Стивън Кинг
Дума Ки (201)

X

Останахме на същото място още пет минути, за да дадем възможност на Джак да се вземе в ръце. Накрая той заяви, че е готов да продължим. Запитах се дали щяхме да се сблъскаме със същите проблеми, ако бяхме предприели пътешествието не по суша, а по вода.

— Уайърман, да си виждал рибарски лодки покрай южния бряг на острова?

Той се замисли.

— Май не съм. Обикновено хвърлят котва близо до Дон Педро. Странно, нали?

— Не, не е странно, ами направо зловещо — обади се Джак. — Като това шосе.

И наистина пътят се бе стеснил още повече. Клоните на морското грозде и банановите дървета дращеха по каросерията на тътрещия се мерцедес, издавайки ужасни скърцащи звуци. Осеяната с преплетени коренища и всевъзможни неравности просека, по която се движехме, продължаваше да лъкатуши към вътрешността на острова. Наклонът й обаче се промени и към всичките ни трудности се прибави и преодоляването на нанагорнище.

Пълзяхме бавно напред, километър след километър, а листата и клоните бичуваха колата ни. Всеки момент очаквах пътят да изчезне окончателно, ала гъстият растителен балдахин над главите ни явно го бе предпазил (макар и донякъде) от разрушителната сила на стихиите. Банановите дървета отстъпиха пред потискащите гъсталаци бразилски пипер и там забелязахме първият див обитател — едър рис, който ни изгледа за миг, после изсъска заплашително, присвил уши, и изчезна в шубрака. Малко по-късно десетина тлъсти черни гъсеници тупнаха върху предното стъкло и се пукнаха, разпръсквайки гнусните си слизести вътрешности по прозореца. Чистачките и почистващата течност само размазаха останките на ларвите, в резултат на което ни се стори, че страдаме от перде на окото в напреднал стадий.

Казах на Джак да спре. Излязох от мерцедеса, отворих багажника и намерих няколко чисти кърпи. Използвах едната, за да почистя предното стъкло, вземайки всички предпазни мерки — бях с шапка и градинските ръкавици на Уайърман. За щастие гъсениците се оказаха съвсем обикновени; макар и противни, в тях нямаше нищо свръхестествено.

— Не е зле — извика ми Джак. — Сега ще освободя капака, за да проверите дви… — той внезапно млъкна, втренчен в нещо зад мен.

Обърнах се. Пътят се беше превърнал в пътечка, обрасла с пълзящи растения, сред които тук-там стърчаха буци асфалт. На около трийсетина метра от нас пътечката беше преградена от пет жаби с размерите на кокер шпаньоли. Първите три имаха лъскава наситенозелена окраска, която рядко се среща в природата; ако изобщо се срещаше); четвъртата бе синя, а петата — оранжева, но изглеждаше някак избеляла, сякаш навремето е била червена. Те се усмихваха, ала усмивките им бяха престорени и уморени, и подскачаха тромаво, сякаш задните им крака бяха счупени. Също като риса те се шмугнаха в храсталака и се изгубиха от погледите ни.

— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Джак.

— Привидения — отвърнах. Останки от могъщото въображение на едно малко момиченце. И като ги гледам, едва ли ще оцелеят дълго. — Качих се в колата. — Хайде, Джак. Карай напред, докато все още можеш.

Мерцедесът отново запълзя по пътеката. Попитай Уайърман колко е часът.

— Минава два.

Оказа се, че автомобилът успя да стигне чак до портата на първото „Гнездо на чаплата“. Не бих се обзаложил, че е възможно, но го направихме. Растителността ни обгърна в поредната си угнетяваща хватка — бананови дървета и вирджински борове, задушени от сивите бради на испанския мъх, — обаче Джак провря колата през препятствията и гъсталаците внезапно се отдръпнаха. Тук стихиите бяха разрушили напълно асфалтовото покритие и остатъкът от пътя представляваше само далечен спомен за равна настилка, но въпреки всички трудности дрънчащият, тресящ се и ръмжащ мерцедес успя да се добере до каменните колони. От двете им страни се простираше гигантски жив плет, висок поне пет метра и незнайно колко широк, който бе започнал да протяга зелените си пипала надолу по хълма към джунглата. Портата беше ръждясала и зееше полуотворена, но изглеждаше твърде тясна, за да мине мерцедесът през нея.

От двете страни на последния участък от пътя се издигаха прастари австралийски борове с внушителна височина. Огледах се за летящи нагоре с краката птици, но не забелязах нищо подобно. Не се виждаха и „нормални“ птици, обаче чувах едва доловимо бръмчене, издаващо присъствието на насекоми.

Джак спря пред портата и се обърна към нас. На лицето му бе изписано извинително изражение.

— Мисля, че старичкото ни маце няма да може да се провре отвъд — заяви той.

Излязохме от колата. Уайърман се спря, за да разгледа старинните, покрити с лишеи метални плочки върху колоните. На тази вляво пишеше „ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“, а на тази вдясно — „ИСТЛЕЙК“. Под фамилното име на рода обаче се виждаше и нещо друго — сякаш надраскано с нож или друг остър предмет. Вероятно навремето е било трудно да се разчете, ала лишеите, прорасли в тънките улейчета, сега го караха да се откроява: „Abyssus abyssum invocat“.

— Някаква идея какво означава? — обърнах се към Уайърман.

— Да — кимна той. — Това е предупреждение, което често отправят към младите адвокати, след като придобият право за самостоятелна практика. Свободният превод гласи: „Една погрешна стъпка води до друга“, а буквалният: „Адът пробужда ад.“ — Той ме изгледа мрачно и отново отмести очи към посланието под фамилното име. — Предполагам, че това е била последната присъда на Джон Истлейк, преди да напусне завинаги тази версия на „Гнездото на чаплата“.

Джак се пресегна да пипне надписа, но се отказа.

Уайърман обаче го направи.

— Присъдата, господа… и то изречена на езика на правото. Залезът е в седем и петнайсет, без значение дали ни харесва или не, а дневната светлина е мимолетно явление. Ще се редуваме с кошницата за пикник. Доста е тежичка тази мръсница.