не ми напомняше за Коледа.

В края на седмицата си приготвихме багажа за пътуването до Шамби.

— Не ми се струва редно да продължим с плановете след всичко, което стана — казах аз на Ърнест.

— Може би — каза той. В гласа му звучеше умора. — Но какво друго да правим?

— Да се върнем в Париж?

— Това ще е още по-зле, нали?

— Не мисля, че мога да понеса Коледа, докато се чувствам така. Всичко е пълен провал. Може би е време да се прибираме у дома.

— В Щатите? И да се признаем за победени? Да ме убиеш ли искаш?

— Извинявай. Просто ми е трудно да реша как да продължа.

— Да — каза той. Взе пишещата машина, грижливо я настани в калъфа и щракна капака. — Трудно си е.

Когато пристигнахме в Шамби, градчето беше все същото. Нашата вила беше съвършена както преди, съвършени бяха заснежените планини и хазяите, семейство Гангвиш, които ни поздравиха като отдавна загубени роднини. Всичко бе тъй сърдечно след унилите седмици в Лозана, че капитулирахме безусловно. Още преди да сме извадили багажа, облякохме скиорските костюми и хванахме последния влак нагоре към Лез Аван. Докато слънцето гаснеше, ние затегнахме ските и полетяхме по склона, покрит с пухкав сняг. Вятърът ревеше в ушите ни, пареше бузите ни, а ние се носехме надолу, Ърнест малко пред мен. Беше стегнал болното си коляно с парче плат и уж го пазеше, но ми се видя по-пъргав от когато и да било. С радост и облекчение отправих благодарствена молитва към заснежените ели, към млечното небе, изпъстрено с всички оттенъци на розовото, и към Женевското езеро в далечината, равно и лъскаво като стъкло.

На другата сутрин спахме до късно в голямото меко легло с балдахин и не се събудихме дори когато прислужницата влезе на пръсти да запали огъня. Надигнахме се едва когато в стаята беше топло и кахлената печка бумтеше.

— Добре направихме, че дойдохме, Тети — казах аз, сгуших се до Ърнест и го целунах по шията и по прешлените на гръбнака.

— Да — каза той. — Нека се радваме на всяка минута и да не мислим за нищо друго.

— Няма друго — казах аз. Търкулнах се върху него и яхнах плоския му силен корем. Вдигнах нощницата над бедрата си, после посегнах да го притегля в себе си.

Той изстена, затвори очи и се предаде изцяло.

* * *

Чинк пристигна на Коледа и в крайна сметка празникът ни изобщо не беше тъжен. Бяхме закачили чорапи за нас и за Чинк; отворихме ги, после си устроихме царски обяд. Едва когато привечер седнахме около печката с бренди в стомасите и още бренди в чашите, Ърнест сподели страшната вест за изгубените си ръкописи.

— Ох, че… — въздъхна Чинк, когато Ърнест стигна до края на историята. — Наистина ли можеш да започнеш от нулата?

— Не знам. Вече веднъж написах тия проклети неща, нали? Така или иначе, нямам друг изход.

Чинк мрачно кимна.

— Работих за „Стар“ като роб — продължи Ърнест, — но сега имаме пари да изкараме осем месеца. Осем месеца и ще ги посветя всичките на писането. На нищо друго.

— Браво, Тети — зарадвах се аз.

Чинк вдигна чаша, после пихме наздравица за Коледа и за всички нас.

Но ден след ден бележниците и моливите на Ърнест оставаха да лежат в куфара в стаята ни. Пишещата машина „Корона“ не напусна черния си калъф. Той не споменаваше за това, аз също благоразумно мълчах. Междувременно карахме ски по цял ден, понякога до късна вечер, когато слънцето процеждаше кървави лъчи под облачната ивица и сякаш ни показваше нещо, което никой друг не е виждал. Наслаждавахме се на всеки миг в чудесната компания на Чинк. Любехме се всеки ден, понякога по два пъти дневно, докато не казах на Ърнест, че съм оставила в Париж обичайните предпазни средства.

Ние винаги следяхме внимателно моя месечен цикъл. Ърнест лично се грижеше за това, както за всички други семейни сметки. Имаше бележник за разноските и приходите, друг за кореспонденция, трети за идеите му и колко думи е написал всеки ден. Имаше и бележник с надпис Хадли, посветен на ежемесечното засилване и отслабване на моята плодовитост, тъй че да можем колкото е възможно по-често да се любим без предпазни мерки. Отначало, както повечето двойки, използвахме в несигурните периоди метода на отдръпване. „Не е много по-различно от руска рулетка“, шегуваше се Ърнест. От аптеката или бръснарницата можеха да се купят презервативи, но те бяха дебели и груби — неудобни и често спукани.

Когато пристигнахме в Париж, Гъртруд, която умееше да бъде удивително откровена в това отношение, ни попита дали знаем за диафрагмата. Без особени трудности намерихме лекар, който ме подготви и оттогава използвахме този метод. Ърнест знаеше по-добре от мен кое е безопасно и кое не. Около седмица след пристигането ни в Шамби той ми напомни, че сме стигнали края на безопасния период.

— Можеш ли да направиш необходимото? — попита той една вечер, когато си легнахме.

Това беше обичайната му парола. Моята роля беше да кажа „Да, сър“, като че съм негова секретарка и просто ме е помолил да му направя резервация за обяд или да изпратя телеграма. Но тази вечер не се разсмях и не станах да извадя калъфчето от чекмеджето. Вместо това само изохках.

— Не ми казвай, че си я оставила в Париж.

Кимнах мълчаливо.

— Няма що, най-добрия момент си избрала.

Лицето му пламна. Усещах, че е много сърдит.

— Исках да ти кажа в Лозана веднага щом разбрах, но и тогава моментът не беше от най-подходящите.

— Какво друго криеш от мен?

— Нищо. Извинявай. Трябваше да ти кажа.

— Така си е. — Той отметна завивките, стана и яростно закрачи напред-назад по бельо. — Понякога се питам за кого точно съм се оженил.

— Моля те, не бъди несправедлив, Тети. Не съм я забравила нарочно.

— Така ли?

— Разбира се, че не. — Прекосих стаята и застанах до него, за да виждам лицето му в полумрака. — Не беше нарочно. И все пак ще излъжа, ако кажа, че не си мисля за бебе.

— Ето че изплю камъчето. Знаех си. Винаги сме казвали, че трябва истински да напредна, преди да помислим за бебе. Споразумяхме се.

— Знам — казах аз.

— Тъкмо нещата започнаха да потръгват. Наистина ли искаш да ме съсипеш?

— Не, разбира се — казах. — Но и аз си имам тревоги. Вече съм на трийсет и една.

— Само. И никога не си била луда по децата. Чуждите изобщо не те вълнуват.

— Друго е да искаш свое дете. Не разполагам с цялото време на света.

— Аз също. Животът често ти дава само един шанс. Искам да използвам своя сега. — Очите му бяха ясни и предизвикателни, както винаги, когато искаше преданост. — С мен ли си?

— Разбира се.

Прегърнах го през врата и го целунах, но устните му не омекнаха под моите. Очите му, само на сантиметри от лицето ми, бяха отворени и изпитателни.

— Сигурно си мислиш, че сега ще легна с теб.

— Ърнест! Не се опитвам да те вкарам в капан!

Той мълчеше.

— Тети?

— Трябва ми питие.

Той тръгна към вратата, грабвайки халата си.

— Моля те, остани да си поговорим.

— Заспивай — каза той и излезе.

Тази нощ спах неспокойно. Той изобщо не се върна в леглото и на сутринта се облякох и слязох да го търся. Пиеше кафе в столовата, вече облечен със скиорски екип.

— Моля те, Тети, може ли да се сдобрим? — попитах аз и застанах до него. — Ужасно ми е зле.

— Знам, че ти е зле — въздъхна той. — Слушай. Трябва да бъдем единодушни. Иначе нищо няма смисъл. Разбираш го, нали?

Аз кимнах и се облегнах на рамото му.

— Ако наистина искаш бебе, някой ден ще му дойде времето.

— Но не сега.

— Да, котенце. Не сега.

Чинк влезе в стаята и поздрави. После спря и ни огледа внимателно.

— Наред ли е всичко?

— Хадли е неразположена.

— Горката мисис Попълтуейт — нежно каза Чинк. — Трябва да си в леглото.

— Да — съгласи се Ърнест. — Върви и се опитай да си починеш. На обяд ще наминем да видим как си.

Те отидоха да карат ски, а аз положих усилия да се успокоя. Обух си дебели чорапи и алпийските чехли, после се сгуших в креслото до огъня да чета „Красиви и прокълнати“. „Фицджералд е поет“, бе казала Шекспир, когато ни го препоръча, точно преди двамата с Паунд да отидат в Италия за няколко месеца. Признавам, стилът беше изящен, но ми ставаше тъжно да чета за Глория и Антъни. Те говореха красиво и имаха хубави неща, но животът им беше празен. Точно в момента нямах сили за толкова мрачно описание на брака.

Оставих романа, легнах си и тъкмо се опитвах да заспя, когато Ърнест влезе. Косата му беше влажна и смачкана от вълнената шапка, а лицето му румено от студа. Той седна на леглото до мен и видях, че очите му са омекнали. Излизането с Чинк му се бе отразило добре.

— Изглеждаш много топла — каза той. — Може ли да се гушна в пашкула ти?

— Разбира се. Ако смяташ, че е добра идея.

— Отскочих до селската аптека — каза той и извади от джоба на панталона си кутийка презервативи.

— Изненадваш ме. Винаги си казвал, че ги мразиш.

— Не толкова, колкото да съм разделен от теб.

Докато се събличаше, аз гледах стегнатите му хълбоци.

— Много си хубав.

— Ти също, Тети.

Когато той легна до мен и хладната му кожа докосна моята, навън заваля сняг. Притиснахме се един към друг върху пухения дюшек, ръцете му бяха вълшебно груби, костите на таза му се впиваха в бедрата ми. По-късно щях да видя там морави синини, а кожата на лицето и гърдите ми щеше да е ожулена и зачервена от небръснатата му брада, но засега имаше само безмълвно желание и чувство за завръщане. Той ме беше напуснал за малко. Беше се съмнявал в мен, но сега отново бе мой и исках да го удържа в плетеницата от крайници и чаршафи, докато заглуша всяко гласче на съмнението и между нас всичко бъде наред.

 

 

След три седмици в Шамби, когато бяхме напълнели и загорели от слънцето, а Чинк си замина, потеглихме за Рапало на Италианската ривиера, където Паунд бе наел вила.

— Езра си мисли, че той е открил онова място — каза Ърнест във влака. — Макар че преди него са го пробвали Уърдсуърт и Кийтс.

— Езра си мисли, че е открил дърветата и небето.

— И все пак трябва да му се възхищаваш, нали?

— Не съм длъжна, но сигурно ще го сторя. Заради теб.

След като пътувахме цял ден на юг, най-сетне наближихме Генуа, където полетата бяха още по-зелени и пищни.

— Това е истински рай — казах аз. — Нямах представа, че ще е толкова красиво.

Зад прозореца морето се мяркаше като бързи проблясъци на пенеста синева, после отново тъмни скали, после морето. Навсякъде имаше цветя, дърветата в овощните градини бяха натежали от плод. Струваше ми се, че можем да докоснем всичко и да го задържим за себе си.

— Не е ли късмет, че сме тъй щастливи, Тети? — казах аз, докато навлизахме в един тунел.

— Разбира се — отвърна той и ме целуна. Грохотът на влака отекваше от черната скала и нахлуваше в ушите ни.

Когато пристигнахме в Рапало, градът ми се стори очарователен с бледорозовите и жълтите хотели покрай брега и тихото пусто пристанище. Ърнест го намрази от пръв поглед.

— Тук няма никакви хора — отбеляза той, когато стигнахме до хотела.

— Защо са ти хора?

— Не знам. Просто в това място сякаш няма живот. — Той застана до прозореца на стаята с изглед към брега. — Морето не ти ли се струва малко безхарактерно?

— Море като море — отвърнах аз, пристъпих зад него и го прегърнах силно.

Знаех, че не мястото го тревожи. През последната седмица в Шамби на няколко пъти се будих сутрин и го виждах пред малкото писалище в стаята; подострените моливи лежаха безжизнено до ръката му, синята тетрадка беше разтворена, но празна. Той все още не работеше и колкото по-дълго траеше това, толкова по-трудно щеше да бъде да започне отново. Твърдо бе решил да го направи. Щеше да го направи. Но как?

В Рапало играехме тенис всеки ден и обядвахме със семейство Паунд в тяхната терасирана градина. На почивка дойде и още една двойка — Майк Стратър, художник и приятел на Паунд, и жена му Маги. Имаха прекрасно момиченце с пухкава руса косица и сиви очи. Обичах да я гледам как изследва света извън границите на разстланото одеяло, като изскубва шепа трева и съсредоточено се вглежда в ръката си, сякаш е уловила някаква важна тайна. Междувременно Ърнест и Майк се боксираха на близкия плочник. Освен художник, Майк беше добър атлет и играч и Ърнест го хареса веднага. Физически двамата си подхождаха много по-добре, отколкото Ърнест и Езра, който много се стараеше, но имаше деликатни ръце на поет.

Февруарското време в Италия беше променливо. През някои дни мъглата забулваше хълмовете наоколо и се чувствахме откъснати от света. От палмовите клони капеше влага, а лястовиците се скриваха някъде. Понякога въздухът беше влажен и напоен със слънце. Можехме да се разхождаме по площада или по крайбрежната улица и да гледаме как рибарите по бетонния кей замятат въдици над прилива. Селото се славеше с дантелите си и аз обичах да оглеждам витрините, подбирайки какви подаръци да изпратя у дома, а Ърнест и Езра излизаха на дълги разходки из каменистите хълмове и разговаряха за италианските трубадури и съмнителните достойнства на машиналното писане. Ърнест често казваше, че не иска умът му да бъде изключен, докато работи, защото това е единственото, на което може да разчита. Вярно, но когато приключваше работата за деня, не можеше да спре мислите си без чаша уиски, а понякога и това не помагаше. Когато изобщо не пишеше, както сега, често прекаляваше с пиенето. Трудно ми бе да го гледам и се тревожех за него.

Една седмица след като пристигнахме в Рапало обаче, открих нов повод за тревога. Събудих се замаяна, със странно бучене в главата. Опитах се да закуся, но не ми понесе и се върнах в леглото.

— Трябва да е от снощните миди — казах на Ърнест и останах в стаята до пладне, когато ми мина.

На другата сутрин, когато същите симптоми ме връхлетяха точно по същото време, забравих за мидите и започнах да броя дните напред и назад. Бяхме пристигнали в Шамби точно преди Коледа, няколко дни след месечното ми кръвотечение. Сега беше 10 февруари и не бях имала нов цикъл. Когато Ърнест излезе да се срещне с Езра, аз намерих бележниците му и разгърнах онзи, който можеше да проясни положението ми. Точно както си мислех, през последната година не бях закъснявала с повече от ден-два. Сега закъснявах поне със седмица, може би с десет дни. Изтръпнах от вълнение, но не казах нищо на Ърнест. Още не бях сигурна и се страхувах от реакцията му.

Ала нямаше как да опазя тайната си. Не понасях гледката на храна и дори от миризмата на уиски или цигара започваше да ми се гади. За щастие Ърнест хвърляше вината върху екзотичната храна, но Шекспир взе да се съмнява. Един следобед, докато седяхме край градинската маса и гледахме как Ърнест и Майк тренират тенис, тя приведе глава настрани и ме попита:

— Нещо си се променила тия дни, нали?

— Скулите ми са поизпъкнали — казах аз. — Отслабнах с три килограма.

— Може би — кимна тя, но в погледа й имаше странен блясък, който ме накара да си помисля, че се досеща за истината.

Опитах се да не обръщам внимание на това и казах:

— Ти май също слабееш, скъпа. Направо вехнеш.

— Знам. Заради онази история с Олга Ръдж — въздъхна тя.

Отдавна ми бе разказала за цигуларката Олга, любовница на Паунд повече от година.

— Какво има? — попитах аз. — Променило ли се е нещо?

— Всъщност не. Той може да се влюби едновременно в пет-шест жени, просто си е такъв, но тази изглежда различна. Например връзката им не гасне. И тя се появи в „Песните“, добре забулена в мит, разбира се. Но аз я виждам. Тя тръсна красивата си глава, сякаш за да избистри образа. — Вкопчила се е здраво. Чудя се дали някога ще се отървем от нея.

— Много съжалявам — казах аз. — Но ми се струва, че си ужасно толерантна към него. Аз имам съвсем друга представа за брака. Сигурно съм пуританка.

Тя елегантно сви рамене.

— А сега и Майк Стратър е завъртял нещо.

— О, боже. Маги знае ли?

— Всички знаят. Той се е побъркал.

— Не му личи.

— Да, но на тях никога не им личи. Мъжете са стоици в сърдечните дела.

— Според мен ти също си пример за стоицизъм.

— Да — каза тя. — Но полагам невероятни усилия, скъпа.

 

 

Езра се славеше с любовните си похождения; друго не очаквах от него. Но новината за Майк Стратър ме потресе, защото двамата с Маги изглеждаха тъй здраво свързани. Гледах ги, възхищавах се на тях и дъщеря им и си фантазирах как нашето дете ще се впише съвсем нормално в семейството и почти няма да промени живота ни и работата на Ърнест. Сега тази мечта беше разбита. Бебето несъмнено идваше, но какво го очакваше?

Бракът може да бъде убийствена територия. В Париж на всяка крачка се набиваха на очи последиците от грешните решения на влюбените. Склонността на художниците към сексуални излишества бе станала едва ли не банална, но хората сякаш нямаха нищо против. Щом вършиш нещо добро, интересно или сензационно, можеш да имаш колкото си искаш любовници и да ги съсипеш всичките. Истински неприемливи бяха буржоазните ценности — да искаш нещо малко, стабилно и предсказуемо, например истинска любов или дете.

По-късно този следобед, когато се върнахме в стаята си в хотел „Сплендид“, заваля като из ведро и нямаше изгледи да спре. Аз стоях до прозореца, гледах дъжда и тревогата ми нарастваше.

— Майк Стратър е влюбен в някаква парижка актриса — казах на Ърнест, без да се обръщам. — Ти досети ли се?

Той седеше на леглото и препрочиташе за стотен път „Зелените домове“ на У. Х. Хъдсън. Почти не вдигна глава.

— Не мисля, че има значение. Езра казва, че той бил голям женкар.

— А кога има значение? Когато накрая всичко се разпадне?

— Това ли те е прихванало днес? Тия неща изобщо не ни засягат.

— Тъй ли?

— Естествено. Изневярата не е заразна.

— Ти го харесваш обаче.

— Харесвам го. Той е добър художник. Иска утре да дойде и да ми нарисува портрет. Може би и на теб, затова гледай до утре да си намериш по-безгрижна физиономия.

Той се усмихна лекичко и пак се наведе над книгата.

Навън заваля още по-силно, вятърът тласкаше настрани дъждовните струи и лодките в пристанището се накланяха застрашително.

— Гладна съм — казах аз.

— Тогава хапни нещо — рече той, без да вдига глава.

— Ако спре да вали, ще можем да хапнем в градината.

— Ще вали цял ден. Просто хапни нещо и се успокой.

Пристъпих към огледалото и се огледах нервно.

— Искам пак да си пусна дълга коса. Омръзна ми да приличам на момче.

— Не приличаш — изрече той към книгата. — Съвършена си.

— Съвършено момче. Писна ми.

— Просто си гладна. Изяж една круша.

Погледнах го как е навел глава над книгата. Напоследък си пускаше дълга коса и сега тя беше почти колкото моята. Започвахме да си приличаме в много отношения и лесно можеха да ни помислят за брат и сестра, една и съща личност, умножена или разделена на две, както си казахме някога на онзи покрив под звездите в Чикаго. Но нямаше да сме еднакви задълго. След няколко месеца щях да видя заоблянето около кръста си. Беше неизбежно.

— Ако имах красива коса, щях да я връзвам зад тила, щеше да бъде гладка и съвършена и нищо друго нямаше да ме вълнува.

— Хммм? — промърмори той. — Ами направи го.

— Ще го направя. Още от днес.

На писалището под огледалото имаше ножички за маникюр. Импулсивно ги взех и отрязах малко коса под едното си ухо, после под другото.

Той ме погледна с любопитство и се разсмя.

— Да знаеш, че си се побъркала.

— Може би. Сега е твой ред.

Отидох да го прегърна през кръста, отрязах същото количество коса и я прибрах в джоба си.

— Много си странна днес.

— Нали не си влюбен в някоя парижка актриса?

Той се разсмя.

— Господи, не.

— А в цигуларка?

— Няма такова нещо.

— И винаги ще останеш с мен?

— Какво има, коте? Кажи ми.

Тогава го погледнах в очите.

— Ще имам бебе.

Тревогата му пролича незабавно.

— Сега ли?

— През есента.

— Моля те, кажи ми, че не е вярно.

— Но е истина. Радвай се, Тети. Искам го.

Той въздъхна.

— Откога знаеш?

— От скоро. Може би от седмица.

— Изобщо не съм готов за това.

— Дотогава сигурно ще си готов. Може би дори ще се радваш.

— Последните месеци бяха същински ад.

— Пак ще работиш. Знам, че това ще се случи.

— Нещо ще се случи — мрачно отвърна той.

 

 

Следващите няколко дни бяха напрегнати и трудни за нас. В дъното на душата си се надявах аргументите на Ърнест против бебето да нямат дълбоки корени и щом разбере, че детето наистина идва, той да бъде щастлив или поне да се зарадва заради мен. Но той сякаш не помръдваше и на сантиметър в моя посока. Дните ни изглеждаха почти същите както преди, но усещах дистанция между нас и се чудех как ще я преодолеем, за да се открием отново.

Насред това мое мрачно настроение във вилата на Паунд пристигна нов гост. Казваше се Едуард О’Брайън, писател и издател, и живееше на хълмовете над града, близо до манастира „Алберго Монталегро“. Езра бе чул, че е тук, и го покани на обяд.

— О’Брайън издава сборник с най-добрите разкази на годината — каза Паунд, докато ни го представяше на терасата близо до кортовете за тенис. — Прави го от войната насам. — Обърна се към Ърнест и добави: — А нашият Хемингуей пише адски добри разкази. Страхотен е.

— Сега подготвям сборника за 1923 година — каза О’Брайън на Ърнест. — Имате ли нещо подръка?

За късмет Ърнест наистина имаше „нещо подръка“. Той извади от чантата си омачкано копие на жокейския разказ „Стария“, който Линкълн Стефънс му беше върнал. Подаде го на О’Брайън и обясни накратко за загубата на творбите си.

— Тъй че този разказ — завърши той драматично — е единственото, което ми остана, малко парченце от носа на кораб, който гние на морското дъно.

— Е, много поетично звучи — отвърна О’Брайън и отнесе разказа горе, сред хълмовете, за да го прецени.

Когато той си тръгна, казах на Ърнест колкото се може по-тихо:

— Не биваше да говориш така на О’Брайън. Призля ми, като те слушах.

— Може да е заради бебето.

— Сърдиш ли ми се?

— Защо да ти се сърдя?

— Нали не мислиш, че го направих нарочно?

— Кое, загубата на ръкописите ли?

Имах чувството, че ми удари плесница.

— Не, това че забременях.

— В крайна сметка е все същото, нали?

Шепотът ни стана свиреп и за другите две двойки бе ясно, че водим сериозен спор. Те дискретно се оттеглиха към къщата.

— Не мога да повярвам, че мислиш така — едва изрекох аз и в очите ми избиха горещи сълзи.

— Ще ти кажа какво мисли Стратър. Според него никой писател или дори художник — никой, който създава нещо с душата си — не би оставил онзи куфар във влака. Защото щеше да знае цената му.

— Това е жестоко. И аз страдах за тия творби.

Той въздъхна шумно и затвори очи. Когато пак ги отвори, каза:

— Извинявай. Обещах си да не говоря за това. Така или иначе, няма полза.

Яростно се отдалечих в една посока, той в друга и макар на вечерята всички усърдно да се преструваха, че не са чули нищо, аз разбирах много добре, че не е така, и реших да извадя всичко наяве.

— Добри хора, искаме вие първи да узнаете, че ще имаме бебе — заявих и посегнах към ръката на Ърнест. Той не се отдръпна.

— Браво — каза Шекспир и стана да ме прегърне сърдечно. — Виждаше ми се някак по-съществена — прошепна в ухото ми тя.

— Адски добро представление — каза Майк.

— Да, да — присъедини се и Паунд. — Такава е щастливата съдба на маймуната.

— Езра! — повиши глас Шекспир.

— Лъжа ли?

— Поздравления — каза Маги Стратър и ме прегърна. — Ние, маймуните, трябва да се подкрепяме.

На другия ден гледахме как тримата мъже играят тенис. Ърнест беше ужасен играч, но това не му пречеше да се бори. Размахваше ракетата нашироко и с всичка сила, като стик за голф. Майк отправи един чудесен удар, който се плъзна по мрежата и падна почти в краката на Ърнест. Въпреки това той не успя да отбие топката, изруга с най-гадни думи и захвърли ракетата.

Маги се сепна.

— Имай търпение, ще свикне с мисълта за бебето — успокои ме тя. — И на Майк му беше нужно време.

— Разбира се — обади се Шекспир. — В някакъв момент гордостта му ще вземе връх и сам ще се убеди, че идеята поначало е била негова.

— Не ми се вярва — казах аз.

Наистина се чувствах ужасно заради начина, по който Ърнест преплиташе в ума си изгубените ръкописи с идващото бебе. Ако смяташе — дори в най-дълбоките и мрачни кътчета на душата си, — че съм способна да се опитам да проваля труда и амбициите му, то как бихме могли някога да се помирим? Знаех, че прекършеното доверие рядко се възстановява, особено за Ърнест. Щом веднъж помръкнеш в очите му, никога няма да те вижда другояче.

Чувствах се много потисната, докато Едуард О’Брайън не пристигна от хълмовете с куп екстравагантни похвали за Ърнест. Разказът бил великолепен и той искал да го издаде, макар че това щяло да наруши традицията да се подбират само разкази, вече публикувани в списания. Нещо повече, искал да открие сборника с този разказ и да го включи в увода — толкова го харесвал.

О’Брайън едва ли можеше да се появи в по-подходящ момент; той даде отговор на моите молитви и молитвите на Ърнест. Жестоко попарената му самоувереност получи нов тласък и вече имаше цел, към която да се стреми. Щом излезеше сборникът, всички важни за него хора щяха да прочетат разказа. Името му щеше да означава нещо. Ненапразно се беше трудил.

Когато се събудих на другата сутрин, Ърнест седеше на писалището до прозореца и работеше.

* * *

Останахме в Рапало още две седмици и те минаха плодотворно за двама ни. Ърнест сякаш не се чувстваше чак толкова застрашен от бебето, вероятно защото думите се завърнаха и той усещаше пулса им. Аз по-малко се тревожех за бъдещето, защото Ърнест пак беше същият, ободрен от всичко, което искаше да постигне. Най-сетне можех да бъда щастлива за бебето. Единственото, което помрачи моята възродена надежда, бяха думите на Езра. Когато си тръгвахме, той ме дръпна настрани.

— Знаеш, че никога не съм си падал по децата. Това е едно. Но в случая с Хем мисля, че ще бъде ужасна грешка, ако се опиташ напълно да го опитомиш.

— Харесвам го такъв, какъвто е. Надявам се да ми вярваш.

— Разбира се. Така го чувстваш сега. Но помни ми думите, това бебе ще промени всичко. Винаги става така. Запомни какво ти казвам и много внимавай.

— Добре, Езра — обещах аз и тръгнах към Ърнест и влака.

Паунд си беше Паунд, голям любител на речите и през онзи ден не го взех на сериозно. Бях прекалено оптимистично настроена, за да се вслушвам в предупреждения, но след години щях да си спомням болезнено неговите прощални думи. Паунд си беше Паунд, но по този въпрос се оказа абсолютно прав.