Колийн Хувър
Споделени тайни (21)

Глава 20
Оуен

Спирам в закрития паркинг срещу нейната сграда, за да не види Трей колата ми.

Слизам от колата, тичешком прекосявам улицата и продължавам да бягам, докато не се озовавам пред входната врата на апартамента й.

— Обърн! — викам и не спирам да чукам. — Обърн, пусни ме да вляза!

Чувам как ключалките се отварят една по една и с всяко изщракване ставам все по-нервен. Когато тя най-после отваря вратата и я виждам да стои пред мен, всяка част от мен въздъхва облекчено, дори сърцето ми.

По страните й се виждат следи от сълзи. Двете секунди, които са ми нужни, за да вляза в апартамента и да я сграбча в обятията си, ми се струват цяла вечност.

— Добре ли си?

Тя обвива ръце около мен, а аз се пресягам назад, за да затворя вратата. Заключвам, сетне притискам Обърн силно до гърдите си. Тя кима.

— Добре съм.

Ала гласът й е едва доловим шепот, сякаш е ужасена. Отдръпвам я от себе си на една ръка разстояние и я оглеждам.

Косата й е в пълен безпорядък.

Ризата й е скъсана.

Устната й кърви.

Тя клати глава, отвръщайки ми с мълчаливо „не“. Тя вижда яростта в очите ми, когато се извръщам и започвам да отключвам вратата.

Той може да прави с мен каквото пожелае. Но когато става дума за нея, тегля чертата.

Обърн хваща ръцете ми и ме дърпа от вратата.

— Оуен, спри. — Отварям вратата и пристъпвам в коридора, но тя застава пред мен и слага ръце върху гърдите ми. — Сега си ядосан. Първо се успокой. Моля те.

Вдишвам и издишвам дълбоко, опитвайки се да се овладея. Но само защото тя каза „моля те“. Надявам се никога да не узнае, че само една нейна молба може да ме накара да направя всичко, което тя пожелае. Никога.

Тя ме дърпа обратно в апартамента. Приближавам до бара, отпускам ръце върху плота и притискам чело към тях.

Затварям очи и размишлявам.

Мисля какъв ще е следващият му ход. Къде може да отиде. Мисля къде трябва да се намира тя, за да е в безопасност от него.

Нямам отговор на тези въпроси, освен на последния. Обърн трябва да бъде с мен. Тази вечер няма да я изпусна от поглед.

Изправям се и се обръщам към нея.

— Събери си нещата. Махаме се оттук.

* * *

Решавам за тази нощ да я заведа на хотел, защото ателието ми не е най-надеждното място. Все още не съм сигурен какво е станало между тях двамата и не знам на какво е способен той сега.

Тя се озърта през рамо през целия път до хотела, затова аз улавям ръката й и се опитвам да й вдъхна увереност, че тази нощ тя е в безопасност.

Щом се озоваваме в хотелската стая и залоствам вратата, ми се струва, че тук въздухът е различен. Сякаш е повече, защото тя най-после може с облекчение да въздъхне. Боли ме за нея, когато виждам, че е толкова притеснена и уплашена, а мисълта за това, че Трей заема огромна част от живота й, ме тревожи още повече.

Обърн събува обувките си и сяда на леглото. Аз се отпускам до нея и отново улавям ръката й.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

Тя бавно издиша и кима.

— Той се появи точно преди да видя есемесите ти. Отначало не мислех, че е способен да извърши това, което предполагаш, но когато влезе в стаята ми, го видях. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше. Първият му въпрос беше за Спаркълс.

Не искам да я прекъсвам, но нямам представа кой е Спаркълс.

— Спаркълс?

Тя ми хвърля бърза, смутена усмивка.

— Казах му, че котката Оуен е на Емъри и се казва Спаркълс.

Клатя объркано глава.

— Защо той ще пита за моята котка? — Още щом въпросът излиза от устата ми, отговорът става ясен. — Той е бил в ателието ми. — Сигурно я е видял и е събрал две и две.

Тя кима, но мълчи.

— Какво се случи след това?

Обърн свива рамене.

— Той просто…

Започва тихо да плаче, затова й давам минута да се успокои и да продължи разказа си.

— Започна да говори за Ей Джей и че иска да купи къща и… после започна да ме целува. Когато го помолих да спре… — Обърн млъква отново и поема бързо дъх. — Той каза нещо за мен и теб и как сме били в леглото и тогава разбрах, че е прочел признанието ми. Опитах се да се изскубна, но той здраво ме държеше. И тогава влезе Емъри.

Трябваше да стигна там по-бързо, но благодаря на Бог за Емъри.

— Това е всичко, което се случи, Оуен. Той спря и после си тръгна.

Вдигам ръка към устната й и докосвам мястото, където кърви.

— А това? Той ли го направи?

Тя свежда поглед и кимва. Мразя да виждам срама по лицето й. Това е последното, което тя би трябвало да изпитва.

— Обади ли се в полицията? Искаш ли сега да се обадя? — Понечвам да стана от леглото и да й донеса телефона, но очите й се разширяват и тя отрицателно клати глава.

— Не — изрича уплашено. — Оуен, не мога да съобщя за това.

Застивам за миг, просто за да се уверя, че правилно съм я чул. Пускам я, сядам изправен и се извръщам с лице към нея. Не разбирам и недоумяващо накланям глава.

— Трей те напада в апартамента ти, а ти няма да съобщиш за това?

Тя отвръща поглед, лицето й още повече посърва от срам.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако съобщя за него? Лидия ще обвини мен. Никога няма да ми позволи да видя Ей Джей.

— Погледни ме, Обърн.

Тя извръща глава и аз вземам лицето й в шепите си.

— Той те е нападнал. Лидия може и да е кучка, но никой няма да те вини, ако разкажеш за постъпката му.

Тя се измъква от ръцете ми и унило клати глава.

— Той знае, че съм спала с теб, Оуен. Разбира се, че ще бъде бесен, след като е разбрал, че съм му изневерила.

Затварям очи. Сърцето ми бие толкова силно. Мисля, че то има нужда да напусне тази стая.

— Ти го защитаваш?

Последвалата тишина ме съсипва. Ставам и се отдалечавам от леглото към прозореца.

Опитвам се да я разбера. Опитвам се да намеря смисъл в думите й, но в тях няма никакъв шибан смисъл.

— Ти не си съобщил, че е нахлул в ателието ти. Това е същото.

Тутакси се извръщам с лице към нея.

— Не съобщих, защото изгубих доверието във властите, Обърн. Ако обвиня Трей, ще изглежда като жалък акт на отмъщение. На него ще му се размине, а аз само ще влоша положението си. При теб е съвсем различно. Той физически те е нападнал. На света няма абсолютно никаква причина да не съобщиш за това. Ако не го направиш, за него това ще е покана да го направи отново.

Вместо да спори с мен, Обърн става спокойно и приближава към мен. Обвива ръце около кръста ми и заравя лице на гърдите ми. В отговор аз здраво я прегръщам. Внезапно се чувствам много по-спокоен, отколкото преди няколко секунди.

— Оуен — подхваща тя, ризата ми леко заглушава думите й, — ти не си баща, затова не мога да очаквам да разбереш решенията ми. Ако съобщя за него, нещата само ще се влошат. Аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да не засегна отношенията ми с моя син. И ако това включва да простя на Трей и да му се извиня за случилото се между нас… тогава точно това и ще направя. Не очаквам да ме разбереш, но ми е нужна подкрепата ти. Ти не знаеш какво е да се откажеш от целия си живот заради някого.

Думите й не само ми причиняват физическа болка, но ме ужасяват. След всичко случило се, тя все още не разбира колко е опасен този човек.

— Ако обичаш сина си, Обърн… ще го държиш колкото е възможно по-далеч от Трей. Да му простиш, е най-лошият избор, който можеш да направиш.

Тя се отдръпва от гърдите ми и вдига поглед към мен.

— Това не е избор, Оуен. Ако беше избор, това би означавало, че имам и други варианти. А аз нямам. Просто съм длъжна да го направя.

Затварям очи и обгръщам лицето й с длани. Притискам чело о нейното и просто стоя така с нея. Слушам как диша и се опитвам да открия смисъл в думите й. Тя си мисли, че аз не я разбирам, защото никога не съм бил на нейно място. Смята, че всички грешки, които съм допуснал в миналото, са направени от егоизъм, а не от пълна безкористност.

Ние си приличаме повече, отколкото тя подозира.

— Обърн — казвам спокойно, — отлично разбирам, че искаш да бъдеш със своя син, но понякога, за да запазиш отношенията, се налага първо да ги пожертваш.

Тя се отскубва от прегръдката ми.

— И какви отношения ти се е налагало да пожертваш?

Вдигам бавно глава и я поглеждам с цялата искреност в душата си.

— Нашите, Обърн. Трябваше да пожертвам нас.