Колийн Хувър
Споделени тайни (3)

Глава 2
Оуен

Тя е тук. Точно тук, стои в ателието ми, взира се в творбите ми. Никога не съм мислил, че ще я видя отново. Бях толкова уверен, че вероятността пътищата ни да се пресекат е минимална, че дори не мога да си спомня кога за последно съм мислил за нея.

Но тя е тук, стои право пред мен. Искам да я попитам дали ме помни, но знам, че не е възможно. Как би могла, когато никога не сме си разменили дори и дума?

Но аз я помня. Спомням си звука на смеха й, гласа й, косата, въпреки че преди косата й беше много по-къса. И макар да имам чувството, че съм я познавал още тогава, никога не успях добре да разгледам лицето й. Сега, когато я виждам толкова близо, се налага да се заставя да не се втренчвам прекалено изпитателно в нея. Не заради непретенциозната й красота, а защото отблизо тя изглежда точно така, както си я представях. Веднъж се опитах да я нарисувам, но не можах да си спомня достатъчно, за да завърша картината. Имам чувството, че може би след тази вечер ще опитам отново. И вече знам, че ще нарека картината Многолика.

Тя насочва вниманието си към друга картина и аз бързо отвръщам поглед, за да не забележи, че се взирам в нея. Не искам да изглежда толкова очевидно, че се опитвам да преценя какви цветове да смеся, за да пресъздам уникалния оттенък на кожата й, или как да я нарисувам — с вдигната или разпусната коса.

Има куп неща, които би трябвало да върша в този момент, а не да се блещя насреща й. Какво трябва да направя? Да взема душ. Да се преоблека. Да се приготвя да посрещна всички хора, които след два часа ще дойдат на изложбата.

— Трябва да взема един бърз душ — казвам.

Тя се извръща, сякаш съм я стреснал.

— Не се притеснявай, разгледай спокойно. Когато свърша, ще се погрижа за всичко останало. Няма да отнеме много време.

Тя кимва и се усмихва и за пръв път ми щуква въпросът: коя беше Хана?

Хана, последното момиче, което наех, за да ми помага. Хана, момичето, което не можеше да понесе да бъде на второ място в живота ми. Хана, момичето, което скъса с мен миналата седмица.

Надявам се, че Обърн не е като Хана.

Имаше толкова много неща, които не ми харесваха у нея, а не биваше да бъде така. Хана ме разочароваше, когато заговореше и затова през по-голямата част от времето, което прекарвахме заедно, ние не разговаряхме. И тя постоянно, постоянно изтъкваше, че името й отпред назад и отзад напред винаги е Хана^[1].

— Палиндром^[2] — уточних аз, когато тя ми го каза за първи път. Тя ме погледна недоумяващо и тогава разбрах, че никога няма да я обикна. Каква безполезна загуба на палиндром беше тя, тази Хана.

Но още отсега мога да кажа, че Обърн не прилича на Хана. Виждам дълбочината в очите й. Виждам как моето изкуство й въздейства по начина, по който тя се съсредоточава върху картините, игнорирайки всичко останало около нея. Надявам се, че тя изобщо не прилича на Хана. Тя дори изглежда много по-добре в дрехите на Хана, отколкото самата Хана.

Хана Палиндрома.

Отивам в банята, поглеждам дрехите й и искам да й ги отнеса долу. Ще ми се да й кажа, че няма значение; че искам довечера да облече своите дрехи, а не тези на Хана. Искам тя да бъде самата себе си, да се чувства удобно, но моите клиенти са богати, елитът на обществото, и очакват черни поли и бели блузи. Не сини дънки и това розово (дали е розово, или червено?) горнище, което ми навява спомени за госпожа Денис, моята учителка по рисуване в гимназията.

Госпожа Денис обичаше изкуството. Госпожа Денис обичаше и художниците. И един ден, след като видя колко невероятно съм талантлив с четката, или поне тя така смяташе, госпожа Денис обикна и мен. В онзи ден ризата й беше с розов или червен цвят, или може би и двата. Ето какво си спомням, докато гледам ризата на Обърн, защото госпожа Денис… Всъщност коя е госпожа Денис?

Името й не беше палиндром, но написано отзад напред много й подхождаше, защото се превръщаше в „съгрешили“^[3] и точно това бяхме сторили ние двамата.

Съгрешавахме цял час. И тя повече, отколкото аз.

И не мислете, че това признание не се превърна в картина. Беше първата, която продадох. Нарекох я Тя съгреши с мен. Алелуя.

Но уви, сега не искам да мисля за гимназията или за госпожа Денис, или за Хана Палиндрома, защото те са минало, а това е настояще и Обърн е… някак си и едното, и другото. Тя би била потресена, ако знаеше каква голяма част от нейното минало бе повлияло на моето настояще, затова няма да споделя истината с нея. Някои тайни никога няма да се превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.

Не съм сигурен как да приема факта, че тя просто се появи на прага ми — тиха и с широко отворени очи — защото вече не зная в какво да вярвам. Преди половин час вярвах в съвпаденията и случайностите. А сега? Мисълта, че появата й тук е просто съвпадение, е направо абсурдна.

Когато слизам долу, тя стои, застинала неподвижно, и разглежда картината, която нарекох Ти не съществуваш, Господи. А ако те има, би трябвало да се засрамиш.

Разбира се, не аз й дадох това име. Аз никога сам не наричам картините си. Всички те получават заглавията си, благодарение на анонимните признания, които са ги вдъхновили. Не знам защо, но това признание ме вдъхнови да нарисувам майка си. Не такава, каквато я помня, а как си представях, че е изглеждала на моята възраст. И признанието не ми напомни за нея, заради религиозните й възгледи. Думите просто събудиха у мен спомена как се чувствах в последвалите месеци след смъртта й.

Не съм сигурен дали Обърн вярва в Бог, но нещо в тази картина я бе трогнало. Една сълза се търкаляше по бузата й и бавно се спускаше към брадичката.

Тя ме чува или може би ме вижда да стоя до нея, защото изтрива страната си с опакото на ръката и поема дълбоко дъх. Изглежда смутена, че картината й е подействала така. Или може би просто я е срам, задето съм усетил силната й връзка с творбата ми.

Вместо да я попитам какво мисли за изкуството ми или защо плаче, аз просто се взирам в платното заедно с нея. Пазех тази картина в продължение на една година и едва вчера реших да я включа в днешната изложба. Обикновено не задържам произведенията си толкова дълго, но по непонятни на мен причини, ми беше по-трудно да се разделя с тази творба, отколкото с другите.

Може би се боя, че щом веднъж ме напуснат, картините ще бъдат неправилно разбрани. Или недооценени.

— Беше наистина много бърз душ — изрича тя.

Опитва се да смени темата, макар че ние нищо не сме обсъждали на глас. И двамата знаем, че въпреки мълчанието ни, през последните няколко минути предметът на нашето внимание са били сълзите й и коя е причината за тях. И защо толкова много ти хареса тази картина, Обърн?

— Аз винаги вземам бързи душове — уточнявам и осъзнавам, че отговорът ми не я впечатлява. И защо изобщо се опитвам да я впечатля? Извръщам се с лице към нея и тя прави същото, но първо свежда поглед надолу, защото все още е смутена от това, че съм видял как й е подействало изкуството ми. Харесва ми, че тя първо погледна надолу, защото стеснителността й ми е приятна. Човек се смущава, когато за него е важно мнението на другите.

Това означава, че тя се интересува от мнението ми, дори и да е само отчасти. И това ми харесва, защото очевидно ме вълнува мнението й за мен. Иначе нямаше тайничко да се надявам, че тя няма да каже или направи нещо, което да ми напомни за Хана Палиндрома.

Обърн бавно се извръща и аз се опитвам да измисля нещо по-впечатляващо, което да й кажа. Обаче няма много време, защото очите й вече срещат моите. Изглежда, тя се надява, че ще имам достатъчно увереност, за да заговоря пръв.

И аз заговарям пръв, макар да не мисля, че увереността има нещо общо с това.

Свеждам поглед към китката си, за да проверя колко е часът — аз дори не нося часовник — и бързо почесвам несъществуваща пъпка, за да не изглеждам неуверен.

— Отваряме след петнайсет минути, затова трябва да ти обясня какво ще правим.

Тя издиша дълбоко, изглежда по-облекчена и спокойна, дори още преди думите да се отронят от устата ми.

— Звучи добре — съгласява се Обърн.

Аз приближавам към Ти не съществуваш, Господи и соча към признанието, залепено на стената.

— Признанията са заглавията на картините. Цените са написани на гърба. Твоята работа е да регистрираш покупката, да помолиш клиента да попълни информационната карта за доставка на картината и да прикрепиш признанието към картата за доставка, за да знам къде да я изпратя.

Тя кимва и се втренчва в признанието. Явно иска да го види по-отблизо, затова го свалям от стената и й го подавам. Наблюдавам я, докато чете признанието, преди да обърне картичката.

— Мислиш ли, че хората някога купуват собствените си признания?

Знам, че го правят. Някои клиенти са ми доверявали, че те са написали признанието.

— Да, но аз предпочитам да не го знам.

Тя ме поглежда сякаш съм луд, но в същото време изглежда очарована и заинтригувана, така че го приемам.

— Защо не искаш да знаеш? — пита тя.

Свивам рамене и очите й се свеждат към рамото ми и може би за миг се задържат върху шията ми. Това ме кара да се зачудя какво си мисли, когато ме гледа така.

— Сещаш ли се, когато чуеш някоя група по радиото и си представиш музикантите във въображението си? — подхващам аз. — Но после виждаш тяхна снимка или видео и разбираш, че то няма нищо общо с действителността? Не е задължително представата да е по-добра или по-лоша, просто е различна?

Тя кима разбиращо.

— Същото е, когато завърша една картина и някой ми споделя признанието, което я е вдъхновило. Когато рисувам, аз създавам своя история в главата си, представям си какво е подбудило това признание и кой го е оставил. Но когато открия, че образът, създаден във въображението ми, докато рисувам, не пасва на действителната личност, стояща пред мен, това някак си обезсилва изкуството ми.

Тя се усмихва и отново свежда поглед надолу.

— Има една песен, която се казва „Дръж се“ на група Алабама Шейкс — казва тя, обяснявайки причината за поруменелите си страни. — Слушах тази песен повече от месец, преди да видя видеото и да разбера, че певецът е жена. И на това ако не му се вика объркване.

Аз се смея. Тя отлично разбира за какво говоря и аз не мога да престана да се усмихвам, защото зная тази група и ми е трудно да повярвам, че някой ще си помисли, че певецът е мъж.

— Тя казва името си в песента, нали?

Обърн свива рамене и сега аз се втренчвам в рамото й.

— Мислех, че той има предвид някой друг — промърморва тя, продължавайки да говори за изпълнителя в мъжки род, макар вече да знае, че е жена.

Тя отмества поглед, заобикаля ме и се запътва към щанда. Все още държи признанието в ръка и аз й позволявам да го отнесе.

— Мислил ли си някога да позволиш на хората да купуват картините анонимно?

Аз приближавам към другия край на щанда и се накланям напред, по-близо към нея.

— Не мога да кажа, че ми е хрумвало.

Обърн прокарва пръсти по плота, калкулатора, информационните карти, моите визитни картички. Взема една и я обръща.

— Трябва да напечаташ признанията на гърба.

Веднага щом думите излизат от устата й, тя стиска устни в тънка линия. Смята, че съм се обидил от предложението й, но аз не съм.

— И какво ще спечеля, ако покупките са анонимни?

— Ами — подхваща внимателно тя, — ако аз бях от хората, написали една от тези — вдига картичката в ръката си — щеше да ме е срам да купя картината. Щях да се страхувам, че ти ще знаеш, че аз съм написала признанието.

— Мисля, че тези, които пишат признанията, много рядко идват на изложбата.

Най-накрая тя ми подава картичката с признанието, после скръства ръце върху щанда.

— Дори и да не съм написала признанието, ще съм прекалено притеснена да купя картината от страх, че ти може да предположиш, че аз съм авторът му.

В думите й има смисъл.

— Смятам, че признанието добавя елемент на реалистичност към картините ти, което отсъства в другите видове изкуства. Ако някой човек влезе в галерията и види картина, с която се чувства свързан, може да я купи. Но ако човек влезе в галерията ти и види картина или признание, свързани с него, може да не желае тази връзка да бъде разкрита. Но тя съществува. И те се срамуват, задето са вдъхновили картина за майка, признаваща, че може да не обича собственото си дете. И когато подават картичката с признанието на този, който регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за вина“.

Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в главата й. Да прочета мислите й.

— Умееш да спориш.

Обърн ми се усмихва.

— А кой спори?

Не и ние. Определено не и ние.

— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде чувство на анонимност.

Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.

Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:

— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен маркер?

Вадя един и го оставям на щанда.

— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?

— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.

Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я бива в бизнеса.

— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?

— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.

— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.

Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.

— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не ги броя.

— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/комплимент относно професията й.

— В първия четвъртък на всеки месец.

Обърн ме гледа озадачено.

— Само веднъж месечно?

Кимам.

— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам само с една изложба на месец.

— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.

— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?

Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.

— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.

Обърн се обръща и ме зяпва слисано.

— Защо само една?

Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.

— През този месец нямах вдъхновение.

Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше нужда Обърн да знае за това.

— Какво беше признанието?

Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.

— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво признание я вдъхнови?

Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.

— Картината се наричаше Когато съм с теб, мисля за всички велики неща, които бих могъл да постигна без теб.

Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне моята история чрез това признание.

После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива съвсем разстроен вид.

— Това наистина е много тъжно — въздъхва Обърн.

Извръща поглед — или се опитва да скрие, че това признание я притеснява, или иска да скрие, че се опитва да ме разгадае чрез него. Захваща се да разглежда няколко от картините, висящи най-близо до нас, за да не гледа директно към мен. Играем на криеница и картините очевидно са началната и отправна точка на играта.

— Явно този месец си имал голямо вдъхновение, защото двайсет и две е много голямо число. Това е почти по една картина на ден.

Искам да кажа: „Само почакай до следващия месец“, но се сдържам.

— Някои от тях са стари. Не всички са нарисувани през този месец. — Протягам се отново към нея, този път, за да взема тиксото, но вече е различно. Различно е, защото случайно докосвам ръката й. Всъщност до този момент нито веднъж не съм я докоснал. Но сега наистина се докоснахме и тя е абсолютно реална и аз стискам по-здраво ролката тиксо, защото жадувам за повече от този случаен допир.

Искам да попитам: „И ти ли усещаш същото?“, ала не го правя, защото виждам как кожата на ръката й настръхва и искам да помилвам тези миниатюрни грапавинки, които току-що създадох.

Тя се прокашля и бързо прави крачка назад в просторното помещение, разрушавайки близостта ни.

Аз дишам дълбоко, облекчен от пространството помежду ни, създадено от нея. Тя изглежда притеснена и честно казано, аз също започвам да се чувствам неловко, защото все още се опитвам да осъзная факта, че тя наистина е тук.

Ако трябва да гадая, бих казал, че Обърн е интроверт. Човек, който не е свикнал да се намира сред други хора, още по-малко напълно непознати. Тя, изглежда, прилича на мен. Самотник, мислител, художник, рисуващ своя собствен живот.

Сякаш тя се бои, че аз ще променя платното й, ако ми позволи да се приближа твърде много.

Тя няма защо да се безпокои. Чувството е взаимно.

* * *

През следващите петнайсет минути ние окачваме номерата под всяка картина. Наблюдавам я как записва заглавието на всяко признание върху лист хартия и отбелязва номера му. Работи уверено, сякаш го е правила милион пъти. Мисля, че тя навярно е един от тези хора, които са добри във всичко, което правят. Обърн притежава талант за живот.

— Винаги ли идват хора на тези изложби? — пита, когато отново се връщаме при щанда. Харесва ми, че тя няма ни най-малка представа за моето ателие или за изкуството ми.

— Ела тук. — Запътвам се към входната врата, усмихвайки се на наивността и любопитството й. В мен нахлува носталгично чувство, когато си спомням онази нощ, преди повече от три години, когато отворих за пръв път. Тя ми връща част от онова вълнение и аз закопнявам винаги да бъде така.

Когато приближаваме до вратата, дръпвам едно от признанията, за да може Обърн да надзърне навън. Виждам как очите й се разширяват, докато оглежда дългата опашка, която знам, че се е образувала отвън. Невинаги е било така. Всичко започна миналата година, след онази статия на първата страница на вестника. Мълвата се разнесе, потокът от посетители се увеличи и на мен ми потръгна.

— Ексклузивност — шепне тя и отстъпва крачка назад.

Прикрепвам отново признанието върху прозореца.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето защо се справяш толкова добре. Защото ограничаваш броя на изложбите и не можеш да нарисуваш много картини за един месец. Това прави изкуството ти много по-ценно за хората.

— Да не би да казваш, че се справям добре, но не заради таланта си? — подсмихвам се, за да разбере, че се шегувам.

Тя ме смушква игриво в рамото.

— Знаеш какво имам предвид.

Искам отново да ме смушка в рамото, защото ми хареса усмивката й, когато го направи, но вместо това тя се обръща с лице към ателието. Поема бавно въздух. Това ме кара да се запитам дали всички онези хора отвън я правят нервна.

— Готова ли си?

Обърн кимва и се усмихва принудено.

— Готова съм.

Отварям вратите и хората започват да се стичат вътре. Тази вечер се е събрала огромна тълпа и през първите няколко минути аз се страхувам, че това може да я изплаши. Но независимо колко тиха и стеснителна изглеждаше, когато за пръв път се появи тук, сега тя е пълна противоположност. Обърн разцъфва, сякаш се чувства напълно в свои води, въпреки че навярно никога досега не се е озовавала в подобна ситуация.

Което обаче не би ми хрумнало, докато я наблюдавам.

През първия половин час Обърн се смесва с гостите и обсъжда картините и някои от признанията. Разпознавам някои лица, но повечето посетители са ми непознати. Тя се държи така, сякаш познава всички. Накрая се връща обратно към щанда в ъгъла, когато вижда как някой сваля номер пет. Номер пет съответства на картината със заглавие Заминах за Китай за две седмици, без да кажа на никого. Когато се върнах, никой не бе забелязал отсъствието ми.

Тя ми се усмихва от другия край на залата, докато регистрира първата си продажба. Аз продължавам да снова из помещението, смесвам се с хората, но не спирам да я наблюдавам с крайчеца на окото. Тази вечер всички са се съсредоточили върху творчеството ми, но моето внимание е приковано в нея. Тя е най-интересното творение в тази зала.

— Баща ти ще дойде ли тази вечер, Оуен?

Откъсвам поглед от нея, за да отговоря на въпроса на съдия Корли, поклащайки глава.

— Тази вечер е зает — лъжа аз.

Ако заемах важно място в живота му, щеше да дойде.

— Жалко — отвръща съдия Корди. — Аз преобзавеждам кабинета си и той ми предложи да се отбия и да погледна творбите ти.

Съдия Корли едва ли е повече от метър и шейсет, но егото му е два пъти по-високо. Моят баща е адвокат и прекарва много време в сградата на съда в центъра на града, където се намира кантората на съдия Корли. Знам го, защото баща ми не е сред почитателите на съдия Корли и въпреки явното внимание на съдията, аз съм сигурен, че той също не е фен на баща ми.

Наричам това „повърхностни приятели“. Когато приятелството ви е просто фасада, а всъщност сте врагове. Баща ми има множество повърхностни приятели. Мисля, че това е страничен ефект на адвокатската професия.

Аз нямам такива приятели. И не желая да имам.

— Притежаваш изключителен талант, макар да не съм сигурен, че твоите творби са по вкуса ми — отбелязва съдия Корли и ме заобикаля, за да види друга картина.

Един час минава много бързо. Тя е заета през по-голямата част от времето и дори когато не е, намира какво да прави. Не седи просто зад щанда със скучаещ вид като Хана Палиндрома. Хана бе усъвършенствала изкуството да скучае, пилейки ноктите си по време на двете изложби, докато работеше за мен. Учуден съм, че накрая изобщо са й останали някакви нокти.

Обърн не изглежда отегчена. Тя има вид, сякаш се забавлява. Когато не е зад щанда с някой клиент, тя се смесва с тълпата, усмихва се и се смее на шегите на посетителите, макар да съм сигурен, че ги смята за глупави.

Вижда как съдия Корли приближава до щанда с номер в ръка. Усмихва му се и му казва нещо, но той само изсумтява. Когато тя поглежда към номера, виждам как устните й се свиват, но бързо си лепва фалшива усмивка. Погледът й бързо се плъзва по картината със заглавие Ти не съществуваш, Господи… и аз тутакси разбирам изражението на лицето й. Тя знае също толкова добре като мен, че той не заслужава тази картина. Припряно си проправям път към щанда.

— Станало е недоразумение.

Съдия Корли ме гледа раздразнено, а Обърн — с удивление. Вземам номера от ръката й.

— Тази картина не се продава.

Съдия Корли пухти гневно и сочи номера в ръката ми.

— Е, номерът все още е на стената. Мислех, че се продава.

Пъхам номера в джоба си.

— Беше продадена преди изложбата — осведомявам го. — Навярно съм забравил да сваля номера. — Махам към картината зад гърба му. Една от малкото останали. — Може би тази ще ви свърши работа?

Съдия Корли върти очи и прибира портфейла в джоба си.

— Не, няма — тросва се. — Хареса ми оранжевият цвят на другата картина. Пасва с кожената тапицерия на дивана в кабинета ми.

Той я харесва заради оранжевия цвят. Слава богу, че я спасих от него.

Съдията махва към една жена, стояща на няколко метра от нас, и се отправя към нея.

— Рут — подвиква той, — нека утре се отбием в „Потъри Барн“. Тук нищо не ми харесва.

Проследявам ги с поглед, докато се отправят към изхода и отново се извръщам към Обърн. Тя се усмихва.

— Не можа да им позволиш да вземат твоето бебче, нали?

Аз изпускам облекчена въздишка.

— Никога нямаше да си го простя.

Тя гледа зад гърба ми към приближаващ клиент, аз се отдръпвам настрани и я оставям да твори своята магия. Минава още половин час и повечето картини са купени, когато и последният посетител изчезва в нощта. Заключвам вратата зад него.

Обръщам се, а Обърн все още стои зад щанда и оформя продажбите. Широка усмивка озарява лицето й и тя дори не се опитва да я скрие. Каквото и да я бе тормозило, когато прекрачи прага на ателието, вече го нямаше. В момента тя е щастлива и въодушевена.

— Продаде деветнайсет картини! — възкликва, почти пищейки. — ОМГ, Оуен! Осъзнаваш ли колко пари си спечелил тази вечер? И осъзнаваш ли, че аз току-що използвах инициалите ти в изречение?

Аз се смея, защото да, осъзнавам колко пари съм спечелил, и да, осъзнавам, че тя току-що бе използвала инициалите ми в изречението. Но всичко е наред, защото тя беше прекрасна, докато го правеше. Освен това навярно има вроден усет за бизнес, защото напълно честно мога да заявя, че никога досега не съм продавал деветнайсет картини за една вечер.

— И така? — питам, с надеждата, че това не е последният път, когато тя ми помага. — Заета ли си следващия месец?

Тя се усмихва, но предложението ми за работа я кара да засияе.

— Никога не съм заета, когато става дума за сто долара на час.

Обърн брои парите и ги подрежда в отделни купчинки. Взема две банкноти по сто долара и ги вдига с усмивка.

— Тези са мои. — Сгъва ги и ги пъхва в предния джоб на ризата си (или по-точно в ризата на Хана Палиндрома).

Прекрасното ми настроение от вечерта започва да помръква в мига, в който разбирам, че тя е приключила работата си и аз не знам как да я задържа още малко при мен. Не съм готов да се разделя с нея, но тя прибира парите в чекмеджето и подрежда чековете върху щанда.

— Минава девет — отбелязвам аз. — Навярно умираш от глад.

Питам, за да разбера дали тя иска да хапне нещо, но очите й тутакси се разширяват и усмивката й изчезва.

— Вече минава девет? — Гласът й е пълен с паника, тя бързо се обръща и хуква към стълбата. Взема по две стъпала наведнъж; нямах представа, че може толкова да бърза.

Очаквам я да хукне надолу по стъпалата със същата бързина, но тя не го прави, затова се насочвам към стълбата. Когато стигам до горното стъпало, чувам гласа й, докато говори по телефона:

— Съжалявам — казва тя. — Знам. Знам. — Мълчи няколко секунди, сетне въздъхва. — Добре, всичко е наред, утре ще говорим.

Когато разговорът приключва, аз се изкачвам на площадката, изпълнен с любопитство що за телефонно обаждане може да причини такава паника. Виждам я да седи притихнала до бара, взряна в телефона в ръката си. Наблюдавам я как избърсва втора сълза за тази вечер и мигом възневидявам този, с когото бе говорила. Не ми харесва човекът, който може да я накара да се чувства по този начин, когато само допреди няколко минути тя не можеше да спре да се усмихва.

Когато ме вижда на площадката, Обърн оставя върху барплота телефона с екрана надолу. Не е сигурна дали съм видял сълзата й — видях я — затова се насилва да се усмихне.

— Извинявай за това — мълви тя.

Наистина я бива да крие истинските си чувства. Толкова е добра в това, че е чак плашещо.

— Няма нищо — успокоявам я аз.

Тя се изправя и поглежда към банята. Явно се кани да каже, че е време да се преоблече и да се прибере у дома. Изплашен съм, че ако го направи, никога повече няма да я видя.

Имаме еднакви презимена. Това може би е съдба, знаеш.

— Имам традиция — заявявам. Лъжа, но ми се струва, че тя е от този тип момичета, които не биха искали да нарушат традицията на едно момче. — Най-добрият ми приятел е барман в заведението отсреща. Винаги се отбивам там да пийна по едно питие, след като изложбите приключат. Искам да дойдеш с мен.

Тя още веднъж поглежда към банята. Съдейки по колебанието й, мога да заключа, че тя или не е била често в барове, или просто не е сигурна, че иска да отиде там с мен.

— Освен това предлагат и храна — додавам, опитвайки се да омаловажа факта, че току-що я поканих на бар за по едно питие. — Най-вече ордьоври, но са много вкусни, а аз умирам от глад.

Тя сигурно е гладна, защото очите й светват, когато споменавам ордьоври.

— Имат ли панирани пръчици със сирене? — пита с надежда.

Не съм сигурен дали имат панирани пръчици със сирене, но в този момент съм готов да кажа каквото и да е, стига да прекарам още няколко минути с нея.

— Най-добрите в града.

Лицето й отново добива нерешително изражение. Тя поглежда към телефона в ръцете си, после отново към мен.

— Аз… — Дъвче засрамено долната си устна. — Навярно първо трябва да се обадя на съквартирантката си. Просто за да знае къде съм. Обикновено по това време вече съм у дома.

— Разбира се.

Обърн свежда поглед към телефона и набира номера. Чака, докато човекът отсреща вдигне.

— Здрасти — казва в телефона, — аз съм. — Усмихва ми се успокояващо. — Тази вечер ще закъснея, ще пийна по питие с един мъж. — Замълчава за секунда, сетне ме поглежда със странно изражение. — Хм… да, предполагам. Той е тук.

Подава ми телефона.

— Тя иска да говори с теб.

Пристъпвам към Обърн и вземам телефона.

— Ало?

— Как се казваш? — пита някакво момиче от другия край на линията.

— Оуен Джентри.

— Къде ще водиш съквартирантката ми?

Тя ме разпитва с монотонен, властен глас.

— В бара на Харисън.

— По кое време тя ще се прибере у дома?

— Не знам. Може би след два часа? — Поглеждам към Обърн за потвърждение, но тя само свива рамене.

— Грижи се нея — заръчва момичето. — Ще й кажа кодова дума, за да я използва, ако ми позвъни, молейки за помощ. Ако не ми се обади до полунощ, за да ми съобщи, че се прибира жива и здрава у дома, се обаждам в полицията и ще докладвам за убийството й.

— Хм… добре — отвръщам през смях.

— Дай ми пак да говоря с Обърн — нарежда инквизиторката.

Предавам телефона на Обърн, малко по-нервен от преди малко. По обърканото изражение на лицето й се досещам, че тя за пръв път чува за кодовата дума. Допускам, че или двете със съквартирантката й живеят заедно отскоро, или Обърн никога не излиза навън да се забавлява.

— Какво? — изумява се Обърн, докато слуша по телефона. — Що за кодова дума е „моливен член“?

Тя се плясва засрамено по устата.

— Извинявай — смотолевя, задето неволно се е изпуснала. Мълчи известно време, после лицето й се сгърчва смутено. — Сериозно? Защо не можеш да избереш нормални думи като „стафида“ или „дъга“? — Клати глава и тихо се смее. — Добре. Ще ти се обадя в полунощ.

Приключва разговора и се усмихва.

— Емъри. Тя е малко странна.

Кимам в знак на съгласие за странната част. Обърн сочи към вратата.

— Може ли първо да се преоблека?

Съгласявам се охотно, доволен, че тя ще се върне с дрехите, с които бе дошла. Когато изчезва в банята, вадя телефона си и пиша есемес на Харисън.

 

 

Аз: Идвам да пийна. Сервирате ли панирани пръчици със сирене?

Харисън: Не.

Аз: Направи ми услуга. Когато поръчам панирани пръчици със сирене, не казвай, че ги няма в менюто. Просто кажи, че са свършили.

Харисън: Добре. Странна молба, но както кажеш.