Колийн Хувър
Споделени тайни (6)

Глава 5
Обърн

Какво, по дяволите, правя? Аз не постъпвам така. Не каня мъже в дома си.

Тексас ме превръща в уличница.

Включвам кафеника, макар отлично да знам, че не се нуждая от кофеин. Но след ден като днешния съм сигурна, че и без това няма да мога да заспя, така че защо не, по дяволите?

Оуен излиза от тоалетната, но не се запътва към вратата. Вместо това погледът му се насочва към картината върху стената в другия край на всекидневната. Приближава бавно към нея и я изучава.

По-добре да не казва нищо лошо за нея. Макар че той е художник. Навярно я преценява. Той няма как да знае, че тази картина е последното, което Адам е нарисувал за мен, преди да почине, и тя ми е по-скъпа от всичко друго, което притежавам. Ако Оуен започне да я критикува, незабавно ще го изгоня. Независимо от флирта помежду ни, всичко ще приключи по-бързо, отколкото е започнало.

— Твоя ли е? — пита той и сочи картината.

Ето, започва се.

— На съквартирантката ми — лъжа аз.

Струва ми се, че ще бъде по-честен в преценката си, ако не знае, че картината е моя.

Оуен се обръща към мен и няколко секунди ме наблюдава втренчено, преди отново да се извърне към картината. Прокарва пръсти по самия център, където две ръце се протягат една към друга.

— Невероятно — проронва той тихо, сякаш не говори на мен.

— Такъв беше и той — мърморя под нос, знаейки, че Оуен може да ме чуе, но не ме е грижа. — Искаш ли чаша кафе?

Гостът ми отвръща „да“ без да се обръща. Взира се в картината още известно време, после оглежда стаята, като внимателно изучава всичко. За щастие, по-голямата част от вещите ми са все още в Орегон и единствената следа от мен в целия апартамент е тази картина, така че той няма да може да научи нищо за притежателката й.

Наливам му чаша кафе и я плъзвам по барплота. Оуен идва в кухнята, сяда и я притегля към себе си. Добавям сметана и захар в моето кафе и после му ги подавам, но той ги отмества настрани и отпива глътка кафе.

Не мога да повярвам, че той седи тук, в моя апартамент. А това, което ме стъписва още повече е, че някак си се чувствам удобно с него. Той навярно е единственият мъж след Адам, с когото изпитвам желание да флиртувам. Не че оттогава не съм излизала с други момчета. Срещала съм се с неколцина. Е, добре де, с двама. И само една от тези срещи завърши с целувка.

— Каза, че си се запознала със съквартирантката си в интернет — подхваща той. — Как се случи това?

Струва ми се, че той ме разпитва, за да узнае повече за мен, затова изпитвам облекчение от този незначителен въпрос.

— Кандидатствах за работа в интернет, когато реших да се преместя тук от Портланд. Тя се свърза с мен по телефона и в края на разговора ме покани да се нанеса при нея и да си поделим наема.

Той се усмихва.

— Сигурно си й направила страхотно първо впечатление.

— Не беше точно така — отвръщам. — Тя просто имала нужда да си подели с някого наема, иначе щели да я помолят да напусне апартамента.

Оуен се смее.

— Изразяваш се прекалено изискано. На това му се вика да уцелиш момента.

— Я го кажи пак.

— На това му се вика да уцелиш момента — повтаря той и се подсмихва.

Аз прихвам. Той не е това, което първоначално очаквах, когато влязох в ателието му. Предполагах, че художниците са мълчаливи, мрачни и емоционални създания. Оуен всъщност изглежда спокоен и овладян. Определено е зрял за възрастта си, като се има предвид факта, че е създал успешен бизнес, но всъщност е много разумен и… забавен. Изглежда, животът му е подреден и балансиран и това навярно е най-привлекателното, което намирам в него.

И да, разяжда ме едно противоречиво чувство, защото виждам накъде води всичко това. И за едно типично момиче на двайсет години всичко би било вълнуващо и забавно. Нещо, за което ще си пишете с есемеси с най-добрата си приятелка. Хей, запознах се с един страхотен, успял мъж и той наистина изглежда нормален.

Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да рисуват.

Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това. Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм забравила какво следва.

Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.

Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото аз мълча, а той просто се взира в мен.

И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от вечерта по този начин, без да разговаряме.

— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с увереност, която толкова ми липсва.

Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.

— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.

Той бавно кимва.

— Да.

Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което някога ми е казвал мъж.

— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.

Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.

— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.

Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне, или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.

— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си същата увереност, която се излъчва от него.

Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там, сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз ахвам.

Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията. Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново се връщат към очите ми.

— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная, нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко, върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода. Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода. Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато пресушавам половината чаша.

Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.

Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.

— Навярно вече трябва да тръгвам.

Леле. Добре се получи.

Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.

— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.

Точно заради това никога не правя някои неща.

— Не беше момиче.

Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен. Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се въртели в главата ми.

Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче — обяснява той.

Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.

Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че не търси извинение, за да си тръгне.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.

Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота, надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.

— Искам отново да те видя — прошепва той.

Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това, върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби, за да се противопоставят.

— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?

Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм свободна.

— Да — прошепвам.

— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.

— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното положение днес?

Той тихо се смее.

— Смятай се за уволнена.

Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.

Оуен се обръща и се запътва към входната врата.

— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.

И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.

— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от обичайното ми ежедневие.

Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се открехва. Той отново се появява на прага.

— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.

Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва още малко.

— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не познава Далас.

Аз присвивам очи към него.

— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още по-широко.

— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.

— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.

Оуен се смее.

— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва тоалетната ти, става ли?

Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.

— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого мога или не мога да пускам в тоалетната си?

В отговор той ме стрелва с усмивка.

— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната наистина беше много хубава.

Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.

— Лека нощ, Оуен.

— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата на раковина. Много си падам по тях.

Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този път не свалям веригата.

— Какво има сега?

— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади се на съквартирантката си!

— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера на Емъри.

— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.

— Извинявай, едва не забравихме.

— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.

— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.

Емъри въздъхва.

— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто наистина ми се искаше да те чуя да изричаш кодовата дума.

Смея се.

— Съжалявам, че моята безопасност толкова те разочарова.

Тя отново въздъхва.

— Моля те. Ще я кажеш ли поне веднъж?

— Добре — простенвам аз. — Месна рокля. Щастлива ли си?

Настъпва кратка пауза, преди тя да отговори.

— Не знам. Как да разбера дали казваш кодовата дума само за да ми доставиш удоволствие, или наистина си в опасност?

Смея се.

— Добре съм. Ще се видим, когато се прибереш. — Затварям телефона и поглеждам към Оуен през пролуката на вратата. Веждите му се извиват и той накланя глава.

— Вашата кодова дума беше „месна рокля“? Това е малко страховито, не мислиш ли?

Усмихвам се, защото наистина е така.

— Както и изборът на апартамент, навяващ асоциация с филм на ужасите. Казах ти, че Емъри е различна.

Той кима в знак на съгласие.

— Тази вечер се забавлявах — осведомявам го аз.

Той се усмихва.

— Аз още повече.

И двамата се усмихваме, после аз изпъвам рамене, решена да затворя вратата за последен път.

— Лека нощ, Оуен.

— Лека нощ, Обърн — отвръща той. — Благодаря ти, че не поправяш моята граматика.

— Благодаря ти, че не ме уби — подсмихвам се в отговор.

Усмивката му изчезва.

— Засега.

Не знам дали трябва да се смея над този коментар.

— Шегувам се — бърза да ме увери той, забелязал нерешителното ми изражение. — Шегите ми винаги са неподходящи, когато се опитвам да впечатля някое момиче.

— Не се тревожи — успокоявам го аз. — Бях впечатлена още когато влязох в ателието ти.

Той се усмихва благодарно и пъхва ръка в процепа на вратата, преди отново да я затворя.

— Почакай — възпира ме и маха с пръсти. — Подай ми ръката си.

— Защо? За да ми прочетеш лекция за това, че не бива да докосвам ръцете на непознати през почти заключена врата?

Той поклаща глава.

— Ние далеч не сме непознати, Обърн. Дай ми ръката си.

Нерешително повдигам ръка и леко докосвам пръстите му.

Не съм сигурна какво иска той. Очите му се приковават в нашите пръсти и той опира глава на рамката на вратата. Аз правя същото и сега двамата гледаме ръцете си, докато той сплита своите пръсти с моите.

Стоим от двете страни на почти затворената врата и аз не проумявам защо едно просто докосване до ръката му ме кара да търся опора в стената, но точно това правя. По ръцете ми пробягват тръпки и аз затварям очи.

Пръстите му погалват нежно дланта ми и чертаят кръг около китката ми. Дишането ми се учестява, а ръката ми започва да трепери. Едва се възпирам да не сваля веригата, да го придърпам вътре и да го умолявам да направи с мен цялата това, което прави с ръката ми.

— Чувстваш ли това? — шепне той.

Кимам, защото зная, че той гледа право в мен. Усещам погледа му. Той не проронва повече нито дума, ръката му най-после застива върху моята и аз бавно отварям очи. Оуен все още ме наблюдава през полуоткрехнатата врата, но щом очите ми се отварят, той бързо извръща глава към рамката и издърпва ръката си, оставяйки моята празна.

— Мамка му! — изругава той и се изправя. Прокарва ръка през косата си, сетне стиска тила си. — Извинявай. Държа се нелепо. — Отпуска ръката си и сграбчва дръжката на вратата. — Този път наистина си тръгвам. Преди да те изплаша — добавя с усмивка.

Усмихвам се.

— Лека нощ, ОМГ.

Той бавно поклаща глава напред-назад, докато очите му игриво се присвиват.

— Имаш късмет, че те харесвам, Обърн Мейсън Рийд.

И с тези думи Оуен затваря вратата.

— О, мили боже — шепна аз. Мисля, че навярно си падам по това момче.

* * *

— Обърн.

Изпъшквам, още не съм готова да се събудя, но нечия ръка разтърсва рамото ми.

Грубо.

— Обърн, събуди се. — Гласът на Емъри. — Полицията е тук.

Тутакси се претъркулвам настрани и виждам, че съквартирантката ми се е надвесила над мен. Спиралата е размазана под очите й и русата й коса стърчи във всички посоки. Неочаквано развлеченият й външен вид ме стряска много повече от факта, че тя току-що бе заявила, че полицията е тук. Сядам в леглото. Опитвам се да открия будилник, за да проверя кое време е, но очите ми отказват да се отворят.

— Колко е часът?

— Минава девет — отвръща тя. — И… ти чу ли ме? Казах, че е дошъл полицай. Пита за теб.

Скачам от леглото и търся дънките си. Откривам ги смачкани на пода от другата страна на леглото. Веднага щом ги закопчавам, тършувам в шкафа за риза.

— Да не си загазила? — пита Емъри, която вече стои до вратата.

Мамка му. Забравих, че тя нищо не знае за мен.

— Това не е полицай — казвам й. — Това е просто Трей, моят зет.

Виждам, че тя все още е озадачена и това е разбираемо, защото той всъщност не ми е зет. Просто понякога е по-лесно да го наричам така. Освен това нямам представа защо е тук. Отварям вратата на спалнята си и виждам Трей да стои в кухнята и да си приготвя чаша кафе.

— Всичко наред ли е? — питам го. Той се извръща и щом виждам усмивката му, разбирам, че не се е случило нищо лошо. Просто е дошъл да ме види.

— Всичко е наред — отвръща той. — Смяната ми току-що приключи и бях наблизо. Реших да ти донеса закуска. — Той вдига един плик и го оставя върху плота. Емъри ме заобикаля, грабва плика и го отваря.

— Вярно ли е? — пита тя и гледа към Трей. — Ченгетата наистина ли получават безплатно понички, колкото им се иска? — Измъква една и я пъхва в устата си, докато крачи към всекидневната. Трей я гледа презрително, но тя не забелязва. Питам се дали осъзнава, че днес не се е поглеждала в огледалото. Съмнявам се, че й пука. Харесвам това у нея.

— Благодаря за закуската — казвам на неочаквания си гост. Сядам зад барплота, смутена от това, че той смята, че е нормално да се появи тук без предупреждение. Особено толкова рано сутринта. Но не казвам нищо, защото навярно съм раздразнителна заради късното лягане и недоспиването. — Лидия днес ли се прибира?

Той поклаща глава.

— Утре сутринта. — Оставя чашата си на бара. — Къде беше миналата вечер?

Накланям глава, чудейки се защо изобщо ме пита.

— Какво имаш предвид?

Трей ме поглежда.

— Тя ми каза, че си се обадила един час по-късно.

Сега разбирам защо е дошъл. Въздъхвам.

— Наистина ли искаше да ми донесеш закуска, или го използва като извинение, за да ме провериш?

Обиденият поглед, с който ме стрелва, ме заставя да съжаля за думите си. Въздъхвам раздразнено и поставям ръце върху плота.

— Работех — отвръщам. — В художествена галерия срещу допълнително заплащане.

Трей стои точно на същото място, където Оуен стоеше миналата вечер. Двамата са приблизително с еднакъв ръст, но поради някаква причина Трей изглежда по-застрашителен. Не знам дали се дължи на полицейската униформа, или е заради втвърдените черти на лицето му. Тъмните му очи винаги изглеждат смръщени, докато Оуен постоянно се усмихва. Мисълта за Оуен и фактът, че довечера ще го видя, тутакси подобряват настроението ми.

— Художествена галерия? Коя?

— Тази на „Пърл“, недалеч от работата ми.

Челюстта му се стяга и той оставя чашата си с кафе на бара.

— Знам я — кима. — Синът на Калахан Джентри е собственик на сградата.

— Трябва ли да знам кой е Калахан Джентри?

Той клати глава и излива кафето си в умивалника.

— Кал е адвокат — уточнява. — А неговият син означава куп неприятности.

Обидата ме засяга, защото не я разбирам. Оуен е последният човек, който бих асоциирала с думата „неприятност“. Трей грабва ключовете си от барплота и започва да крачи из кухнята.

— Не ми харесва мисълта, че работиш за него.

Не че мнението на Трей има каквото и да било значение за мен, но съм малко учудена, че изобщо прави подобно изказване.

— Няма защо да се тревожиш за това — осведомявам го. — Миналата вечер бях уволнена. Предполагам, че не се оказах подходящ служител. — Не му казвам истинската причина за уволнението си. Сигурна съм, че това още повече ще го разстрои.

— Добре — успокоява се той. — Ще дойдеш ли на вечеря в неделя?

Изпращам го до вратата.

— Нима някога съм пропускала?

Трей се извръща с лице към мен, след като отваря вратата.

— Е, ти никога не си пропускала и телефонно обаждане, а виж какво се случи миналата нощ.

Туш, Трей.

Мразя конфликтите и поведението ми заплашва да сложи началото на такъв, ако не отстъпя. Последното, от което се нуждая, е напрежение в отношенията ми с Трей или Лидия.

— Извинявай — мънкам под нос. — Снощи се прибрах късно, след като вчера работих на две места. Благодаря ти за закуската. Ще бъда по-мила, когато следващия път се появиш без предупреждение.

Той се усмихва и вдига ръка, за да затъкне кичур коса зад ухото ми. Жестът е интимен и не ми се нрави, че Трей се чувства достатъчно комфортно, за да си го позволи.

— Всичко е наред, Обърн. — Той отпуска ръката си и излиза в коридора. — Ще се видим в неделя вечер.

Затварям вратата и се облягам на нея. Напоследък Трей се държи съвсем различно с мен. Когато живеех в Портланд, никога не съм се срещала с него. Но преместването ми в Тексас направи почти постоянно присъствието му в живота ми. Опасявам се, че двамата не сме на едно мнение по въпроса за значението на думата „приятелство“.

— Този тип не ми харесва — заявява Емъри.

Поглеждам към всекидневната, където тя седи на дивана и яде поничката си, докато прелиства списание.

— Ти дори не го познаваш — опитвам се да защитя Трей.

— Много повече ми хареса мъжът, който дойде с теб миналата нощ. — Тя дори не си дава труд да вдигне очи от списанието, докато ме критикува.

— Снощи си била тук?

Съквартирантката ми кимва, отпива щедра глътка от содата си и отново не ме удостоява с поглед.

— Аха.

Какво? Нима тя си мисли, че това е нормално?

— Беше ли тук, когато ти се обадих за кодовата дума?

Емъри отново кимва.

— Бях в стаята си. Наистина много ме бива в подслушването — заявява безцеремонно.

Аз също кимам и се запътвам обратно към спалнята си.

— Добре е да го знам, Емъри.