Колийн Хувър
Споделени тайни (18)

Глава 17
Обърн

— Ей Джей, какво искаш — шоколадов или боровинков чипс?

Ние пазаруваме. Ей Джей, Трей и аз. Последният път бях в „Таргет“ с Оуен, а оттогава мина доста време. Почти три месеца, ако трябва да съм точна. Не че броя дните. Всъщност ги броя. Правя всичко възможно, за да престана. Опитвам се да се съсредоточа върху развитието на отношенията ми с Трей, но постоянно го сравнявам с Оуен.

Едва познавам този мъж, но той някак си докосна онази част от мен, до която никой не бе достигал, откакто бях с Адам. И въпреки всички неща, които е направил Оуен, аз знам, че той е добър човек. Колкото и да се опитвам да превъзмогна чувствата, които изпитвам, когато мисля за него, те са заседнали дълбоко в сърцето и душата ми и аз не знам как да ги изтръгна оттам.

— Мамо. — Ей Джей ме дърпа за края на ризата. — Може ли?

Сепвам се и излизам от транса.

— Може ли какво?

— Да си взема играчка.

Понечвам да поклатя отрицателно глава, но Трей отговаря, преди да го сторя:

— Аха, нека да отидем да погледнем играчките. — Сграбчва ръката на Ей Джей и се връща назад. — Ще се срещнем в секцията за играчки, когато свършиш с покупките — подхвърля той през рамо.

Аз ги наблюдавам. Двамата се смеят, а ръката на Ей Джей се е сгушила в голямата длан на Трей и аз се мразя, задето не се старая повече. Трей обича Ей Джей и Ей Джей очевидно обича Трей и тук само аз се държа егоистично, защото просто не чувствам същата душевна близост с Трей, както беше с Оуен. Прекарах само два дни с Оуен. Това е всичко. Навярно щях да открия у него нещо, което не ми харесва, ако бях останала повече време с него, така че може би просто съм обсебена от представата за Оуен, отколкото от истински чувства към него.

Този поглед върху нещата някак си ме кара да се чувствам малко по-добре. Може и да не съм усетила мигновена връзка с Трей, но тя определено започва да се появява. Особено като гледам как той се отнася към Ей Джей. Всеки, който може да направи щастлив Ей Джей, прави щастлива и мен.

За пръв път от дълго време се улавям, че се усмихвам, когато мисля за Трей, а не за Оуен. Вземам повечето продукти от списъка, преди да се насоча към секцията с играчките. Минавам за по-напряко през спортните стоки и незабавно се заковавам на място, когато завивам зад ъгъла.

Ако съдбата си прави шеги, това навярно е най-лошата.

Оуен се взира в мен със същото недоверие, което навярно е изписано и върху моето лице. Само за миг, всичко, което се опитах да почувствам към Трей, намалява десетократно и се насочва към Оуен. Стискам с ръце дръжката на количката и споря със себе си дали да я обърна в противоположна посока, без да говоря с него. Той ще разбере, сигурна съм.

Той навярно изпитва същата вътрешна борба, защото и двамата сме спрели щом се забелязахме. Нито един от нас не проговаря. Нито един от нас не си тръгва.

И двамата просто се взираме един в друг.

Цялото ми тяло чувства погледа му и аз усещам физическа болка във всяка своя клетка. Главната причина, поради която се съмнявах в случващото се между мен и Трей, стои точно пред мен, напомняйки ми какви трябва да са истинските чувства към мъжа, когото харесваш.

Оуен се усмихва и аз внезапно съжалявам, че не се намираме на пътека, която чистят, защото някой трябва със сила да ме измете от това място.

Той поглежда наляво и после надясно, преди погледът му отново да се спре върху мен.

— Пътека тринайсет — изрича с насмешка. — Сигурно е съдба.

Аз се усмихвам, но усмивката ми се стопява при звука от гласа на Ей Джей.

— Мамо, виж! — възкликва той радостно и хвърля две играчки в количката. — Трей каза, че мога да взема и двете.

Трей.

Трей, Трей, Трей, който навярно в момента стои зад мен, съдейки по реакцията на Оуен. Той се сковава и се изправя, стискайки количката си с двете ръце. Очите му са вперени в някого зад мен.

Една ръка се обвива около кръста ми и собственически ме стиска. Трей стои до мен и аз усещам как се взира в Оуен. Ръката му се плъзва надолу, после устните му се притискат към бузата ми. Затварям очи, защото не искам да видя изражението на Оуен.

— Да вървим, бебче — казва Трей и ме побутва, за да се обърна. Той никога досега не ме е наричал „бебче“. Знам, че използва думата пред Оуен, за да изглеждат отношенията ни много по-близки, отколкото са в действителност.

След поредното дърпане на ръката ми, аз най-сетне се обръщам и тръгвам с Трей.

Ние привършваме с малкото останали покупки в списъка. Трей не ми продумва нито дума през цялото време, докато пазаруваме. Разговаря само с Ей Джей, но аз виждам, че е ядосан. Стомахът ми е свит на топка от нерви, защото досега той никога не е мълчал с мен и аз не знам какво да очаквам.

Мълчанието продължава, докато стоим на опашката пред касата и по пътя до колата му. Той прибира покупките в багажника, докато аз закопчавам Ей Джей в детското столче на задната седалка. Когато свършвам, се обръщам и се натъквам на Трей, който се е облегнал на колата и ме гледа. Той е толкова неподвижен, че сякаш дори не диша.

— Разговаря ли с него?

Клатя глава.

— Не. Тъкмо завих зад ъгъла, преди двамата с Ей Джей да се появите.

Трей е скръстил ръце пред гърдите си, със стисната челюст.

Няколко секунди гледа над рамото ми, преди отново да насочи поглед към мен.

— Чукала ли си се с него?

Аз се изправям, стъписана от въпроса му. Особено когато стоим пред вратата на Ей Джей. Поглеждам в колата, но цялото внимание на Ей Джей е приковано в играчките и той дори не ни забелязва. Когато отново извръщам поглед към Трей, мисля, че съм много по-ядосана от него.

— Не можеш да ми се сърдиш, задето случайно съм срещнала някого в магазина, Трей. Аз не определям кой да пазарува тук.

Опитвам се да мина покрай него, но той сграбчва ръката ми и ме блъска към колата, притискайки гърдите си към моите. Ръката му се вдига към главата ми и той приближава уста към ухото ми. Сърцето ми замира, защото нямам представа какво смята да прави.

— Обърн — изръмжава той с дълбок, заплашителен шепот. — Той е бил в апартамента ти. Бил е в спалнята ти. Бил е вътре с теб в онази тъпа, шибана палатка. А сега искам да ми кажеш дали е бил вътре в теб.

Клатя отрицателно глава, опитвайки се да го успокоя, защото Ей Джей се намира само на половин метър вътре в тази кола. Той стиска китката ми с дясната си ръка, очаквайки да му отговоря с думи. Изричам това, което съм длъжна да кажа, за да съм сигурна, че Трей няма да избухне точно сега.

— Не — прошепвам. — Нещата не стоят така. Аз почти не го познавам.

Трей се отдръпва с няколко сантиметра и ме гледа в очите.

— Добре — успокоява се той. — Защото начинът, по който те гледаше, ме накара да си помисля друго. — Той притиска устни към челото ми и отпуска леко хватката на китката ми. Усмихва ми се нежно, но усмивката му има обратен ефект. Ужасена съм, че настроението му може да се мени толкова бързо, както в момента. Трей ме притегля в обятията си и притиска лице към косата ми. Вдишва и бавно издишва.

— Извинявай — прошепва. — Да се махаме оттук.

Отваря пасажерската врата за мен и я затваря, след като се качвам в колата. Въздъхвам с облекчение, че моментът е отминал, но отлично разбирам, че реакцията му е един огромен, червен предупредителен флаг.

И сякаш някой е призовал вниманието ми, погледът ми попада върху колата в другия край на паркинга. Оуен стои до нея и се взира в моята посока. По изражението на лицето му става ясно, че е видял всичко, което току-що се случи. Все пак от другия край на паркинга сцената може да е приличала на нежен момент между двама влюбени, а не това, което беше в действителност. Което можеше да обясни болката, изписана върху лицето на Оуен.

Той отваря вратата на колата си в същия момент, в който Трей отваря своята. Очите ми са приковани достатъчно дълго в Оуен, за да видя как вдига ръка до сърцето си и я свива в юмрук. В съзнанието ми изплуваха думите му, когато ми сподели колко много му липсват майка му и брат му. Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук. Като че ли някой стиска сърцето ми с мощта на целия проклет свят.

Трей потегля от паркинга и миг преди Оуен да изчезне от погледа ми, аз незабележимо вдигам юмрук към гърдите си. Очите ни остават приковани един в друг, докато вече е невъзможно.

* * *

Никой повече не спомена вчерашната случка в магазина. Трей и Ей Джей прекараха вечерта в моя апартамент и Трей се държа така, все едно нищо не е станало, докато приготвяше на Ей Джей палачинки с шоколад. Всъщност Трей беше в изключително добро настроение. Не знам дали беше разкаяние заради гневния му изблик на паркинга, или наистина му е приятно да прекарва с нас времето си.

Внезапното му добро настроение може би се дължеше на факта, че той нямаше да ме види през следващите четири дни и не искаше да се разделим скарани. Тази сутрин заминаваше на конференция в Сан Антонио и мога да кажа, че когато миналата нощ се сбогуваше с мен, изглеждаше притеснен да ме остави. Няколко пъти ме попита за графика ми и какви планове имам за почивните дни. Лидия заминаваше с Ей Джей в Пасадена на гости на семейството си. Ако днес не бях на работа, щях да отида с тях.

Но аз не заминах и сега бях свободна през целия уикенд; мисля, че точно това изнервяше Трей. Той очевидно имаше проблеми е доверието, когато ставаше дума за Оуен.

И с основание. В крайна сметка, два часа след като Трей бе напуснал Далас, аз стоя пред ателието на Оуен. Всеки ден минавам покрай сградата и незабелязано пускам по едно листче в процепа. През изминалите няколко седмици съм оставила повече от двайсет признания. Знам, че той е отрупан с признания, така че няма откъде да разбере кои са моите. Но когато ги оставям, се чувствам по-добре. Повечето от признанията са банални неща, които нямат нищо общо е него. Обикновено са свързани с Ей Джей и аз никога не ги пиша по такъв начин, че Оуен да разбере, че съм била аз. Сигурна съм, че той никога няма да се досети, че аз ги пускам. Но за мен това е като терапия.

Поглеждам към признанието, което току-що съм написала.

Мисля за теб всеки път, когато той ме целува.

Сгъвам го и го пъхвам в процепа, преди да съм размислила. След вчерашната ни среща в магазина, аз все още усещам присъствието му. Искам отново да чуя гласа му. Искам отново да видя усмивката му. Не спирам да се убеждавам, че това признание е просто затваряне на страницата, един окончателен завършек, за да продължа напред е Трей, но знам, че го правя по чисто егоистични причини.

Измъквам друго листче от чантата и бързо надрасквам думите.

Този уикенд той е извън града.

Мушвам листчето в процепа, дори без да го сгъвам. Веднага щом изчезва от погледа ми, гърдите ми се стягат и аз мигом съжалявам, че съм го написала. Това не беше признание; беше покана. Покана, която трябва да отменя. Веднага. Аз не съм такова момиче.

Защо го направих?

Опитвам се да промуша пръстите си през процепа, макар да знам, че бележката вече е паднала на пода. Грабвам друго листче от чантата и пиша нещо, което да поправи последното признание.

Не обръщай внимание на онова признание. Не беше покана. Не знам защо го написах.

Пъхам листчето през процепа и този път съжалявам още повече. Сега просто изглеждам като пълна идиотка. Отново късам друг лист хартия и пиша, осъзнавайки, че някак си трябва да си забраня да приближавам до хартия и химикалка.

Наистина би трябвало да намериш начин хората да си вземат обратно признанията, Оуен. Например да им ги връщаш, ако на двайсет и втората секунда размислят.

Пъхам и тази бележка през процепа на вратата и натиквам хартията и химикалката в чантата си.

Какво бях направила току-що?

Плъзгам дръжката на чантата върху рамото си и продължавам по пътя към салона. Кълна се, че това е най-срамното нещо, което съм правила. Може би той няма да ги прочете до понеделник и уикендът ще свърши.

* * *

Изминали са осем часа от сутрешния ми гаф, докато минавах покрай ателието на Оуен. Имах на разположение доста време да помисля как изобщо ми бе хрумнало да му оставям да чете нещо подобно. Знам, че това беше моментна слабост, но от моя страна не беше честно да му го причинявам. Ако в него наистина са се появили чувства към мен за краткото време, през което се познавахме, той с нищо не може да промени решението ми да не бъда с него. И ето че сега аз се появявам и оставям глупави бележки, както правех през последните няколко седмици, макар че днес за пръв път оставих признание, което засяга нас двамата.

Но аз вече взех решение и макар да не споделям чувствата на Трей, никога няма да го предам. След като веднъж съм дала обещание някому, аз съм от тези хора, които го спазват.

С Трей бяхме обсъдили въпроса да не се срещаме с други хора, макар за мен това да не означава непременно, че двамата с него сме заедно. Следователно, трябва да намеря някакъв начин да забравя Оуен. Трябва да престана да се тревожа за него. Трябва да престана да минавам край ателието му, след като знам, че мога да стигна до работата и по друг път. Трябва да съсредоточа цялото си внимание и енергия върху отношенията ми с Трей, защото ако искам Трей да присъства в живота на Ей Джей, съм длъжна да посветя всичките си сили да направя тази връзка успешна.

А и Трей винаги е бил добър към мен. Вярно е, че вчерашният му пристъп на ревност на паркинга много ме изплаши, но не мога да го виня. Гледката на нас двамата с Оуен заедно навярно го е изпълнила с неувереност и е съвсем естествено да побеснее. Освен това той е добър с Ей Джей. Може да ни осигури начин на живот, какъвто аз не мога. Не мога да посоча нито една причина защо да не положа всички усилия между нас да се получи, с изключение на собствения ми егоизъм.

— Аз тръгвам — казва Дона и надниква иззад ъгъла. — Имаш ли нещо против да заключиш сама?

Дона е най-новата ни колежка и вече две седмици работи в салона. Тя вече има повече клиенти от мен и работи много по-добре. Не че аз съм лоша в работата си, просто не съм толкова страхотна. Трудно е да бъдеш страхотен, когато правиш нещо, което мразиш.

— Няма проблем.

Тя ми казва „довиждане“, а аз довършвам миенето на купичките за боя в умивалника. Няколко минути след като тя си тръгва, звънчето над вратата иззвънява, знак, че някой е влязъл в салона. Излизам иззад паравана, за да кажа на новодошлия, че сме приключили за деня, но думите ми засядат в гърлото, когато го виждам.

Той стои до входната врата, оглеждайки салона. Когато погледът му се спира върху мен, песента, звучаща от тонколоните над главите ни, свършва и в помещението се възцарява тежка тишина.

Ако можех да почувствам към Трей дори частица от това, което ме кара да изпитвам Оуен, просто като стои в другия край на салона, навярно щях без никакво колебание да се постарая да направя връзката ни успешна.

Но аз не се чувствам така с никой друг. Само с Оуен.

Той се запътва към мен със спокойна увереност. Аз не помръдвам. Дори не съм сигурна, че сърцето ми продължава да бие. Знам, че дробовете ми са застинали, защото не съм поела нито дъх от мига, в който излязох иззад ъгъла и го видях да стои там.

Той се спира на метър и половина от мен. Погледът му нито за миг не се е отклонил и аз повече не мога да контролирам задъханото повдигане и спускане на гърдите си. Присъствието му ми причинява физически смут.

— Здравей — казва той. Изражението му е предпазливо. Не издава никакви емоции. Не знам дали е ядосан заради признанията ми, но той е тук, значи очевидно е разбрал, че са от мен. Когато не отвръщам на поздрава му, той поглежда кратко през рамо. Прокарва ръка през косата си и отново се извръща с лице към мен.

— Имаш ли време за едно подстригване? — пита той.

Погледът ми се отмества към косата му, която е значително по-дълга от последния път, когато го подстригах.

— Отново ми се доверяваш да те подстрижа? — Смаяна съм от игривостта в гласа си. Независимо от всички обстоятелства, ми е толкова лесно и непринудено да общувам с него.

— Зависи. Трезва ли си?

Усмихвам се, облекчена, че той може да се шегува насред нашата студена война. Кимам и соча към дъното на салона, където са умивалниците. Той пристъпва към мен и аз вървя към него, заобикалям го, отивам до входната врата и я заключвам. Последното, което искам, е да влезе някой, който не би трябвало да го види тук.

Връщам се в дъното, а той вече седи на същия стол, както тогава, когато последния път мих косата му. И както тогава, очите му не се откъсват от лицето ми. Проверявам водата, преди да насоча струята към косата му. След като я намокрям, изливам шампоан върху дланта си и прокарвам ръце през косата му, обилно насапунисвайки я. За няколко секунди очите му се затварят и аз се възползвам от възможността да го изпия с поглед.

Той ги отваря веднага щом започвам да изплаквам косата му, а аз припряно отмествам поглед встрани.

Искам той да каже нещо. Щом е тук, значи има причина. И тя не е за да ме зяпа.

Свършвам с измиването и двамата мълчаливо се отправяме към предната част на салона. Той сяда на моя стол и аз подсушавам косата му с кърпа. Не съм сигурна дали изобщо дишам, докато го подстригвам, но правя всичко по силите си, за да се съсредоточа върху прическата, а не върху него. В салона никога не е било толкова тихо.

И никога толкова шумно.

Не мога да спра мислите, препускащи в главата ми. Мисли за това, колко е прекрасно да ме целува. Мисли за това, как ме кара да се чувствам, когато ръцете му ме прегръщат. Мисли за това, как нашите разговори винаги са толкова естествени и истински и аз не искам никога да свършват.

Когато оформям и последния кичур с ножицата, вчесвам косата му, а после го почиствам от космите. Свалям предпазната престилка и я изтръсквам. Сгъвам я и я прибирам в чекмеджето.

Той става и изважда портфейла си. Оставя петдесетдоларова банкнота върху плота и пъхва обратно портфейла в джоба си.

— Благодаря — промълвява с усмивка. Обръща се, за да си тръгне, а аз тутакси клатя глава. Не искам той да си тръгва. Ние дори не сме обсъдили признанията. Той дори не ми е казал защо е дошъл.

— Почакай — възпирам го. Оуен тъкмо е стигнал до вратата, но бавно се обръща. Опитвам се да измисля какво да му кажа, но нищо от това, което наистина искам да изрека, не излиза от устата ми. Вместо това поглеждам към петдесетдоларовата банкнота, грабвам я и я вдигам. — Това са твърде много пари, Оуен.

Той ме гледа мълчаливо. Минава сякаш цяла вечност, преди да отвори вратата и да излезе, без да промълви нито дума.

Аз се свличам върху фризьорския стол, окончателно объркана от реакцията си. Какво искам от него? Да го накарам да направи първия ход? Да ме покани в дома си?

Не би трябвало да мисля за нито едно от тези неща и фактът, че съм разстроена, защото нито едно от тях не се е случило, ме кара да се чувствам като ужасен човек.

Свеждам поглед към петдесетдоларовата банкнота в ръката си. За пръв път забелязвам, че на обратната й страна е написано нещо. Обръщам я и чета съобщението, надраскано с черен маркер.

Нужна ми е поне още една нощ с теб. Моля те.

Стискам юмрук и го притискам към гърдите. Лудешкото биене на сърцето ми и бързото разширение на дробовете ми, за да вкарам повече въздух в тях, са единственото, върху което мога да се съсредоточа в този момент.

Хвърлям парите върху плота и заравям лице в шепи.

О, боже мой!

О, боже мой!

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да направя нещо нередно.

* * *

Когато спирам пред ателието му, аз обмислям решение, с което утре няма да се гордея. Ако вляза вътре, знам какво ще се случи между нас. И макар да знам, че Трей е извън града и вероятността той някога да узнае за това да е почти нищожна, това не прави ситуацията по-малко нередна.

Мисълта, че Трей може да разбере, също не възпира желанието ми да го направя.

Преди да успея да направя избора си, вратата се отваря и ръката на Оуен се протяга към моята. Той ме придърпва вътре в тъмното ателие, затваря вратата зад мен и заключва. Изчаквам очите ми да привикнат с мрака, а съвестта ми с факта, че съм тук. Вътре в неговото ателие.

— Не бива да стоиш така отвън на улицата — казва Оуен. — Някой може да те види.

Не съм сигурна кого има предвид, но тази вечер няма шанс Трей да ме види, като се има предвид, че е в Сан Антонио.

— Той е извън града.

Оуен стои на по-малко от метър от мен и ме наблюдава, наклонил глава настрани. Едва забележима усмивка се мярва на устните му.

— Така ми казаха.

Свеждам неловко поглед към краката си. Затварям очи и се опитвам да се разубедя. Подлагам всичко на риск с присъствието си тук. Знам, че ако успея да заглуша мислите, стрелкащи се през главата ми, ще успея да осъзная колко неразумна е постъпката ми. Независимо дали ще ме заловят, или не, срещата ми с него няма да доведе до нищо добро. Само ще влоши нещата, защото навярно ще го искам за повече от една нощ.

— Не бива да съм тук — тихо проронвам.

Очите му продължават да ме гледат със същото непоколебимо изражение.

— Но си тук.

— Само защото ти ме вмъкна вътре, без да ме питаш.

Той тихо се смее.

— Ти стоеше пред вратата ми, опитвайки се да решиш какво да правиш. Аз просто ти помогнах да вземеш решение.

— Още не съм взела никакво решение.

Оуен кима.

— Напротив, взела си, Обърн. Взела си много решения. Ти избра да бъдеш с Трей за дълго време. А сега избираш да бъдеш с мен за една нощ.

Прехапвам долната си устна и отмествам поглед от него. Не ми харесва коментара му, независимо колко истина съдържа. Понякога истината боли и да го чуя да я изрича без заобикалки, я прави да изглежда повече черно-бяла, отколкото в действителност е.

— Ти си несправедлив.

— Не, аз съм егоист — заявява той.

— Това е едно и също.

Оуен прави крачка към мен.

— Не, Обърн, не е. Несправедливо би било да ти поставя ултиматум. Да си егоист, е нещо като това. — Устните му силно и решително се впиват в моите. Ръцете му се плъзват в косата ми и обвиват тила ми. Той ме целува така, сякаш иска да навакса за всички целувки, които би могъл да ми даде в миналото и за всички, които би искал да ми подари в бъдеще.

За всички наведнъж.

Ръцете му се отпускат на гърба ми и той отново ме привлича към себе си. В този момент не знам къде са моите ръце. Мисля, че съм се вкопчила в него с всички сили, но всяка друга част от мен, освен устата ми, е напълно вцепенена. Единственото, което напълно осъзнавам, това са устните му, завладели моите. Неговата целувка е единственото, което усещам в този миг.

Всичко, за което искам да мисля.

Но дяволите да ме вземат, ако кажа, че Трей не нахлува в мислите ми. Не ми пука колко силни са чувствата ми към Оуен, дължа лоялност на Трей. Действията на Оуен ме принуждават да направя избор, а сега и двамата ще трябва да живеем с последствията.

Откъсвам се от него и намирам сили да се отдръпна. Устните ни са разделени, но ръцете ми остават притиснати към гърдите му. Усещам как тежко се повдигат и спускат. Знам, че той изпитва същото, което и аз, и това е достатъчно, за да притегля отново устата му към моята.

— Трей — мълвя задъхано. — Сега съм с Трей.

Оуен стиска здраво очи, сякаш го пронизва силна болка само при звука от името на съперника му. Диша толкова тежко, че се налага да си поеме дъх, преди да отговори. Отваря очи и впива поглед в мен.

— Обещанието ти е единственото в теб, което принадлежи на Трей. — Той вдига ръка и притиска длан върху ризата на гърдите ми там, където отдолу бие сърцето ми. — Всяка друга част от теб е моя.

Думите му ми въздействат повече от целувката. Опитвам се да поема дъх, но ръката му, притисната към сърцето ми, не позволява. Той пристъпва по-близо и двамата сякаш избухваме в огнени пламъци. Дланта му все още е притисната към гръдта ми, а другата му ръка е обвита около кръста ми.

— Той не изпълва сърцето ти с трепет, Обърн. Не го кара да препуска толкова бясно, сякаш ще изхвръкне от гърдите ти.

Затварям очи и се облягам на него. Мисля, че тялото ми прави избора вместо мен, защото разумът ми е изгубил всякакъв контрол върху чувствата. Притискам лице към шията му и слушам притихнала как дишането ни се забавя. Колкото по-дълго стоим тук и колкото повече той говори, толкова по-необуздани стават желанията ни. Усещам го по начина, по който той ме държи. Чувам отчаяната молба в гласа му. Долавям го с всяко повдигане и спускане на гърдите му.

— Разбирам защо трябваше да избереш него — промърморва той. — Това не ми харесва, но го разбирам. Знам също, че една подарена нощ няма да заличи факта, че може би ще му се отдадеш завинаги. Но както казах… аз съм егоист. И ако една нощ с теб е всичко, което мога да получа, тогава ще я взема. — Повдига главата ми от рамото си и накланя лицето ми към своето. — Ще взема всичко, което пожелаеш да ми дадеш. Защото знам, че ако сега излезеш през тази врата, след десет години… след двайсет години… когато си спомняме за тази нощ, ще съжаляваме, че не сме послушали сърцата си.

— Точно това ме плаши — признавам. — Боя се, че ако веднъж послушам сърцето си, никога повече няма да мога да го пренебрегна.

Оуен доближава уста до моята и шепне:

— Само ако можех да имам това щастие. — Устните ни отново се сливат и този път го усещам с всяка частица на тялото си. Придърпвам го към себе си със същото отчаяние, с което и той ме притегля. Устните му са навсякъде и той ме целува с облекчение, защото знае, че с тази целувка се съгласявам на всичко, за което ме моли. Това е моят начин да му кажа, че може да има тази нощ.

— Искам те горе — моли той. — Веднага.

Започваме да се придвижваме през ателието, но и двамата не можем да откъснем устни и ръце един от друг, затова ни е нужно време. Когато стигаме до стълбата, той започва да я изкачва заднешком, което затруднява целувките ни. Най-после Оуен осъзнава, че така скоро няма да стигнем до никъде, затова сграбчва ръката ми, обръща се и ме тегли нагоре по стъпалата, докато не се озоваваме в апартамента му.

Щом устата му отново открива моята, това е напълно различна целувка от онази, която току-що споделихме. Той обгръща главата ми с две ръце и бавно ме целува. Нежно и дълбоко, с висини, спадове и глъбини.

Целува ме така, сякаш съм негово платно.

Улавя двете ми ръце и сплита пръсти с моите. Когато целувката свършва, челата ни се допират едно до друго.

Никой досега не е разпалвал подобни чувства в мен. Нито дори Адам. И може би това, което изпитвам, когато той ме целува, е толкова рядко чувство, че след днешната нощ никога повече няма да го позная.

Тази мисъл ме ужасява и в същото време подпечатва съдбата ми до утре сутринта, защото каквото и да чувствам към Оуен, не бива да го приемам за даденост. Дори и в името на лоялността ми към Трей.

И честно, не ме е грижа в какъв човек ме превръща това.

— Боя се, че никога няма да почувствам отново това с никого другиго — прошепвам.

Той стиска ръцете ми.

— Аз се боя, че ще го почувстваш.

Отстъпвам назад и го поглеждам, защото искам той да знае, че чувствата ми към Трей никога няма да бъдат такива.

— С него никога няма да изпитам това, Оуен. Дори частица от тези чувства.

По лицето му не се изписва облекчение, както очаквах. Всъщност изглежда така, сякаш съм казала нещо, което той не иска да чуе.

— Щеше ми се да можеше — казва той. — Не искам да мисля, че ще прекараш живота си с човек, който не те заслужава.

Той обвива ръце около мен и аз отново заравям лице във врата му.

— Не исках да кажа това — обяснявам. — Не казвам, че той ме заслужава по-малко от теб. Просто чувствам съвсем различна връзка с теб и това ме плаши.

Ръцете му обхващат тила ми и устата му се придвижва към ухото ми.

— Ти може и да не мислиш, че той те заслужава по-малко от мен, но аз казвам точно това, Обърн. — Ръцете му се спускат надолу, обгръщат бедрата ми и той ме повдига. Пренася ме през стаята и ме полага върху леглото. Плъзва се отгоре ми и обхваща главата ми с две ръце. Целува ме нежно по челото, сетне по върха на носа. Очите ни се срещат и той ме гледа по-искрено и открито, отколкото досега. — Никой не те заслужава така, както аз.

Сега ръцете му са върху копчето на дънките ми и той го разкопчава. Устните му допират шията ми, докато той продължава да ме убеждава с думи, че ние сме точно там, където трябва да бъдем.

— Никой не те вижда, както аз.

Затварям очи и слушам звука на гласа му. Чакам да събуе дънките ми, предвкусвайки докосването на ръката му върху моята кожа. Дланите му се плъзват нагоре, разтваряйки леко краката ми, а устата му отново е върху моята.

— Никой не те разбира, както аз.

Оуен се притиска към мен и в същото време езикът му прониква в устата ми. Простенвам, а стаята започва да се върти, съчетанието от думите и докосването му, от тялото му върху моето, са като огъня за бензина. Той започва да дърпа ризата и сутиена ми през главата и аз не правя нищо, за да го спра. Безсилна съм пред докосването му.

— Никой не кара сърцето ти да бие, както аз.

Оуен ме целува, като се откъсва само за миг, за да свали ризата си. Аз някак си възстановявам контрол над чувствата си, когато осъзнавам, че ръцете ми дърпат дънките му, опитвайки се да ги събуят, за да почувствам кожата му.

Той притиска длан към сърцето ми.

— И никой не заслужава да бъде в теб, ако не може първо да стигне дотук.

Думите му се процеждат върху устните ми като дъждовни капки. Той ме целува нежно, сетне се надига от леглото. Очите ми остават затворени, но аз чувам как дънките му тупват на пода и как се разкъсва опаковка. Усещам ръцете му върху бедрата си, когато пъхва пръсти под ластика на гащичките ми и ги смъква надолу. И чак когато Оуен отново е върху мен, най-после намирам сили да отворя очи.

— Кажи го — шепне той, свел поглед към мен. — Искам да чуя да ми казваш, че те заслужавам.

Плъзвам ръце нагоре по неговите, по извивките на раменете му, нагоре по шията, заравям ги в косата му. Поглеждам го право в очите.

— Ти ме заслужаваш, Оуен.

Той отпуска чело върху главата ми, повдига крака ми и го обвива около кръста си.

— И ти ме заслужаваш, Обърн.

Прониква в мен и аз не съм сигурна кое е по-силно — неговият стон или моето внезапно „О, боже мой!“.

Оуен ме изпълва докрай и застива. Гледа ме задъхано и се усмихва.

— Не разбирам дали го каза, защото ти е невероятно хубаво, или отново си правиш майтап с инициалите ми.

Аз се усмихвам между стенанията.

— И двете.

Усмивките ни изчезват, когато той отново започва да се движи. Устните му са близо до моите, но достатъчно далеч, за да ме гледа в очите. Той се движи навън и навътре, бавно, докато устните му обсипват моите с целувки, ефирни като перце. Аз стена и ми се иска да затворя очи, ала начинът, по който ме гледа, е това, което искам да помня всеки път, когато поемам дъх.

Той отново излиза и потъва в мен в мига, когато устните му докосват бузата ми. Открива ритъма между всяка целувка, а очите му остават приковани в мен с всеки нов тласък.

— Това е, което искам да помниш, Обърн — шепне той тихо. — Не искам да помниш как се чувстваш, когато съм вътре в теб. Искам да помниш какво изпитваш, когато те гледам.

Устните му погалват моите като нежен полъх, почти не ги усещам.

— Искам да помниш как сърцето ти откликва всеки път, когато те целувам. — Устните му срещат моите и аз се опитвам да запечатам в паметта си всеки божествен трепет от целувките и думите му. Ръката му се заравя в косата ми и той повдига леко главата ми, изпълвайки ме с дълбока целувка.

Отдръпва се леко, за да поемем дъх. Взира се в очите ми и мълви:

— Искам да запомниш ръцете ми и как не могат да спрат да те докосват.

Устата му бавно обхожда брадичката ми, достига ухото ми.

— И искам да запомниш, че всеки може да прави секс с теб. Но аз съм единственият, който заслужава да се люби с теб.

При тези думи ръцете ми се обвиват около шията му, а устните му се впиват в моите. Той прониква с мощен тласък в мен и аз искам да крещя. Искам да плача. Искам да го умолявам никога да не спира, ала това, което желая дори още повече, е тази целувка. Искам да запомня всяка частица от нея. Искам да всмуча вкуса му в моя език.

Следващите няколко минути са вълшебна мъгла от въздишки, целувки, пот, ръце и устни. Той отново е върху мен, после аз съм върху него, сетне той отново е отгоре. Когато усещам топлината на устата му върху гърдите си, останалият свят престава да съществува за мен. Главата ми пада върху възглавницата, очите ми се затварят, а сърцето ми тупва в дланите му.

Толкова съм разтърсена от емоции, толкова замаяна и толкова благодарна, задето реших да остана, че не разбирам кога всичко свърша. Все още дишам тежко и сърцето ми блъска бясно в гърдите, сякаш всеки миг ще изхвръкне. Не съм сигурна дали достигането на върховното удоволствие с Оуен означава краят на това преживяване. Защото да идваш на себе си, когато току-що си бил с него, е също толкова невероятно, както когато двамата се носите към върха.

Лежа върху гърдите му, а ръцете му ме обгръщат. Никога не съм мислила, че отново ще бъда в това състояние. Състояние, когато знам, че се намирам точно там, където принадлежа, ала не мога да сторя нищо, за да остана завинаги.

Това ми напомня деня, когато се сбогувах с Адам. Знаех, че чувствата ни един към друг са много по-силни, отколкото останалите смятаха, и ми бе нужна цяла вечност, за да се съвзема от болката да бъда откъсната от него, преди да съм готова.

А сега същото се случва с Оуен. Не съм готова да му кажа „сбогом“. Страхувам се да му кажа „сбогом“.

Но съм длъжна да го кажа и това зверски боли.

Ако знаех как да възпра сълзите, щях да го сторя. Не искам той да ме вижда разплакана. Не искам той да знае колко съм съкрушена, че не мога да чувствам това през всеки ден от живота си.

Когато той усеща сълзите ми върху гърдите си, не прави нищо, за да ги спре. Вместо това просто ме прегръща още по-силно и притиска буза о темето ми. Ръката му милва нежно косите ми.

— Знам, скъпа — шепне той. — Знам.