Колийн Хувър
Споделени тайни (19)

Глава 18
Оуен

Трябваше да се досетя, че когато се събудя, тя ще си е отишла. Миналата нощ почувствах болката й, когато си мислеше как да ми каже „сбогом“, затова не се изненадах, че си е тръгнала, без да изрече думите за раздяла.

Това, което ме изненадва, е признанието, лежащо върху възглавницата до мен. Пропълзявам до нейната половина на леглото и го вземам, да го прочета. Все още усещам уханието й. Отварям сгънатото листче и чета думите й.

Винаги ще мисля за миналата нощ, Оуен. Дори и когато не бива.

Ръката ми се отпуска върху гърдите ми и се свива в юмрук.

Тя вече ми липсва толкова силно, че болката е физическа, а навярно няма и час, откакто си е тръгнала. Чета признанието й още няколко пъти. Това е любимото ми признание, но и най-болезненото.

Отивам в работната стая, измъквам платното с незавършения й портрет и го нагласям върху триножника в средата на помещението. Подбирам всички материали, които ще са ми нужни, и заставам пред картината. Взирам се в признанието, представяйки си как е изглеждала, докато го е писала, и най-после ме осенява вдъхновението, което ми е нужно, за да завърша портрета.

Вземам четката и я рисувам.

* * *

Не съм сигурен колко време е минало. Един ден. Два дни. Мисля, че спрях три пъти, за да хапна нещо. Знам единствено, че отвън е тъмно.

Но най-после свърших.

Рядко чувствам, че някоя от картините ми е завършена. Винаги има нещо, което искам да добавя, няколко щриха с четката или друг цвят. Но при всяка картина настъпва момент, когато просто трябва да спра и да я приема такава, каквато е.

Сега е моментът с тази картина. Това навярно е най-реалистичната картина, която някога съм рисувал върху платно.

Изражението й е точно такова, каквото искам да го запомня. Не е щастливо. Всъщност тя изглежда малко тъжна. Искам да мисля, че лицето й ще добива същото изражение всеки път, когато тя мисли за мен. Изражение, което издава колко силно й липсвам. Дори когато не бива.

Отнасям картината до стената. Намирам признанието, което тя е оставила върху възглавницата ми тази сутрин, и го прикрепвам на стената до лицето й. Изваждам кутията с признанията, които тя ми оставяше през последните няколко седмици, и ги прикрепвам около картината.

Правя крачка назад и се взирам в единственото, което ми остана от нея.

* * *

— Какво се е случило между теб и Обърн? — пита Харисън.

Свивам рамене.

— Обичайното?

Клатя глава.

— Доста далеч от това.

Той повдига вежда.

— Леле! — изумява се. — Това е за пръв път. Сигурен съм, че искам да чуя продължението на тази история. — Грабва бутилка бира и я плъзва през бара към мен. Накланя се и отваря с пукот капачката. — Всъщност по-добре ми разкажи съкратената версия. Затварям след няколко часа.

Засмивам се.

— Това е лесно. Тя е причината за всичко, Харисън.

Той ме гледа объркано.

— Ти каза съкратената. Това е съкратената версия.

Харисън клати глава.

— Е, в такъв случай, размислих. Искам пълната версия.

Усмихвам се и поглеждам телефона си. Вече минава десет.

— Може би следващия път. Вече два часа вися тук. — Оставям парите на бара и за последен път отпивам от бирата. Той ми махва за довиждане, преди да се запътя към ателието. Картината с портрета й, която довърших по-рано, вече трябва да е изсъхнала. Мисля, че това може би ще е първата картина, която ще окача в спалнята на апартамента си.

Вадя ключа от джоба си и го пъхам в ключалката, но вратата не е заключена.

Сигурен съм, че я заключих. Никога не излизам, без да заключа.

Бутам вратата и когато тя се отваря, целият ми свят застива. Оглеждам се наляво. После надясно. Пристъпвам навътре в ателието и се завъртам, взирайки се в щетите, нанесени върху всичко, което притежавам. Всичко, върху което съм работил.

Стените, подовете, всяка една картина на долния етаж, всичко е залято с червена боя. Първото, което правя, е да изтичам до една от най-близките картини. Докосвам боята по платното, и установявам, че вече е изсъхнала. Вероятно е била излята преди около час. Този, който го е направил, е чакал тази вечер да изляза от ателието.

Когато се сещам за Трей, ме обзема истинска паника. Хуквам нагоре по стълбите и се запътвам право към работната стая. Щом отварям вратата, се навеждам и опирам ръце на бедрата си. Издишвам от облекчение.

Не са я докоснали.

Който и да е бил тук, не е докоснал портрета й. Давам си няколко минути, за да се възстановя, изправям се и приближавам към картината. Въпреки че не е докосната, има нещо различно.

Нещо липсва.

И тогава забелязвам. Признанието, което тя беше оставила върху възглавницата ми.

Изчезнало е.