Стивън Кинг
Дума Ки (198)

VII

Вече имах спомени. Не бяха в идеален порядък (в интерес на истината и досега има моменти, в които не мога да си спомня дадено име или реда, в който са се случили определени събития), ала всеки миг от експедицията до южната част на Дума Ки е запечатана ясно в съзнанието ми — като първата картина, която ме накара да затая дъх („Градушка“ на Томас Харт Бентън). В същото време отначало се чувствах някак отдалечен от всичко, подобно на преситен покровител на изкуството пред картина във второразреден музей. Едва когато Джак откри куклата на онова стълбище, водещо наникъде, започнах да осъзнавам, че не само съзерцавам картината, а се намирам вътре в нея. И че не успеем ли да спрем вещицата, за никого от нас няма да има връщане назад. Знаех, че е силна; щом бе способна да се пресегне чак до Омаха и Минеаполис, за да вземе онова, което искаше, а след това и до Провидънс, за да го задържи, не биваше да подценявам могъществото й. Обаче по една или друга причина аз все още я подценявах. До момента, в който не се озовахме в къщата в южната част на острова, така и не бях осъзнал напълно на какво е способна Персе.