Стивън Кинг
Дума Ки (99)

IV

Идеята да крада от приятел изобщо не ми допадаше, дори и да ставаше дума за една нищо и никаква рентгенова снимка. Не ми харесваше и пазя в тайна онова, което бях сторил с Кенди Браун. Спокойно можех да му разкажа — след историята с Том Райли Уайърман със сигурност би ми повярвал. Би ми повярвал дори и без намесата на свръхестествените си способности. Ала точно там беше проблемът. Той не беше глупак. Щом можех да изпратя Кенди Браун в моргата на Сарасота само с един щрих върху платното, навярно бях способен и на друго — да помогна на един бивш адвокат с куршум в главата там, където лекарите са безсилни. Ами ако не можех? Казах, че е по-добре да не му вдъхвам напразна надежда… макар че дълбоко в себе си бях уверен в магическите си способности.

Когато се прибрах в „Розовата грамада“, дясното ми бедро сякаш виеше от болка. Закачих горната си дреха в гардероба, глътнах две таблетки окситоксин и забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар.

Съобщението беше от Нануци. Радвал се, че съм размислил. Ако и останалите ми работи били на нивото на онези, които бе видял, галерия „Ското“ с удоволствие щяла да организира изложба на картините ми. Настоявали да бъде преди Великден, защото после туристите се разотивали и настъпвал мъртвият сезон. Питаше дали е възможно с двама негови сътрудници да ме навестят и да разгледат другите ми завършени творби. Щели да донесат и образец от договора, за да го прегледам на спокойствие.

Новината беше добра — направо страхотна, но имах усещането, че всичко се случва на друга планета, с някой друг Едгар Фриймантъл. Изтрих съобщението и вече бях започнал да се изкачвам по стълбите, когато внезапно се спрях. Не можех да рисувам в „Розовото мъниче“, понеже стативът ми бе неподходящ за целта. Както и платното, и маслените бои.

Накуцвайки, се върнах в просторния хол. Върху масичката бях струпал цяла купчина цветни моливи, ала и те нямаше да ми свършат работа. В ампутираната ми дяна ръка се появи лек сърбеж и за пръв път изпитах увереност, че ще се справя… стига само да открия медиум — средство за предаване на посланието.

Сетих се, че популярната представа за медиума е човек, който пише под диктовката на мъртъвци от отвъдното, и се засмях. Малко нервно, но все пак се засмях.

Влязох в спалнята, без да съм наясно какво точно търся. После погледът ми попадна върху дрешника и ми просветна. Седмица по-рано бях помолил Джак да ме закара с колата, за да напазарувам — не в търговския център „Кросроудс“, а в един от магазините за мъжки дрехи на Сейнт Арманд Съркъл. Купих си пет-шест ризи — от онези с копчета от горе до долу. Като малка Илзе ги наричаше „ризи за големи“. Още не бяха разопаковани. Разкъсах целофанените обвивки, извадих иглите и захвърлих ризите в дрешника. Не ми трябваха. Интересуваха ме картонените подложки, върху които бяха сгънати ризите.

В джобчето на чантата за лаптопа намерих маркер „Шарпи“. В предишния си живот ненавиждах тези маркери, понеже воняха на мастило и много цапаха. Напоследък обаче се бях влюбил в плътните им линии, които сякаш създаваха своя собствена реалност. Занесох подложките, маркера и рентгеновата снимка в обляната от светлина „флоридска стая“.

Сърбежът в ампутираната ръка се усили. Вече го чувствах почти като приятел.

Не разполагах със светещ екран, на който лекарите разглеждат рентгеновите снимки и томографските изследвания, но стъклената стена на „флоридската стая“ се оказа съвсем приличен заместител. Даже нямах нужда от лепенки. Успях да пъхна края на снимката между стъклото и хромираната рамка и разгледах онова, което според мнозина не съществува — мозък на адвокат. Известно време (две минути… или четири?) не откъсвах очи от него, запленен от назъбените стени, чиито извивки превръщаха водата в мъгла.

Куршумът представляваше нащърбена черна отломка. Приличаше на малко корабче… или на лодка с весла, носеща се по вълните.

Захванах се за работа. Възнамерявах да нарисувам само мозъка без куршума, ала не се ограничих само с това. Продължих и добавих вода, понеже самата картина го изискваше. Или ампутираната ми ръка. А може би ставаше дума за едно и също нещо. Дори не нарисувах океана, а само го щрихирах, но и това бе повече от достатъчно, защото наистина бях адски талантлив кучи син. Работата ми отне около двайсетина минути, а когато приключих, на подложката се виждаше как един човешки мозък се носи из водите на Мексиканския залив. Беше изключително ефектно.

И в същото време зловещо. Бих предпочел да мина и без тази дума, когато говоря за творчеството си, но нямаше как. След като махнах рентгеновата снимка от стъклото и я сравних с картината (куршум в произведението на науката и никакъв куршум в произведението на изкуството), осъзнах нещо, което навярно трябваше да забележа доста по-рано. Например веднага щом започнах цикъла. Творбите ми правеха такова впечатление не защото въздействаха върху нервните окончания, а понеже хората знаеха — на някакво съзнателно или подсъзнателно ниво, че виждат нещо, дошло от далечните места отвъд пределите на таланта. Всички тези създадени на Дума картини пораждаха един удържан ужас. Ужас, който заплашваше всеки миг да се изтръгне навън. И който дебнеше под прогнилите платна.