Колийн Хувър
Споделени тайни (13)

Глава 12
Оуен

Трябваше да й кажа. В момента, в който ме пуснаха от ареста, трябваше да отида право в апартамента й и да й разкажа всичко.

Вече час кръстосвам ателието. Правя това, когато съм бесен, а в момента дори не мога да си спомня кога за последен път съм бил толкова гневен. Ще изровя дупка в пода, ако не се спра.

Но аз знам, че досега тя е прочела бележката ми. Бяха изминали два часа, откакто я оставих върху възглавницата й и започвам да мисля, че Обърн вече се е отказала от мен. Не я виня. Колкото и да ми се иска да я убедя, че Трей не е добър за нея, а аз не съм толкова лош, за какъвто ме смята в момента, имам чувството, че дори няма да имам тази възможност. Нямам представа какво са й наговорили за мен.

Тъкмо се запътвам към стълбата, когато чувам тихо почукване върху стъклената врата. Не бързам към вратата. Тичам към нея.

Когато я отварям, очите й срещат за кратко моите. Тя нервно се озърта през рамо, бързо се вмъква вътре и затваря вратата.

Ненавиждам това. Ненавиждам, че тя се страхува да бъде тук, бои се, че някой може да я види как влиза в дома ми.

Тя не ми вярва.

Извръща се с лице към мен и аз мразя разочарованието, което сега струи от очите й.

Трябва да поговорим, а не ми се иска да го правим до вратата, затова се пресягам зад нея и заключвам.

— Благодаря ти, че дойде.

Обърн не отговоря. Чака да кажа нещо друго.

— Ще се качиш ли горе с мен?

Тя поглежда над рамото ми към коридора и кимва. Следва ме, докато прекосявам ателието и после нагоре по стълбата към апартамента ми. Наистина е невероятно колко са различни сега нещата помежду ни. Само допреди два часа всичко беше идеално. А сега…

Удивително е как една истина може да отдалечи двама души един от друг.

Отивам в кухнята и й предлагам нещо за пиене. Може би ако й налея питие, разговорът ще продължи по-дълго. Толкова много неща искам да й обясня, само ако тя ми даде тази възможност.

Тя не желае питие.

Стои насред стаята и сякаш се бои да ме доближи. Погледът й обхожда всичко наоколо, като че ли никога не е била тук. Сега, когато знае, ме гледа по друг начин.

Мълчаливо я наблюдавам, докато тя се оглежда. Накрая очите й отново срещат моите. Настъпва дълга пауза, докато Обърн събира кураж, за да ме попита това, което е дошла да узнае.

— Зависим ли си, Оуен?

Тя не шикалкави. Прямотата й ме кара да се свия, защото няма нищо по-лесно от въпрос, на който е нужен ясен и кратък отговор: да или не. И изглежда няма намерение да чака за обяснение, съдейки по начина, който гледа към стълбата.

— Ако кажа „не“, това ще промени ли нещо между нас?

Обърн ме гледа мълчаливо няколко секунди, после клати глава.

— Не.

Някак си предугаждах, че отговорът й ще бъде точно такъв. И изведнъж вече не изпитвам необходимост да й обяснявам моята ситуация. Какъв е смисълът щом отговорът ми няма значение? Ако й разкажа истината, това само още повече ще усложни нещата.

— В затвора ли отиваш? — пита тя. — Затова ли каза, че се местиш?

Накланям бутилката и си наливам чаша вино. Отпивам щедра глътка, преди да кимна в отговор.

— Навярно. Това е първият ми арест, затова не мисля, че ще отсъствам дълго.

Тя издиша дълбоко и затваря очи. Когато ги отваря, гледа в краката си. Ръцете й се отпускат на хълбоците и тя продължава да избягва зрителен контакт с мен.

— Искам да получа попечителство над сина си, Оуен. Те ще те използват срещу мен.

— Кои са те?

— Лидия и Трей. — Сега най-после ме гледа. — Те никога няма да ми поверят детето, ако знаят, че по някакъв начин съм свързана с теб.

Очаквах, че е дошла да се сбогува с мен, но не бях подготвен за болката от раздялата. Чувствам се като пълен глупак, задето не помислих как ще й се отразят моите действия. Бях толкова разтревожен какво ще си помисли за мен когато разбере, че до този момент изобщо не ми хрумна, че това може да застраши отношенията със сина й.

Сипвам си още една чаша вино. Навярно не е добра идея да ме гледа как се наливам с вино, особено сега, когато знае за ареста ми.

Очаквам да се обърне и да си тръгне, но тя не го прави. Вместо това пристъпва бавно към мен.

— Ще ти позволят ли да постъпиш в клиника, вместо да отидеш в затвора?

Пресушавам втората чаша вино.

— Не се нуждая от рехабилитация. — Оставям чашата на умивалника.

Виждам огромното й разочарование. Изражението й ми е познато. Достатъчно често съм виждал този поглед, за да знам какво означава. Не ми харесва как чувствата й толкова бързо се промениха от желание към мен в съжаление.

— Нямам проблем с наркотиците, Обърн. — Накланям се напред, вече ни дели по-малко от половин метър. — Но имам проблем с факта, че ти изглежда си обвързана с Трей. Аз може и да съм с криминално досие, но той е този, с когото трябва да внимаваш, Обърн.

Тя тихо се засмива.

— Той е ченге, Оуен. Ти си на път да влезеш в затвора за притежание на наркотици. На кого от двама ви да вярвам?

— На инстинктите си — мигом отвръщам.

Тя свежда поглед към ръцете си, скръстени върху барплота. Притиска палците си един о друг.

— Инстинктът ми подсказва да направя това, което е най-добро за сина ми.

— Именно — съгласявам се аз. — Точно заради това ти казах да се довериш на инстинктите си.

Тя ме поглежда и аз виждам болката в очите й. Не биваше да я забърквам във всичко това, знам го. И знам точно какво изпитва, докато ме гледа. Объркване, разочарование, гняв. Виждам същото всеки път, когато се погледна в огледалото.

Заобикалям барплота и улавям китката й. Притеглям я към гърдите си и я прегръщам. За няколко секунди тя не се противи. Но после ме отблъсква и твърдо клати глава.

— Не мога.

Две простички думи, но те означават само едно.

Край.

Обърн се обръща и се насочва към стълбата.

— Обърн, почакай — викам след нея.

Тя не чака. Стигам до стълбата и слушам как стъпките й отекват долу в ателието. Това не биваше да свършва така. Не мога да я пусна в това състояние, защото ако Обърн си тръгне сега, ще й бъде лесно да не се върне никога повече.

Спускам се тичешком по стъпалата и хуквам след нея. Настигам я точно когато ръката й вече превърта ключалката на входната врата. Отдръпвам ръката й, завъртам я, а после впивам устни в нейните.