Стивън Кинг
Дума Ки (52)

IV

На връщане се замислих за госпожица Истлейк, старицата със сламената шапка и големите сини кецове, която се оказа собственичка на флоридски остров. И не бе Невестата на Кръстника, Дъщеря на Милиардер… и покровителка на изкуството. В главата ми пак нещо се беше объркало и не си спомнях името на баща й (нещо простичко беше, едносрично) ала помнех ситуацията, описана от Уайърман. Никога не бях чувал за нещо подобно, а когато и изкарваш хляба като шеф на строителна компания, се сблъскваш с какви ли не странности в собствеността над земята. Помислих си, че ходът е изключително оригинален… ако, разбира се, някой искаше да запази малкото си кралство в цялата му дива прелест. Въпросът бе защо?

Вече бях изминал по-голямата част от разстоянието, делящо ме от „Розовата грамада“, когато усетих, че десният ми крак пламти от болка. Докуцуках до вилата, отидох в кухнята, пих вода направо от крана и прекосих дневната, за да отида в спалнята. Мярнах мигащата лампичка на телефонния секретар, но в този момент нямах никакво желание да прослушвам съобщенията от външния свят. Исках само едно — да сваля бремето от краката си.

Легнах и се загледах в бавно въртящите се перки на вентилатора на тавана. Май не бях обяснил много убедително липсата на протеза. Напомних си обаче, че и Уайърман не би могъл да ми отговори задоволително на въпроси от типа на „Как така един юрист е станал прислужник на богата старица?“ и „Какво му е хубавото на този друг живот?“

Докато размишлявах над тези неща, неусетно потънах в дълбока, необезпокоявана от сънища следобедна дрямка.