Стивън Кинг
Дума Ки (58)

IV

Госпожица Истлейк — Елизабет — допуши цигарата си, докато Опра си бъбреше с Кърсти Ели^[1] на вечната и вълнуваща тема за отслабването. Уайърман донесе сандвичи с яйчена салата, които ми се сториха божествени. Погледът ми продължаваше да се връща към рамкираната рисунка на Дали и аз не спирах да си повтарям: „Здравей, Дали“. Когато на екрана се появи доктор Фил^[2] и започна да критикува две дебели жени от зрителската аудитория, които очевидно бяха избрали доброволно тази си роля, аз казах на любезните си домакини, че е време да се прибирам.

Елизабет се възползва от дистанционното, за да заглуши доктор Фил, и ми подаде книгата, върху която бе лежало устройството. В очите й се четеше смирение и надежда.

— Уайърман ми каза, че някой следобед ще дойдеш и ще ми почетеш, Едмънд. Вярно ли е?

Понякога се налага да взимаме светкавични решения и в момента трябваше да направя точно това. Реших да не гледам към човека, който седеше вляво от госпожица Истлейк. Проницателността, която бе демонстрирала до масата с порцелановите статуетки, се топеше като лед на слънце (дори аз го забелязвах), но по-голямата част от айсберга бе непокътната. Ако погледнех Уайърман, Елизабет щеше да разбере, че не съм обещавал нещо подобно, и щеше да се огорчи. Не исках да я огорчавам. Първо, тя ми харесваше, и второ, в близките една-две години животът щеше да й поднесе предостатъчно страдания. Скоро щеше да започне да забравя не само имената.

— Да, уговорихме се — смотолевих.

— Може би ще ми прочетеш едно стихотворение още днес. По твой избор. Четенето много ми липсва… Мога да мина и без Опра, но животът без книги е мъчителен, а без поезия… — тя се засмя. В смеха й се долавяше отнесеност, от която ми се сви сърцето. — Също като живот без картини, нали? Как мислиш?

В стаята внезапно настъпи мъртвешка тишина, само някъде тиктакаше часовник. Уайърман можеше да се намеси, но мълчеше. Елизабет временно го бе лишила от дар-слово, което си беше истинско постижение.

— По твой избор — продължи старицата. — Но ако наистина бързаш, Едуард, недей…

— Не — отвърнах. — Не бързам за никъде.

Заглавието на сборника бе простичко — съставител бе някой си Гарисън Кейлър, който би могъл да стане губернатор в онази част на Америка, която бях изоставил, за да заживея във Флорида. Напосоки разгърнах томчето и попаднах на стихотворение от Франк О’Хара^[3].

Беше кратко, каквото според мен трябва да е хубавото стихотворение. Зачетох на глас:

Забрави ли вече какви бяхме преди —

толкова млади и пълни със сили,

а денят ни със ябълка бе сит и щастлив.

 

Няма смисъл да страдаш за Времето.

Нали преживяхме всички остри завои,

скрили по няколко коза в ръкавите.

 

Цялото пасище изглеждаше наше,

нямахме нужда от скоростомери

и коктейли си правехме от лед и вода…

В този момент нещо се случи с мен. Гласът ми затрепери, а буквите заподскачаха и се удвоиха, сякаш като изрекох „вода“, тя беше избликнала от очите ми.

— Извинете ме — изхриптях. Уайърман ме изгледа разтревожено, ала Елизабет Истлейк само се усмихна. Сякаш напълно ме разбираше.

— Всичко е наред, Едгар. Понякога поезията ми действа по същия начин. Не бива да се срамуваме от истинските си чувства. Сълзи и смях човек не симулира.

— И тръпки силни рядко имитира — добавих. Гласът ми беше неузнаваем.

На лицето й грейна лъчезарна усмивка:

— Този човек познава Дикинсън, Уайърман!

— Така изглежда — кимна той и ме изгледа изпитателно.

— Ще довършиш ли, Едуард?

— Да, мадам.

Не, не искам да бъда по-игрив или млад,

ако ти си до мен — само теб аз искам.

Ти беше най-хубавият от моите дни.

Затворих книгата.

— Това е всичко.

Елизабет кимна.

— И кой е най-хубавият от твоите дни, Едгар?

— Може би някой от сегашните… надявам се.

Тя кимна.

— Тогава и аз ще се надявам. На човек му е позволено да се надява. И, Едгар…

— Да, мадам?

— Казвай ми Елизабет. Не ми се ще да ставам мадам в края на живота си. Разбрахме ли се?

Сега аз кимнах.

— Да, Елизабет.

Тя се усмихна и сълзите, стаени в ъгълчетата на очите й, се търкулнаха по лицето й — старческо лице, осеяно с бръчки, макар че очите бяха млади. Много млади.