Стивън Кинг
Дума Ки (204)

XIII

— Уф, това може да се окаже проблем — каза Джак.

Верандата бе затъмнена от висящия от стрехите испански мъх, но след като очите ни се приспособиха към сумрака, видяхме, че двойните врати са препречени с масивна ръждясала верига, на която висяха два катинара. Самата верига бе прокарана през две метални скоби.

Уайърман пристъпи напред, за да ги огледа по-отблизо.

— Знаете ли — почеса се той по главата, — май двамата с Джак бихме могли да счупим едната или двете скоби. Виждали са и по-добри дни.

— По-скоро по-добри години — изсумтя Джак.

— Може би — намесих се аз, — но подозирам, че самите врати също ще се окажат заключени и ако тръгнете да трошите вериги и да чупите скоби, ще смутите покоя на съседите.

— Съседи ли? — учуди се Уайърман.

Посочих нагоре. Двамата ни спътници вдигнаха глави и видяха онова, което аз самият бях забелязал преди малко — многобройна колония от кафяви прилепи, които спяха в нещо, наподобяващо грамадна провиснала паяжина. Сведох очи и видях, че подът на верандата не просто бе застлан, а буквално беше облицован с гуано. Зарадвах се, че съм с шапка.

Когато отново вдигнах глава, Джак Кантори вече се намираше в подножието на стълбите.

— Няма начин, господа — заяви той. — Наречете ме страхливец, наречете ме пъзльо, наречете ме както си искате, но не влизам там за нищо на света. Както е Уайърман със змиите, така аз съм с прилепите. Веднъж… — стори ми се, че иска да каже още нещо (а може би много неща), ала не знае как. Вместо това отстъпи още една крачка назад. За момент се замислих над чудноватата природа на страха — онова, което зловещият жокей не успя да постигне (макар и да беше близо), се удаде на една колония спящи кафяви прилепи. Поне по отношение на Джак.

— Знаеш ли, че прилепите често пренасят бяс, muchacho?

Кимнах.

— Значи ще търсим задния вход.