Стивън Кинг
Дума Ки (219)

III

Уайърман накара Джак да стане, за да разчисти пейката от ластарите на близката лозница. После седнахме — трима неправдоподобни войни, двама, прехвърлили петдесет години, и един, наскоро излязъл от юношеската възраст. От едната ни страна се откриваше гледка към Мексиканския залив, а от другата — към потъналото в разруха имение. Червената кошница и почти опразнената чанта лежаха в краката ни. Прецених, че разполагам с двайсетина минути, дори половин час, да им разкажа каквото знам, тоест разполагахме с достатъчно време.

Поне така се надявах.

— Елизабет е имала по-тясна връзка с Персе от мен. Много по-интензивна. Не знам как е издържала. След като се е сдобила с порцелановата фигурка, е виждала всичко, независимо къде се намира. Също така е рисувала всичко, но е изгорила най-страшните картини, преди да си тръгне оттук.

— Като картината с урагана ли? — попита Уайърман.

— Да. Струва ми се, че с право се е бояла от силата им. Но важното е, че е виждала всичко, а куклата е била нещо като психосклад за спомени. В повечето случаи виждах каквото Елизабет виждаше и рисувах каквото тя рисуваше. Разбирате ли?

Двамата кимнаха.

— Започнете с тази пътека, която някога е била път. Водел е от Брега на сенките до обора. — посочих продълговатата постройка, обрасла в лози, където се надявах, че ще намерим стълба. — Не мисля, че контрабандистът на алкохол е бил Дейв Дейвис, но съм уверен, че ой е бил един от съдружниците на Истлейк и че доста солидно количество пиячка е идвало във Флорида пред Дума Ки. От Брега на сенките до обора на Джон Истлейк, а после и към сушата. Предимно първокласен алкохол, предназначен за няколко джаз клуба в Сарасота и Винис, държан на склад като услуга за Дейвис.

Уайърман първо погледна клонящото към хоризонта слънце, после ръчния си часовник.

— Това има ли някаква връзка с настоящата ситуация, muchacho? Предполагам, че това имаш предвид?

— Естествено. — Извадих рисунка на бъчонка с дебел винтов капак и канелка отгоре. Думата МАСА беше надраскана в полукръг от едната страна, а под нея бе написано ШОТЛАНДИЯ. Шрифтът не го биваше, рисуването ми се удаваше много по-добре.

— Уиски, господа.

Джак посочи някаква човекоподобна заврънтулка върху бъчонката между МАСА и ШОТЛАНДИЯ. Фигурката беше нарисувана с оранжев молив.

— Кое е гаджето с роклята?

— Не е с рокля, а с шотландска поличка. Би трябвало да е шотландец.

Уайърман свъси рунтавите си вежди.

— За тази няма да получиш нито една награда, muchacho.

— Елизабет е поставила Персе в нещо като миниатюрна бъчонка за уиски… — замисли се Джак. — Или може би са били Елизабет и леля Мелда.

Поклатих глава.

— Само Елизабет.

— Колко голямо е било това чудо?

Раздалечих ръце на около шейсет сантиметра, позамислих се и ги разтворих малко по-широко.

Джак кимна, но и той се начумери.

— Пъхнала е вътре порцелановата фигурка и е завинтила капака. Или е запушила бурето. И е удавила Персе в сън. Което ми изглежда адски тъпо, шефе. За Бога, оная е била под водата, когато е започнала да призовава Елизабет. На дъното на залива!

— По-кратко. — Поставих рисунката с бъчонката уиски най-отдолу и им показах следващата скица. Беше на леля Мелда, която говореше по телефона в дневната. В сведената й глава и приведените рамене имаше нещо потайно. Само един-два бързи щриха, но те изразяваха всичко, което имаше да се каже по въпроса за отношението на южняците към използването на телефона от чернокожата прислуга през 1927 година дори в неотложни случаи.

— Мислехме, че Ади и Емъри са прочели във вестника и са се върнали, но пресата в Атланта вероятно не би отразила дори удавянето на две малки момиченца във Флорида. Когато леля Мелда се уверила, че близначките са изчезнали, та позвънила на Истлейк — господаря — за да му съобщи лошата новина. После се обадила в хотела, където Ади била със съпруга си.

Уайърман удари юмрук в бедрото си.

— Ади е казала на Мелда къде ще отседнат. Разбира се!

Кимнах.

— Младоженците сигурно са хванали влак още същата вечер, защото се прибрали вкъщи на следващия ден преди мръкване.

— Но в такъв случай двете средни дъщери също трябва да са си били вкъщи.

— Да, цялото семейство. А океанът… — махнах към мястото, на което белият кораб се поклащаше на котва в очакване на мрака. — Гъмжал е от ладии и лодки. Издирването на телата е продължило поне три дни, макар всички да са били наясно, че нищо няма да излезе. Предполагам, че на Джон Истлейк изобщо не му е било до това как дъщеря му и зет му са научили новината. През онези дни съзнанието му ще да е било изцяло заето от изчезналите близначки.

— НЯМА ГИ — промърмори Уайърман. — Pobre hombre — бедният човек.

Взех следващата рисунка. Трима души стояха на верандата на имението и махаха на голямата старомодна кола, която потегляше по алеята, посипана с натрошени мидени черупки, към каменните стълбове и към нормалния свят навън. Бях нарисувал няколко палмови и бананови дървета, но не и жив плет; той не е съществувал през 1927 година.

Две мънички личица бяха притиснати към задното стъкло на колата. Докоснах ги.

— Мария и Хана — прошепнах. — Завръщат се в училището „Брейдън“.

— Малко бездушно, не мислите и? — попита Джак.

Поклатих глава.

— Всъщност не. Децата не скърбят като възрастните.

— Ами сигурно сте прав — кимна Джак. — Но съм изненадан…

— От какво толкова си изненадан?

— Че Персе ги е пуснала.

— Не ги е пуснала наистина. Те са отивали само в Брейдънтън.

Уайърман потупа с пръсти по скицника.

— Къде е мястото на Елизабет?

— Навсякъде — отговорих. — Гледаме през нейните очи.