Колийн Хувър
Споделени тайни (2)

Глава 1
Обърн

Размърдвам се неспокойно на стола, когато той ми съобщава тарифата си на час. Няма начин да си я позволя с моя доход.

— Работите ли на принципа „пълзяща скала“^[1]? — интересувам се аз.

Той се опитва да не се мръщи, но бръчките около устата му стават още по-забележими. Слага ръце върху махагоновия плот на бюрото, сплита пръсти и притиска една о друга възглавничките на палците си.

— Обърн, това, за което ме молиш, струва пари.

Виж ти, нима?

Мъжът се обляга назад в стола и сключва ръце върху корема си.

— Адвокатите са като сватбите. Получаваш това, за което плащаш.

Нямам кураж да му изтъкна ужасната аналогия. Вместо това, свеждам поглед към визитката в ръката си. Той е горещо препоръчан като изключително способен в професията и аз знаех, че ще струва много пари, но нямах представа, че ще е чак толкова скъпо. Ще ми е нужна втора работа. Може би дори трета. Всъщност май ще се наложи да ограбя някоя проклета банка.

— И няма никаква гаранция, че съдията ще отсъди в моя полза?

— Мога единствено да обещая, че ще направя всичко по силите си, за да издействам решение, благоприятно за теб. Съдейки по документите, фигуриращи в делото в Портланд, ти сама си се поставила в доста трудно положение. Това ще отнеме време.

— Времето е всичко, което имам — мърморя аз. — Ще се върна веднага, след като получа чека за първата си заплата.

Той възлага на секретарката си да ми определи нова среща и ме отпраща. Аз се озовавам отново навън в тексаската жега.

Вече три седмици живея тук и всичко е такова, каквото очаквах: горещо, влажно и самотно.

Отраснала съм в Портланд, щата Орегон, и предполагах, че там ще прекарам остатъка от живота си. Посетих Тексас веднъж, когато бях на петнайсет и макар че онова пътуване не беше приятно, не съжалявам за нито една секунда от него. За разлика от сега, когато съм готова на всичко, за да се върна обратно в Портланд.

Надявам слънчевите очила и се отправям към апартамента си. Да живееш в центъра на Далас съвсем не е като да живееш в центъра на Портланд. Поне в Портланд мога да стигна пеша почти до всяка част на града. Далас е голям град и се простира на обширна площ. Споменах ли горещината? Тук е направо жежко. Наложи се да продам колата си, за да си позволя да се преместя тук, така че сега мога да избирам между придвижването с обществения транспорт и собствените си крака, имайки предвид факта, че се налага да пестя всяка стотинка, за да си позволя адвоката, с когото току-що се срещнах.

Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Още дори не съм създала своя клиентела в салона, където работя, така че определено ще се наложи да си потърся втора работа. Само дето нямам представа кога ще намеря време за нея, благодарение на променливия график, определен от Лидия.

Като споменавам Лидия…

Набирам номера й и чакам да вдигне слушалката. След като се включва гласова поща, се замислям дали да оставя съобщение, или просто да й позвъня по-късно довечера. И без това съм сигурна, че тя просто изтрива съобщенията си, затова натискам бутона за край на разговора и пускам телефона в чантата си. Усещам как червенината плъпва по шията и страните ми, последвана от познатото парене в очите. За тринайсети път се прибирам у дома в новото си положение, в един град, обитаван от чужди за мен хора, но съм решена, че за пръв път няма да заплача, докато приближавам към входната си врата. Съседите ми навярно вече ме мислят за откачена.

Просто пътят от работата ми до вкъщи е доста дълъг, дългото ходене пеша ме навежда на размисли за живота ми, а моят живот ме кара да плача.

Спирам и се поглеждам в стъклото на прозореца на една от сградите, за да проверя дали спиралата ми се е размазала. Взирам се в отражението си и никак не ми харесва това, което виждам.

Момиче, което ненавижда всеки избор, който е направило в своя живот.

Момиче, което мрази кариерата си.

Момиче, което тъгува по Портланд.

Момиче, което отчаяно има нужда от втора работа, а сега момиче, четящо табелка с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, която току-що е забелязало върху стъклото.

Търси се помощ.

Почукай, ако си кандидат.

Отстъпвам назад и оглеждам сградата, пред която стоя. Минавала съм покрай нея всяка сутрин на път за работа и никога досега не съм я забелязвала. Вероятно защото прекарвам сутрините, разговаряйки по телефона, а следобед очите ми толкова са замъглени от сълзите, че не виждам нищо наоколо.

СПОДЕЛИ ТАЙНИТЕ СИ

Това е всичко, което гласи надписът над входа. Текстът ме навежда на мисълта, че сградата може би е църква, но бързо отхвърлям предположението, когато се вглеждам отблизо в прозорците, опасващи фасадата. Те са покрити с малки листчета с различна големина и форма, които скриват гледката към вътрешността, попарвайки всяка надежда да се надзърне вътре. Парчетата хартия са надраскани с думи и фрази, написани с различни почерци. Пристъпвам по-близо и чета няколко от тях.

Всеки ден съм благодарна, че моят съпруг и брат му толкова много си приличат. Това означава, че почти няма шанс съпругът ми да открие, че нашият син не е от него.

Притискам длан към сърцето си. Какво, по дяволите, е това? Чета следващото листче.

От четири месеца не съм говорил с децата си. Те ми се обаждат за празниците и рождения ми ден, но никога по друго време. Не ги обвинявам. Бях ужасен баща.

Чета друго.

Излъгах в автобиографията си. Нямам диплома за завършено висше образование. От пет години работя за работодателя си, но никой нито веднъж не ме помоли да я покажа.

Ченето ми увисва и очите ми се разширяват, докато стоя и чета всички признания, до които достига погледът ми. Все още нямам представа каква е тази сграда, нито какво мисля за всички тези признания, лепнати на показ пред целия свят, но докато ги чета, се изпълвам с усещане за нормалност. Ако всички тези неща са истина, може би животът ми не е чак толкова лош, колкото ми се струва.

След по-малко от петнайсет минути приближавам към втория прозорец. Прочела съм по-голяма част от признанията от дясната страна на вратата, когато тя изведнъж се отваря. Отстъпвам назад, за да не ме удари, като в същото време се боря с непреодолимото желание да заобиколя вратата и да надникна вътре в сградата.

Една ръка се протяга навън и дръпва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ. Чувам скърцането на маркера, който се плъзга по пластмасовата табела, докато стоя зад вратата. С намерението да видя кой пише или да разбера какво е това място, понечвам да заобиколя вратата, когато ръката отново провесва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ върху прозореца.

Търси се помощ.

Почукай, ако си кандидат.

ОТЧАЯНО СЕ НУЖДАЯ ОТ ПОМОЩ!

ПОЧУКАЙ НА ПРОКЛЕТАТА ВРАТА!

Прихвам, когато чета промените в надписа. Може би това е съдба. Аз самата отчаяно се нуждая от втора работа, а този някой отчаяно се нуждае от помощ.

Вратата се отваря по-широко и аз ненадейно се озовавам под изпитателния поглед на две очи, за които гарантирам, че имат повече оттенъци на зеленото, отколкото мога да открия по изцапаната с боя риза на непознатия. Косата му е черна и гъста и той използва и двете си ръце, за да я отметне от челото, разкривайки още от лицето си. Очите му са широко отворени и пълни с тревога, но след като ме оглежда, той въздъхва. Сякаш се уверява, че стоя тъкмо там, където трябва да бъда, и той е облекчен, че най-сетне съм тук.

Мъжът съсредоточено се взира в мен няколко секунди. Аз пристъпвам от крак на крак и отмествам поглед настрани. Не защото се чувствам неловко, а защото начинът, по който той ме изучва, ми действа някак странно успокояващо. Навярно за пръв път, откакто съм пристигнала в Тексас, долавям, че някой се радва да ме види.

— Дошла си да ме спасиш ли? — пита той, отново привличайки вниманието ми към очите му. Мъжът се усмихва, придържайки отворената врата с лакът. Оглежда ме преценяващо от глава до пети и аз неволно се чудя какво си мисли.

Поглеждам към табелата с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и в главата ми се превъртат милион сценария какво би могло да се случи, ако отговоря на въпроса му с „да“ и го последвам вътре в сградата.

Най-лошият сценарий, който ми хрумва, е този, който приключва с убийството ми. Тъжно, ала това не е достатъчно, за да ме възпре, имайки предвид месеца, който бях преживяла.

— Ти ли предлагаш работа? — питам аз.

— Ако ти си тази, която се кандидатира.

Гласът му е открито дружелюбен. Аз не съм привикнала на открита дружелюбност и не знам как да я възприема.

— Имам няколко въпроса, преди да се съглася да ти помогна — заявявам, горда от себе си, че не изглеждам толкова изгаряща от желание да бъде убита.

Той грабва табелката с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и я сваля от прозореца. Захвърля я вътре, притиска гръб към вратата, разтваряйки я докрай, и с жест ме подканва да вляза в сградата.

— Всъщност нямаме време за въпроси, но ако това ще те успокои, обещавам, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Гласът му все още е приятен, въпреки казаното. Както и усмивката му, разкриваща два реда почти идеални зъби и леко крив горен ляв централен резец. Но този незначителен недостатък в усмивката му всъщност най-много ми харесва в него. Това, както и пълното пренебрежение към въпросите ми. Мразя въпросите. Може да се окаже, че тази работа няма да е чак толкова лоша.

Въздъхвам и се промушвам покрай него, за да вляза в сградата.

— В какво се забърквам? — мърморя под нос.

— В нещо, от което няма да искаш да се измъкнеш — заявява той. Вратата зад нас се затваря, блокирайки цялата естествена светлина в помещението. Това не би било проблем, ако имаше вътрешно осветление, но такова отсъства. Само лека светлина се процежда откъм това, което прилича на коридор в другия край на стаята.

Тъкмо сърцето ми започва да тупка по-силно в гърдите, предупреждавайки ме колко съм глупава да вляза в някаква сграда с един пълен непознат, когато лампите зажужават и оживяват.

— Извинявай. — Гласът му прозвучава толкова близо, че аз рязко се извъртам точно в мига, когато първата луминесцентна лампа светва с пълната си мощ. — Обикновено не работя в тази част на ателието, затова не включвам осветлението, за да пестя енергия.

Сега, когато цялото пространство е осветено, аз бавно обхождам с поглед залата. Стените са съвършено бели, украсени с различни картини. Не мога да ги разгледам добре, защото всички са разположени на няколко метра от мен.

— Това художествена галерия ли е?

Той се засмива, което ми се струва необичайно и аз се извръщам с лице към него.

Той ме наблюдава с любопитство, присвил очи.

— Смятам, че „галерия“ е доста силно казано. — Обръща се, заключва предната врата и минава покрай мен.

— Какъв ти е размерът?

Мъжът прекосява просторното помещение на път към коридора. Аз все още не проумявам защо съм тук, но фактът, че той пита какъв ми е размерът, ме кара да се чувствам малко по-обезпокоена, отколкото бях само допреди две минути. Дали се чуди в какъв размер ковчег ще се побера? Или какъв размер да са белезниците?

Добре де, доста съм обезпокоена.

— Какво имаш предвид? Какъв размер дрехи нося?

Той се извръща с лице към мен и продължава да върви заднишком към коридора.

— Да, какъв размер дрехи носиш. Не можеш да се появиш тази вечер с това одеяние. — Той сочи към дънките и тениската ми. Кимва ми да го последвам и се обръща, за да поеме по стълбата, водеща към стаята над нас. Може и да си падам по симпатичен, леко крив преден зъб, но да следвам непознати в неизвестна посока е вече прекалено. Време е да тегля чертата.

— Почакай! — подвиквам и спирам в подножието на стълбата. Той спира и се извръща. — Не може ли поне да ми обясниш за какво е всичко това? Защото започвам да преосмислям идиотското си решение да се доверя на един напълно непознат.

Той поглежда през рамо към посоката, накъдето води стълбата, а сетне отново към мен. Въздъхва раздразнено, преди да слезе с няколко стъпала. Присяда и ме гледа право в очите. Опира лакти на коленете, накланя се напред и спокойно се усмихва.

— Казвам се Оуен Джентри. Аз съм художник и това е моето ателие. Имам изложба след по-малко от час и се нуждая от някой, който да се занимава с продажбите, а гаджето ми скъса с мен миналата седмица.

Художник.

Изложба.

След по-малко от час.

И гадже? Не е моя работа.

Пристъпвам от крак на крак, оглеждам още веднъж ателието зад гърба си, сетне отмествам поглед към него.

— Не трябва ли да имам някаква подготовка?

— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?

Въртя очи.

— Да.

— Смятай се подготвена. Ще ми трябваш най-много за два часа, после ще ти дам две стотачки и можеш да си вървиш по пътя.

Два часа.

Две стотачки.

Нещо не се връзваше.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.

Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да отнеме напрежението.

— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща. Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.

— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.

— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?

— Обърн.

Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи като ягодоворус. Червен е доста силно казано.

— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?

— Мейсън Рийд.

Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо към другото, като че ли се прекръства.

Какво, по дяволите, прави? Моли се?

Бъдещият ми работодател се вторачва отново надолу към мен с усмивка на уста.

— Мейсън истинското ти презиме ли е?

Кимвам. Доколкото знам, Мейсън не е чак толкова необичайно презиме и аз недоумявам защо той изпълнява религиозни ритуали.

— Имаме еднакви презимена — оповестява Оуен.

Аз го изучавам мълчаливо, обмисляйки правдоподобността на отговора му.

— Сериозно ли говориш?

Той небрежно кима, пъха ръка в задния си джоб и вади портфейла си. Слиза още веднъж по стълбата и ми подава шофьорската си книжка.

ОМГ^[2].

Опитвам се да сподавя смеха си, но ми е трудно, затова закривам уста, с надеждата, че няма да се забележи.

Оуен пъхва портфейла обратно в джоба си. Веждите му се повдигат и той ме стрелва подозрително с поглед.

— Толкова ли си съобразителна?

Сега вече раменете ми се тресат от потиснатия смях. Чувствам се толкова ужасно. Ужасно ми е жал заради него.

Той върти очи и изглежда малко смутен, задето се опитва да скрие собствената си усмивка. Изкачва се отново по стълбата, този път не толкова уверено.

— Ето защо никога не казвам на никого презимето си — мърмори той.

Чувствам се виновна, задето го намирам толкова смешно, но притеснението му най-сетне ми вдъхва кураж да изкача останалата част от стъпалата.

— Наистина ли инициалите ти са ОМГ? — Прехапвам бузата си от вътрешната страна, за да сдържа усмивката, която искам да скрия от него.

Стигам до горната площадка. Без да ми обръща внимание, той се отправя към един скрин. Отваря едно чекмедже и започва да ровичка вътре, а аз получавам възможността да огледам огромната стая. В дъното е разположено голямо легло. В противоположния ъгъл се намира напълно оборудван кухненски бокс, а от двете му страни се виждат две врати, водещи към други стаи.

Аз съм в апартамента му.

Моят домакин се извръща и ми подхвърля нещо черно. Улавям го и го разгръщам. Оказва се пола.

— Това би трябвало да свърши работа. Изглеждаш приблизително един и същ размер с предателката. — Отива до гардероба и сваля бяла риза от закачалката. — Виж дали ще ти стане. Обувките ти са подходящи.

Аз вземам ризата от ръцете му и поглеждам към двете врати.

— Къде е банята?

Той сочи вратата вляво.

— Ами ако не ми станат? — питам, разтревожена, че той няма да приеме помощта ми, ако не съм облечена професионално. Двеста долара не се получават толкова лесно.

— Ако не ти станат, ще ги изгорим ведно с всичко друго, което е оставила.

Аз се засмивам и се запътвам към банята. Щом се озовавам вътре, не губя време да оглеждам помещението, а започвам да се преобличам в дрехите, които ми е дал. За късмет, ми пасват идеално. Поглеждам се в огледалото и се свивам засрамено при вида на косата си. Истинска катастрофа. Би трябвало да ме е срам да се наричам стилистка. Не съм я докосвала, откакто тази сутрин излязох от апартамента, затова набързо я вчесвам с един от гребените на Оуен и я прибирам на кок. Сгъвам току-що съблечените дрехи и ги оставям върху плота.

Когато излизам от банята, Оуен е в кухнята и налива две чаши вино. Замислям се за миг дали да му кажа, че ми остават още няколко седмици, докато стана достатъчно възрастна, за да имам право да пия алкохол, но в момента нервите ми са опънати до крайност и имам въпиюща нужда от чаша вино.

— Стават ми — осведомявам го, приближавайки към него.

Той вдига очи и се взира в ризата малко по-дълго, отколкото е нужно, за да прецени дали ми става, или не. Прокашля се и свежда поглед към виното, което налива.

— На теб ти стоят по-добре — подхвърля кратко.

Плъзвам се на стола, опитвайки се да скрия усмивката си.

Минало е доста време, откакто съм получавала комплимент, и съм забравила колко е приятно.

— Не искаше да кажеш това. Просто си огорчен от раздялата.

Оуен побутва чашата по плота.

— Не съм огорчен, а облекчен. И съм напълно искрен. — Вдига чашата и аз на свой ред вдигам своята. — За бившите гаджета и новите служителки.

Смея се и чашите ни се чукат.

— По-добре, отколкото да пием за бивши служителки и нови гаджета.

Той поднася чашата към устните си и ръката му застива, докато наблюдава как пия от виното. Когато свършвам, се усмихва и най-накрая отпива и той.

Щом оставям чашата на плота, нещо меко докосва крака ми. Първоначалната ми реакция е да закрещя и именно това се случва. Или може би звукът, излизащ от устата ми, повече прилича на скимтене. Във всеки случай вдигам крака, поглеждам надолу и съзирам черна, дългокосместа котка, която се търка о стола, на който съм седнала. Тутакси спускам краката си обратно на пода и се навеждам, за да взема котката. Не знам защо, но това, че този мъж има котка, ме кара да се чувствам по-спокойно. Едва ли човек, който има домашен любимец, може да бъде опасен. Знам, че това не е най-доброто оправдание да се намираш в апартамента на непознат, но ме кара да се чувствам по-добре.

— Как се казва котката ти?

Оуен протяга ръка и заравя пръсти в гъстата козина на животното.

— Оуен.

Аз тутакси прихвам на шегата, но той запазва невъзмутимото си изражение. Млъквам за няколко секунди, очаквайки го да се засмее, но той явно не споделя веселието ми.

— Нарекъл си котката на себе си? Без майтап?

Оуен ме поглежда и аз забелязвам лека усмивка да потрепва в ъгълчето на устата му. Свива рамене, почти срамежливо.

— Тя ми напомня на мен самия.

Отново прихвам.

— Тя? Нарекъл си женска котка Оуен?

Той свежда поглед към котката Оуен и продължава да я гали, докато тя се е разположила удобно в ръцете ми.

— Шшт — тихо ме порицава Оуен. — Тя те разбира. Не й насаждай комплекс.

Сякаш той е прав и тя наистина ме чува да се надсмивам над името й. Котката Оуен скача от ръцете ми и се приземява на пода. Изчезва зад бара и аз се заставям да изтрия усмивката от лицето си. Харесва ми, че е нарекъл котката на свое име. Но кой прави така?

Подпирам лакът върху плота и отпускам брадичка върху ръката си.

— И така, какво трябва да направя за теб тази вечер, ОМГ?

Оуен клати глава, взема бутилката вино и я прибира в хладилника.

— Започни с това, никога да не ме наричаш с инициалите ми. След като се съгласиш с това, ще ти обясня накратко какво предстои да се случи тази вечер.

Би трябвало да се почувствам неловко, но той изглежда развеселен.

— Става.

— Преди всичко — подхваща събеседникът ми и се накланя през бара, — на колко си години?

— Не са достатъчно, за да пия вино. — Отпивам още една глътка.

— Опа — процежда той сухо. — С какво се занимаваш? В колеж ли учиш? — На свой ред отпуска брадичка върху ръката си и зачаква отговор на въпросите си.

— Как тези въпроси ще ме подготвят за тазвечерната ми работа?

Той се усмихва. Усмивката му ми е изключително приятна, особено когато е придружена с няколко глътки вино. Оуен кимва веднъж и се изправя. Взема чашата от ръката ми и я оставя обратно на плота.

— Последвай ме, Обърн Мейсън Рийд.

Подчинявам се, защото за сто долара на час ще направя почти всичко.

Почти.

Когато отново слизаме на долния етаж, Оуен пристъпва в средата на помещението и вдига ръце, описвайки пълен кръг. Проследявам погледа му наоколо, обхващайки просторната площ. Това, което веднага се набива на очи, е как пада осветлението. Всяка лампа е насочена към картината, украсяваща съвършено белите стени на ателието, фокусирайки вниманието върху творбата и нищо друго. Е, всъщност там няма нищо друго. Само високи до тавана бели стени, полиран бетонен под и картини. Обстановката е едновременно семпла и поразяваща.

— Това е моето ателие. — Той спира и сочи една картина. — Това е изкуството ми. — После сочи към щанда в другия край на помещението. — Ето къде ще бъдеш ти през повечето време. Аз ще работя в залата, а ти ще регистрираш покупките и ще прибираш парите. Като цяло това е всичко.

Той го обяснява толкова небрежно, сякаш всеки е способен да създаде нещо от такъв мащаб. Отпуска ръце на хълбоците и ме чака да смеля информацията.

— На колко си години? — питам го аз.

Очите му се присвиват и той леко свежда глава, преди да отвърне поглед.

— На двайсет и една. — Казва го, сякаш се срамува от възрастта си. Като че ли не му се нрави, че е толкова млад и явно вече има успешна кариера.

Предполагах, че е по-голям. Очите му не приличат на очи на двайсет и една годишен младеж. Те са тъмни и дълбоки и аз внезапно се изпълвам с желание да се гмурна в глъбините им, за да видя всичко, което е видял и той.

Отмествам поглед и съсредоточавам вниманието си върху картините. Отправям се към тази, която е най-близо до мен и с всяка крачка все повече се убеждавам в таланта, скрит зад четката на твореца. Когато приближавам, затаявам дъх.

Творбата е някак си тъжна, завладяваща и прекрасна. Върху платното е изобразена жена, която едновременно излъчва любов, срам и всяко друго чувство помежду им.

— Какво използваш, освен акрилни бои? — питам, пристъпвайки по-близо. Прокарвам пръст по платното и чувам приближаващите му стъпки. Той спира до мен, но аз не мога да откъсна очи от картината дори за миг, за да го погледна.

— Използвам различни бои, от акрилни до аерозолни. Зависи от това, което рисувам.

Погледът ми е привлечен от листчето хартия, залепено на стената до творбата. Чета думите, написани на него.

Понякога се чудя дали ще е по-лесно да съм мъртва, отколкото да бъда негова майка.

Докосвам хартията, сетне поглеждам отново картината.

— Признание?

Когато се извръщам към него, веселата му усмивка е изчезнала. Ръцете му са скръстени плътно пред гърдите, брадичката му е сведена до тях. Той ме гледа, сякаш е притеснен заради реакцията ми.

— Аха — отвръща кратко.

Поглеждам към прозореца — към всички листчета, покриващи стъклото. Погледът ми обхожда залата, мести се от картина на картина и аз забелязвам малки листчета, залепени на стената, редом с всяка творба.

— Всички те са признания — отронвам благоговейно. — От реални хора ли са? Хора, които познаваш?

Той клати глава и кима към входната врата.

— Всичките са анонимни. Хората пускат признанията си в процепа ето там и аз използвам някои от тях като вдъхновение за моето изкуство.

Пристъпвам към следващата картина и първо чета признанието, преди да погледна интерпретацията.

Никога не позволявам на никого да ме види без грим. Най-големият ми страх е как ще изглеждам на погребението си. Почти съм сигурна, че ще бъда кремирана, защото моята несигурност е вкоренена толкова дълбоко в мен, че ще ме последва и в отвъдното. Благодаря ти за това, майко.

Тутакси насочвам вниманието си към картината.

— Това е невероятно — шепна и се завъртам наоколо, за да огледам всичко, което той е създал. Отправям се към прозореца с признанията и откривам едно, написано с червено мастило и подчертано.

Боя се, че никога няма да престана да сравнявам своя живот без него с онзи, когато бях с него.

Не съм сигурна кое ме потресе по-силно — признанията, претворението им върху платната или фактът, че чувствам вътрешна близост с всичко тук. Аз съм много затворен човек. Рядко споделям истинските си мисли с когото и да било, без значение дали това може да ми помогне. Докосването до чуждата тайна и осъзнаването, че тези хора навярно никога не са я споделили с никого и никога няма да го направят, поражда у мен усещането за връзка с тях. Чувство на принадлежност.

По някакъв начин ателието и признанията ми напомнят за Адам.

Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за себе си.

Ненавиждам това, че винаги свързвам Адам с всичко, което виждам и правя. Питам се дали някога ще престана да го правя. Изминаха пет години, откакто за последен път го видях. Пет години, откакто той умря. Пет години и аз все още се питам, както в признанието пред мен, дали винаги ще сравнявам живота си с него с този без него.

И се питам дали вечно ще бъда разочарована.