Стивън Кинг
Дума Ки (126)

IX

Тениската ми с надпис „ЩЕ Я ИЗГУБЯ НА ВИРДЖИНСКИТЕ ОСТРОВИ“^[1] бе подгизнала от пот, въпреки че климатикът в „Розовата грамада“ работеше отлично, чувствах се по-изтощен, отколкото бях след скорошния бърз преход до „Двореца“ и обратно. Ухото ми, до което бях притискал телефонната слушалка, пламтеше и пулсираше. Тревожех се за Илзе (предполагам, че всеки родител се тревожи за децата си, след като станат достатъчно големи, за да ги прибираш вкъщи, щом се стъмни), ала в същото време резултатът от усилията ми ме изпълваше с онази удовлетвореност, с която навремето се връщах след ползотворен ден на строителната площадка.

Не бях много гладен, но се заставих да хапна малко салата с риба тон. Изпих и чаша мляко — от пълномасленото, което е вредно за сърцето и полезно за костите. „Смятай, че сме квит“ — както би казала Пам. Включих телевизора в кухнята и научих, че жената на Кенди Браун ще съди град Сарасота, обвинявайки властите в престъпна небрежност, довела до смъртта на съпруга й. „Желая ти попътен вятър, мила“ — помислих си. Местният метеоролог съобщи, че тази година сезонът на ураганите може да започне по-рано. Второразредните „Девил Рейс“ бяха изяли голям пердах от „Ред Сокс“ в извънсезонен мач. „Добре дошли в жестоката реалност на бейзбола, момчета.“

Помислих си дали да не хапна десерт (пудинг „Джел-О“, който понякога наричат „последната утеха на ергена“), но в крайна сметка се отказах. Оставих чинията в умивалника и закуцуках към спалнята, за да подремна. Възнамерявах да настроя будилника, ала ме домързя; така или иначе щях да се събудя, когато слънцето се спуснеше достатъчно ниско, за да надзърне през гледащия на запад прозорец на спалнята.

Излегнах се на кревата и спах до шест вечерта.