Колийн Хувър
Споделени тайни (11)

Глава 10
Оуен

Съвсем се оплитам в лъжите, които й казвам, а за мен не е нормално да лъжа човек като нея. Но не знаех как да й кажа истината. Бях изплашен, че ще я изгубя, както и да й призная, че всъщност не заминавам в понеделник. Истината е, че в понеделник ще се изправя пред съда. И след изслушването ще бъда или в затвора, или в рехабилитационна клиника, в зависимост от това, кой ще победи. Аз или Калахан Джентри.

Когато тази сутрин баща ми се отби в ателието, внимавах да не кажа твърде много, защото знаех, че Обърн може да чуе. Но да запазя спокойствие се оказа много по-трудно, отколкото си мислех. Просто исках той да види какво ми причинява тази ситуация. Исках да сграбча ръката му и да го повлека нагоре по стълбите и да му покажа Обърн, спяща в леглото ми. Исках да кажа: „Погледни я, татко. Погледни какво ми струва твоята себичност“.

Ала вместо това, постъпих както винаги. Позволих на спомените за майка ми и брат ми да ми попречат да му се опълча и да се защитя. Те са моето извинение. Те са неговото извинение. Те бяха нашето извинение през последните няколко години и аз се страхувам, че ако не намеря начин да престана да използвам онази нощ като мое оправдание, Калахан и Оуен Джентри никога няма отново да бъдат баща и син.

Преди да срещна Обърн, нищо не успя да ме накара да променя живота си. Колкото и да се опитвах и колкото и да мислех за това, всеки път бивах победен и вината винаги надделяваше. Никога не съм се чувствал толкова силен, както когато съм с нея. Преди да я срещна, никога не съм имал цел. Припомням си първите думи, които й казах, когато се появи на прага ми: Дошла си да ме спасиш ли?

Наистина ли, Обърн? Със сигурност го чувствам така и за пръв път от много време в мен заблещука искрица надежда.

— Къде отиваш? — пита ме тя.

Гласът й би могъл да се използва като форма на терапия. Убеден съм в това. Тя би могла да влезе в стая, пълна с безкрайно депресирани хора и единственото, което трябва да направи, за да ги излекува, е да отвори една книга и да им почете на глас.

— В „Таргет“.

Тя ме ръгва в рамото и се засмива, а аз се радвам да я видя отново така усмихната и безгрижна. През целия ден почти не се бе засмяла.

— Нямам предвид в момента, глупчо. Имам предвид в понеделник. Къде отиваш? Защо се местиш?

Хвърлям поглед през улицата.

Поглеждам небето.

Свеждам поглед към краката си.

Гледам, където ми падне, но не и в очите й, защото не искам отново да я лъжа. Днес вече я излъгах веднъж и не мога отново да го направя.

Протягам се и вземам ръката й в моята. Тя не ме отблъсква и простият факт, че ако знаеше истината, едва ли щеше да ми позволи да държа ръката й, ме кара да съжалявам, че още отначало я излъгах. Но колкото по-дълго отлагам, толкова по-трудно става да й призная истината.

— Обърн, всъщност не искам да отговарям на въпроса ти, става ли?

Продължавам да се взирам в краката си, защото не искам тя да прочете по лицето ми какво мисля. Че е луда да се съгласи да прекара уикенда с мен, защото тя заслужава много повече, отколкото мога да й дам. Обаче не смятам, че тя заслужава някой по-добър от мен. Вярвам, че тя би била идеална за мен и аз бих бил идеален за нея, но заради всички погрешни решения, които съм взел в живота си, тя не заслужава да бъде част от него. Затова докато не открия как да поправя грешките си, тези два дни са всичко, за което наистина съм достоен. Знам, че тя каза, че би трябвало да се съсредоточим първо върху днешния ден, преди да реши дали ще остане за целия уикенд, но мисля, че и двамата знаем, че това е пълна глупост.

Тя стиска ръката ми.

— Ако не ми кажеш защо заминаваш, тогава и аз няма да ти кажа защо дойдох в Тексас.

Надявах се през този уикенд да узная всичко за това. Имах предварително подготвени въпроси и макар че бях готов да ме отреже, сега трябва сам да се откажа, защото няма никакъв начин, по дяволите, да й разкажа за живота си. Поне не сега.

— Така е честно — съгласявам се и най-после мога да я погледна.

Тя се усмихва и отново стиска ръката ми, а аз не мога да понеса колко дяволски красива изглежда в момента. Освободена от всякакви грижи, от гняв и вина. Вятърът издухва кичур коса върху устните й и тя го отмята.

По-късно ще нарисувам този миг.

Но в момента я водя в „Таргет“. За да пазаруваме.

Защото тя ще остане с мен.

През целия уикенд.

* * *

Обърн е скромна за много неща, но определено не и когато става дума за храна. Тя знае, че ще остане в дома ми само два дни, но напазарува достатъчно продукти, за да стигнат поне за две седмици.

Аз й позволявам, защото искам този уикенд да бъде най-хубавият в живота й и ще се радвам, ако замразената пица и зърнените закуски ми помогнат да го осъществя.

— Мисля, че се справихме добре. — Тя поглежда надолу към количката, проверявайки дали е взела всичко, което й е нужно. — Обаче ще се наложи да вземем такси. Не можем да носим всичко това.

Аз обръщам обратно количката, точно когато стигаме до касата.

— Забравихме нещо — заявявам.

— Как така? Та ние изкупихме целия магазин.

Насочвам се в обратната посока.

— Забравихме подаръка за рождения ти ден.

Очаквам, че тя ще изтича пред мен в знак на протест, както навярно щяха да направят повечето момичета. Вместо това, Обърн заплясква с ръце. Струва ми се, че дори току-що изписка възторжено. Сграбчва ръката ми с две ръце и пита:

— Колко мога да похарча?

Вълнението й ми напомня за онзи път, когато баща ми ни заведе двамата с Кеъри в магазина за играчки „Тойс Ар Ас“. Кеъри беше с две години по-голям, но нашите рождени дни бяха само с една седмица разлика. Баща ни обичаше да прави такива неща, когато Калахан Джентри още знаеше как да бъде баща. Още помня един такъв поход в магазина; искаше да превърне избора на подарък в игра. Каза ни да си намислим номер на пътека и на рафт и да вземем каквото си харесаме от този конкретен рафт. Кеъри беше пръв и двамата се озовахме в секцията с конструктори „Лего“, което беше типично за брат ми — той винаги имаше късмет. Когато дойде моят ред, не уцелих толкова добре. Моите номера ни отведоха в секцията с играчки „Барби“ и разочарованието ми нямаше граници. Кеъри беше от този тип братя, който когато не ме дразнеше или поступваше, се превръщаше в мой яростен защитник. Той погледна към баща ми и каза:

— Ами ако той е объркал номерата? Ако вместо четвърта пътека и трети рафт е трябвало да бъде четвърти рафт и трета пътека?

Баща ми гордо се усмихна.

— Това е много типично за един адвокат, Кеъри. — Ние се преместихме на трета пътека, която се оказа секцията със спортни стоки. Не помня какво в крайна сметка си избрах. Просто съм запомнил този ден и сега, въпреки онзи ужасен момент в секцията с „Барби“, тази случка е най-любимият ми спомен за нас тримата.

Хващам Обърн за ръката и спирам да бутам количката.

— Избери си номер на пътека.

Тя повдига вежда и поглежда зад себе си, опитвайки се да зърне номерата на пътеките, но аз закривам гледката й.

— Без шмекеруване. Намисли си номер на пътека и рафт. Ще ти купя каквото си избереш от този рафт.

Тя се усмихва. Играта й харесва.

— Щастливото число тринайсет — оповестява тя. — Но откъде да зная колко рафтове има там?

— Просто отгатни. Може да имаш късмет.

Обърн стиска долната си устна с палец и показалец, съсредоточавайки поглед върху мен.

— Ако кажа рафт номер едно, как ще се брои — от горе надолу или обратно?

— От долу.

Обърн ми се усмихва и очите й засияват.

— Редица тринайсет, рафт номер две. — Тя е толкова развълнувана, сякаш никога досега не е получавала подарък. Освен това прехапва долната си устна, да прикрие вълнението си.

Господи, тази жена наистина е възхитителна.

Аз се обръщам и се оказва, че се намираме от другата страна на пътека тринайсет.

— Прилича на спортни стоки или електроника.

Спътницата ми подскача леко и додава:

— Или бижута.

О, по дяволите. Бижутата са толкова близо до електрониката. Това може да се окаже най-скъпият подарък за рожден ден, който съм купувал. Тя пуска ръката ми, хваща дръжката на количката и я бута припряно пред себе си.

— Побързай, Оуен.

Ако знаех, че подаръците за рожден ден толкова я радват, щях да й купя един в деня, когато се срещнахме. И да продължа през всеки следващ ден.

Все още вървим към пътека тринайсет, когато отминаваме бижутата и електрониката, елиминирайки и двете възможности. Спираме до пътека дванайсет и макар да стоим пред секцията със спортни стоки, Обърн е все така развълнувана.

— Толкова съм нервна — признава тя, приближавайки на пръсти към пътека тринайсет. Извръща поглед към мен и върху лицето й разцъфтява огромна усмивка.

— Палатки!

И после мигом изчезва.

Аз я следвам, бутайки количката пред себе си и когато завивам зад ъгъла, тя вече издърпва една палатка от рафта.

— Искам тази! — възкликва ентусиазирано. Но сетне я бута обратно на мястото й върху рафта. — Не, не, искам тази — мърмори под нос. — Синьото е любимият му цвят. — Сграбчва една синя палатка. Бих й помогнал, но краката ми сякаш са се сраснали за пода. Все още се опитвам да осъзная думите й.

Синьото е любимият му цвят.

Искам да я попитам кой е той и защо възнамерява да ходи на къмпинг с някой, чийто любим цвят е синият, синият и само синият. Но не казвам нищо, защото нямам право на това. Тя ми подарява два дни, а не вечността.

Два дни.

Това няма да ми е достатъчно, Обърн. Вече го осъзнавам. И без значение кой е този, чийто любим цвят е синият, той няма да има никакъв шанс да бъде щастлив в тази палатка, защото ще направя всичко по силите си, за да съм сигурен, че единствената й мисъл, когато отново я види, да бъде „О, боже мой!“

* * *

Натоварвам всички покупки в таксито и се обръщам да взема палатката. Тя я измъква от ръцете ми, преди да я прибера в багажника.

— Аз ще нося това. Искам да отскоча за малко до апартамента си, преди да дойда при теб, затова просто ще я взема със себе си.

Поглеждам към торбите с продуктите, после към нея.

— Защо? — Хлопвам капака на багажника и забелязвам как страните й поруменяват, когато свива рамене.

— Не може ли просто да ме закараш до вкъщи? Ще се срещнем в апартамента ти след два часа.

Не искам да я закарвам до тях. Тя може да размисли.

— Става — отвръщам. — Разбира се.

Заобикалям колата и й отварям задната врата. Струва ми се, че тя разбира, че не искам да я оставям да се прибере у дома, но аз се опитвам да прикрия разочарованието си. Когато влизам в таксито, сграбчвам ръката й и затварям вратата. Тя казва адреса на шофьора.

Гледам през прозореца, когато усещам, че тя стиска ръката ми.

— Оуен?

Извръщам се с лице към нея. Усмивката й е толкова сладка, че челюстта ми се стяга.

— Просто искам да си взема душ и да взема малко дрехи, преди да дойда при теб. Но обещавам, че ще дойда. Съгласен? — Изражението на лицето й е успокояващо.

Кимвам, но все още не съм сигурен, че й вярвам. Това може да е нейният начин да ми отмъсти, задето преди три седмици я излъгах. Тя вижда неувереността в очите ми и се смее.

— Оуен Мейсън Джентри — подхваща, като избутва палатката от скута си на седалката до нея. Плъзга се върху коленете ми, а аз я обхващам през кръста. Не знам какво е наумила, но не съм толкова обезпокоен, че да я спра. Тя ме поглежда право в очите, докато обхваща лицето ми с длани. — Престани да се цупиш. И боиш.

Ухилвам се.

— Има рима.

Обърн се смее звънко. Споменах ли, че я обичам? Не, не съм. Защото това би било безумно. И невъзможно.

— Аз съм кралица на римите — осведомява ме тя с усмивка. — Най-важното е да уцелиш момента. — Ръцете й се отпускат върху гърдите ми и тя вдига за миг глава към тавана на колата, обмисляйки следващите си думи, преди отново да сведе поглед към мен. — Оуен, не се съмнявай. Все повече те аз желая.

Тя се опитва да бъде прелъстителка и успява, но в същото време не може да възпре смеха си, което е още по-хубаво.

Таксито спира пред дома й. Тя се пресяга към палатката, но аз взимам лицето й между шепите си, притеглям я обратно към себе си и доближавам устни към ухото й:

— Да вземеш своя душ върви. И след час се върни. После ти, Обърн Мейсън Рийд, с мен докрай се наслади.

Когато се отдръпвам и я поглеждам, усмивката й се е стопила. Тя преглъща шумно и реакцията й на думите ми ме развеселява. Отварям задната врата и тя се изтръгва от вцепенението.

— Ама и ти си един надувко, Оуен. — Обърн се навежда през седалката и се пресяга за палатката. След като слиза от таксито, аз й се усмихвам и тя ми отвръща с усмивка, ала нито един от нас не се сбогува. Ще й кажа сбогом само веднъж и това няма да стане преди понеделник сутринта.

* * *

Възнамерявам да позвъня на вратата й. Знам, че е минал само час и тя не е имала достатъчно време, за да стигне до ателието ми, но не мога да спра да се притеснявам как ще измине сама целия този път. Яд ме е, че се налага да го извървява по два пъти на ден, когато е на работа.

Не искам да я припирам и не желая тя да си мисли, че съм дошъл, защото не й вярвам. Може би трябва да седна на предните стъпала и да почакам, докато отвори вратата. Така ще изглежда, че съм дошъл тъкмо когато тя излиза. Освен това, ако не отвори вратата, тогава след два часа ще знам, че е размислила. Ако това се случи, просто мога да си тръгна и тя дори няма да узнае, че съм бил пред дома й.

Ами ако вече е излязла и съм я изпуснал, защото е взела такси? Вече може да е пред апартамента ми, а аз най-идиотски реших да цъфна тук. Мамка му.

— Искаш ли да влезеш вътре?

Бързо се обръщам и виждам Емъри да стои на прага и да се взира в мен. В едната си ръка държи чанта, а в другата ключове.

— Обърн още ли е тук?

Емъри кимва и отваря по-широко вратата.

— Тя е в стаята си. Току-що излезе от банята.

Колебая се, не се чувствам удобно да вляза в жилището й без нейно знание. Емъри долавя нерешителността ми, затова пристъпва няколко крачки навътре в апартамента.

— Обърн! Онзи тип, с който днес обезателно трябва да спиш, е тук! Не полицаят, а другият!

Полицаят.

Емъри отново извръща лице към мен и кимва, сякаш съм добре дошъл. Бих казал, че я харесвам, но всеки път, когато тя заговори, споменава за „другия“ тип. Питам се дали той е този, който обича синия цвят.

От вътрешността на апартамента до мен достига роптаенето на Обърн.

— Кълна се в Бога, Емъри. Трябва да вземаш уроци по поведение в обществото. — Тя се появява на вратата, а Емъри се измъква от жилището и се запътва към изхода. Косата на Обърн е мокра и тя се е преоблякла. Пак е с дънки и обикновено потниче, но дрехите й са различни от онези, с които беше по-рано. Харесва ми небрежният й стил на обличане. Тя ме оглежда от главата до петите. — Не е минал и час, господин Нетърпеливко.

Не изглежда раздразнена, което е добре. Поканва ме с жест да вляза, затова я следвам в апартамента.

— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.

Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща се и очаквателно ме поглежда.

— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до ателието.

Устните й се извиват в усмивка.

— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.

Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.

— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. — Малка е, няма да отнеме много време.

Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си. Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да има палатка в стаята си?

— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук за постоянно?

Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.

— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре за няколко минути, преди да излезем.

Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.

Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.

— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.

Тя клати глава и се повдига на лакът.

— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се поберем в нея.

Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.

— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран. Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.

— Сякаш сме в изповедалня.

Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в нея.

— Кой от двама ни ще се изповядва?

Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.

— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.

Вдигам ръка и докосвам пръста й през мрежата. Тя разтваря длан и я притисва към моята.

— Така ще се наложи да останем тук през цялата нощ, Обърн. Аз имам да правя много признания.

Бих могъл да й кажа откъде я познавам. Да я накарам да разбере защо изпитвам такова непреодолимо желание да я защитавам. Но някои тайни ще отнеса в гроба си, а тази определено е една от тях.

Вместо това, решавам да направя различно признание. Тайна, което не означава толкова много за мен. Доверявам й нещо безопасно.

— В моя телефон има само три номера. На баща ми, на Харисън и на братовчед ми Райли, но от шест месеца не съм говорил с него. Това е.

Тя мълчи. Не знае какво да каже, защото кой човек има само три номера в телефона си? Очевидно някой с проблеми.

— Защо имаш толкова малко номера?

Харесвам очите й. Те са много изразителни и в момента в тях се чете болка заради мен, защото осъзнава, че тя не е единствената самотна душа в Далас.

— След като завърших гимназия, може да се каже, че поех по свой път. Концентрирах се върху рисуването и нищо друго. Изгубих старите си контакти, когато преди година си смених телефона, а след известно време осъзнах, че вече не желая с никого да разговарям. Баба ми и дядо ми починаха преди години. Имам само един братовчед, но както вече ти казах, ние почти не общуваме. Освен номерата на Харисън и баща ми, нямам нужда от ничии други телефонни номера.

Сега пръстите й галят дланта ми. Тя се взира в ръцете си, без да ме поглежда.

— Нека видя телефона ти.

Вадя го от джоба и й го подавам под мрежата, защото й казах истината. Тя може сама да се убеди в честността ми. Три номера и това е всичко.

Пръстите й се плъзгат няколко минути по екрана, преди да ми върне телефона.

— Ето. Сега са четири.

Свеждам поглед към екрана и чета името й в контактите. Смея се, когато виждам как се е записала.

Обърн Мейсън-е-най-прекрасното-презиме Рийд.

Прибирам обратно телефона в джоба си и отново докосвам ръката й през мрежата.

— Сега е твой ред — подканвам я.

Тя поклаща глава.

— Ти все още имаш много да наваксваш. Продължавай.

Въздъхвам и се претъркулвам по гръб. Все още не искам да й признавам каквото и да било, но ме е страх, че ако скоро не излезем от тази палатка, ще й разкажа всичко, което тая в себе си, и дори това, което тя не желае да чуе. Но навярно така ще е най-добре. Може би ако й кажа истината, тя ще я приеме, ще ми повярва и ще разбере, че веднага щом се върна, всичко ще бъде различно. Може би ако споделя истината, ще имаме шанс да съхраним нашите отношения и след понеделник.

— Имаш предвид онази нощ, когато не дойдох? — Замълчавам, защото сърцето ми тупти толкова бързо, че ми е трудно да мисля за каквото и да било. Знам, че трябва да й призная, но нямам представа как да го направя. Колкото и да се опитвам да й поднеса информацията в благоприятна светлина, знам, че тя няма да я приеме добре и аз прекрасно я разбирам. Но се уморих да крия истината.

Обръщам се настрани, с лице към нея. Отварям уста, за да разкрия тайната, но ме прекъсва почукване на входната врата.

Смутеното изражение на лицето й ми подсказва, че тя не очаква посетители.

— Трябва да отворя. Почакай тук.

Обърн тутакси изпълзява от палатката, а аз отново се претъркулвам по гръб и въздъхвам. След няколко секунди Обърн се връща в стаята и прикляква пред палатката.

— Оуен.

Гласът й звучи обезумяло и аз се повдигам на лакът, когато тя пъхва глава в палатката. Очите й са пълни с тревога.

— Трябва да отворя вратата, но моля те, не излизай от стаята, става ли? Ще ти обясня всичко веднага след като тя си тръгне. Обещавам.

Кимвам, ненавиждайки страха в гласа й. Както и факта, че тя иска да ме скрие от този, който чака на прага й.

Обърн излиза от стаята и затваря вратата. Отпускам се върху възглавниците и се заслушвам, уверен, че сега ще чуя едно от признанията й, макар че тя изглежда все още не е готова да го сподели с мен.

Чувам как се отваря входната врата и първото, което последва, е детски глас.

— Мамче, погледни! Виж какво ми купи баба Лидия.

И тогава до мен долита отговорът й:

— Еха! Точно това, което искаше.

Нима той току-що я нарече „мамче“?

Разнася се влачене на крака по пода.

— Знам, че е много неочаквано — казва женски глас, — но трябваше още преди часове да сме заминали за Пасадена. Както и да е, свекърва ми беше приета в болница, а Трей е на дежурство…

— О, не, Лидия… — прекъсва я Обърн.

— О, тя е добре. Отново проблеми с диабета, което нямаше да се случи, ако просто се бе грижила за себе си, както й казвам. Но тя не го прави и сега очаква цялото семейство да зареже плановете си, за да се грижи за нея.

Чувам как се завърта дръжката на вратата.

— Ей Джей, не — разнася се гласът на Обърн. — Не влизай в стаята на мама.

— Във всеки случай — продължава жената, — налага се да й занеса някои вещи, но в интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.

— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?

— Да, нямам време да ви откарам у дома.

— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей Джей отново отваря вратата на стаята й.

— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.

— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа утре сутринта.

Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.

— Защо си в палатката? — пита детето.

Притискам пръст към устните си.

— Шшт.

Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво, сиво, зелено. Като платно.

Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява. Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в изражението му, което в момента е любопитно.

— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.

Кимвам.

— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас двамата, става ли?

Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.

— Мога да пазя тайни.

— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните. Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.

Той се ухилва.

— Искам да съм силен.

Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.

— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-ясно и очите на момченцето се разширяват.

— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да влезе в стаята.

Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в момента е в тази палатка.

— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.

Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.

— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.

— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да разпънем палатката за Ей Джей.

— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с напълно непознати, но не и аз.

Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам, изпълзявам от палатката и се изправям на крака.

— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме с палатката.

Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време, но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.

Извръща се към Ей Джей.

— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.

Обърн следва по петите Лидия от стаята.

— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с Ей Джей, обещавам.

Лидия спира пред входната врата и се обръща към Обърн. Въздъхва кратко.

— Можеш да го видиш в неделя вечерта, Обърн. Наистина всичко е наред. Не биваше да идвам без предупреждение.

Тя поглежда към Ей Джей над рамото на Обърн.

— Кажи на майка си довиждане, Ей Джей.

Виждам как лицето на Обърн се сгърчва, но само след секунда то засиява в усмивка, когато тя коленичи пред момченцето. Притегля го към себе си и го прегръща.

— Съжалявам, но трябва да си тръгнеш с баба Лидия. — Отдръпва се от него и прокарва ръка през косата му. — Ще се видим в неделя вечер.

— Но аз искам да остана тук — с искрено разочарование протестира детето.

Обърн се опитва да го прикрие с усмивка, но аз виждам колко я заболява от думите му. Разрошва косата му.

— Друг път, обещавам. Мама трябва да става утре рано за работа и на теб няма да ти е забавно, ако си легнем рано.

— Ще ми е забавно — настоява момченцето. Сочи към спалнята. — Ти имаш палатка и ние можем да спим в… — Очите на момченцето се насочват към мен и то осъзнава, че току-що е издало тайната. Поглежда обратно към Обърн и клати глава. — Няма значение, ти нямаш палатка. Аз съм се объркал, там няма нищо.

Колкото и кофти да се чувствам от случващото се в момента, хлапето ме кара да се усмихна.

— Ей Джей, да вървим.

Обърн го прегръща здраво, притиска го към гърдите си и му шепне:

— Обичам те. Винаги ще те обичам. — Целува го по челото, а той я целува по бузата, преди да улови ръката на Лидия. Обърн дори не се обръща, за да се сбогува с Лидия и аз ни най-малко не я обвинявам. Щом вратата се затваря, тя изпъва рамене, минава покрай мен и се насочва право към стаята си. Гледам безпомощно как отмята платнището и пропълзява в палатката.

Стоя до вратата и я слушам как плаче.

Сега всичко си идва на мястото.

Разбирам защо беше толкова разстроена, че Лидия не е дошла на рождения й ден. Защото това е означавало, че не е могла да го прекара с Ей Джей.

Защо бе казала, че синият е любимият му цвят.

Защо се бе преместила в Тексас, макар че тук изглежда толкова нещастна.

И защо сега за нищо на света не мога да си тръгна от нея. Не и след това, на което станах свидетел. Не и след като видях колко невероятно силна е обичта й към онова малко момченце.