Пола Маклейн
Парижката съпруга (47)

46

В средата на октомври Ърнест дойде с екземпляр от романа „Слънце изгрява“, който току-що бе излязъл в Щатите. Церемониално развърза канапа, разгъна кафявата хартия и плахо ми подаде книгата. От вътрешната страна на титулния лист имаше посвещение с името на Бамби и моето. След раздялата бе променил текста, за да включи и мен.

— О, Тети. Книгата наистина е чудесна и много се гордея.

— Значи харесваш посвещението?

— Влюбих се в него. Просто е съвършено.

— Добре тогава. Исках поне това да направя за теб. Така съсипах нещата и сега навсякъде има толкова поражения.

— Да — казах аз, дълбоко трогната. — Но виж това. — Повдигнах книгата. — Виж какво можеш да правиш. Ти я създаде.

— Ние. Това е нашият живот.

— Не, беше ти от самото начало. Сигурно си го знаел, докато пишеше.

— Може би.

Той погледна книгата в ръцете им, после се обърна към прозореца.

* * *

Положих всички усилия, за да избягам от старите навици и да се срещам с приятели. Някои познати от едно време искаха да помогнат. Ейда Маклийш се обади да ме изведе на вечеря и да ме поразсее. Гъртруд и Алис ме поканиха на чай, но реших, че не е добра идея да възстановя тази дружба с риск Ърнест да си помисли, че избирам Гъртруд пред него. Лоялността е коварна игра и беше трудно да реша към кого е безопасно да се обърна. Кити се разкъсваше. Полин беше нейна приятелка, но и аз също; тя открай време не харесваше Ърнест и не му вярваше. На няколко пъти дойде в апартамента, но ме помоли да не казвам на Ърнест, че сме се виждали.

— Заловена в тила на врага, както се казва.

— Как тъй аз станах враг, когато тя е другата жена? Не е никак честно, нали?

— Когато скъсахме с Харолд, хората ме избягваха, като че бях паднала в писоар. Трябва време. Постепенно нещата пак ще се обърнат в твоя полза. Просто дишай дълбоко и чакай да мине, скъпа.

Един следобед си мислех, че Бамби спи, но той навярно бе чул как плача, захлупена на масата. Не знаех, че е в стаята, докато не го чух да пита:

— За какво се тревожиш, мамо?

— О, съкровище, добре съм — казах аз и избърсах очи с пуловера.

Но не бях добре. Бях отчаяна по-дълбоко от когато и да било и ми ставаше все по-трудно да се съвзема. Започваше месец ноември и още не бяха минали шейсет от стоте дни, когато попитах Ърнест дали ще се погрижи за Бамби, за да отида някъде да помисля. Той се съгласи и в последния момент помолих Кити да дойде с мен. Бях избрала Шартър и настоях, че без нейната приятна компания няма да мога да оценя замъците и чудесните местности, но всъщност просто се боях да остана сама.

Настанихме се в грандхотел „Франс“ точно преди залез-слънце и макар че бе хладничко, Кити предложи да се разходим около езерото преди вечеря. Въздухът беше свеж и всички дървета се очертаваха рязко като изрязани от хартия.

— Много размишлявах за брачния си обет — казах аз към средата на пътя. — Обещах да го обичам в добро и зло, нали?

— Злото определено дойде. — Тя се намръщи. — Право да си кажа, беше ми трудно да преглътна моя обет. Мен ако питаш, как може човек да обича някого, след като любовта си отиде? А колкото до онова с подчинението… просто не го казах.

— И аз прескочих тази част, но най-странното е, че все пак я изпълних.

— Когато срещнах Харолд, той също не вярваше в брака и сключихме тайно споразумение. Щяхме да бъдем равноправни партньори, докато всичко върви добре, а когато любовта свърши — край на връзката.

— Възхитителна идея, но не вярвам, че може да е толкова цивилизовано. При вас двамата не се получи.

— Да — призна тя. — Напоследък се питам дали изобщо ми е писано да имам любов — от трайната, искам да кажа.

— Не знам какво ми е писано да имам. Или да бъда.

— Може би раздялата с Ърнест ще ти даде възможност да разбереш.

— Може би.

Вдигнах глава и открих, че увлечени в разговор, сме обиколили цялото езеро и сега сме се върнали точно откъдето тръгнахме.

* * *

След близо седмица в Шартър главата ми най-сетне започна да се избистря. Една сутрин пратих Кити на самостоятелна експедиция и написах: Скъпи Тети, в някои отношения сега те обичам повече от когато и да било и макар че различните хора гледат на брачния обет по различен начин, аз наистина приемах моя до смърт. Ако трябва да знаеш, готова съм да бъда твоя завинаги, но тъй като ти се влюби и искаш да се ожениш за друга, чувствам, че нямам друг избор, освен да отстъпя. Стоте дни официално приключват. Идеята беше ужасна и сега се срамувам от нея. Кажи на Полин каквото решиш. Можеш да виждаш Бамби когато пожелаеш. Той е твой, обича те и му липсваш. Но моля те, нека само си пишем за развода, без да разговаряме лично. Вече не мога да се карам с теб, не мога и да те виждам, защото боли твърде силно. Винаги ще си останем приятели — най-нежни приятели, и ще те обичам до смърт, знаеш това. Винаги твое коте.

Когато пуснах писмото, плачех на глас, но ми олекна. През остатъка от утрото седях в стаята си и гледах огъня, а когато Кити се върна от обиколката, още бях по пижама и халат.

— Изглеждаш различна — каза тя и в очите й грейна огромна нежност. — Приключила си, нали?

— Опитвам се. Ще ми помогнеш ли, като отвориш една хубава бутилка „Шато Марго“?

— Сигурна съм, че Хем е бил също тъй нещастен в очакване на решението ти — каза тя, отваряйки виното. — Макар че не знам как мога да изпитвам и капка съчувствие към него след онзи проклет роман. Към Харолд бе още по-жесток. Да знаеш, ще загуби всичките си приятели.

— Напълно възможно — казах аз. — Още не знам защо трябваше да го напише така, да гази по чужди тела, но трябва да признаеш, че книгата е блестяща.

— Тъй ли? Ти изобщо не присъстваш в нея. Как му прощаваш нещо подобно?

— Както винаги.

— Ясно — кимна тя и мълчаливо надигнахме чашите.

Няколко дни по-късно двете с Кити потеглихме към Париж и там получих отговора на Ърнест. Скъпа Хадли, пишеше той. Мисля, че писмото ти, както всичко, което си вършила някога, е много храбро, изцяло безкористно и великодушно.

Ако разводът е неизбежна стъпка, мисля, че щом го започнем, всички ще се почувстваме по-добре и нещата постепенно ще се уредят. Моля те, скъпа Хадли, недей да мислиш, че се опитвам да ти повлияя — или да ускоря собствените си дела. Просто сме заприличали на двама изтощени боксьори, които залитат насам-натам, но все не нанасят последния удар.

По-нататък той казваше, че иска да получа всички приходи от романа и че вече е писал за това на Макс Пъркинс. Накрая завършваше с думите: Мисля, че може би най-голямото щастие в живота на Бамби е, че ти си негова майка. Няма да казвам колко се възхищавам на твоето праволинейно мислене, на главата, сърцето и прекрасните ти ръце и вечно се моля на Бог да изцели дълбоката рана, която ти нанесох — на теб, най-добрата, най-вярната и най-прекрасната личност, която съм срещал.