Дерек Ланди
Смъртта на светлината (88)

88.

Даркесата не се засмя, когато Валкирия падна. Дори не го спомена. Всъщност дори не гледаше към нея. Очите й бяха впити в мъжа, който се показа от една разрушена входна врата.

— Ето го най-сетне — рече тя. — Малкото ми предателче.

— О, аз не съм предател — отвърна Декстър Векс с усмивка. — Аз съм просто някой, който не се изкушава от обещаната от теб касапница. Аз съм просто някой, който разбира, че целите ни не са точно… съвместими.

Даркесата вдигна рамене.

— Другарчетата ти Останки вярваха на онова, което им се искаше.

— Да, така беше — отговори Векс — и за малко да обрекат всички ни.

Валкирия се насили да стане. Краката й бяха слаби, но силата се връщаше. Бавно.

— И мислиш, че можеш да спасиш всички? — рече Даркесата на Векс, докато крачеше към него.

— Аз — каза той, кимайки — и още неколцина приятели.

Една Останка долетя отгоре и се прикрепи към лицето на Даркесата. Тя сграбчи съществото, откъсна го от себе си, но друго се залепи за гърба й. Тя се пресегна назад и внезапно трета Останка се озова в косата й, забивайки дребните си ноктенца в скалпа. Четвърта полетя към нея, както и пета — всички се закрепиха за лицето й и насилствено отваряха устата й, а тя залитна и изруга…

А щом отвори уста, първата Останка се шмугна вътре.

После втората. После третата.

След което поток от Останки долетя отгоре, право към отворената й уста, а тя стискаше с ръце подуващото се гърло, отворила широко очи, без да може да направи нищо, за да спре нахлуването. Стотици Останки, не, хиляди, влитаха в нея, все по-бързо и по-бързо, взимаха надмощие, поемаха контрола, докато черните вени се надигаха постепенно под кожата й.

След което потокът секна, Даркесата дишаше тежко, олюляваше се, а Векс наблюдаваше цялата ситуация, напъхал ръце в джобовете.

— Ще ни дадеш онова, което обеща — рече. — Ще ни предоставиш площадка за игра, която да е наша завинаги.

Черните вени леко избледняха.

— Мислиш, че можете… мислиш…

Тя отново се задъха, а черните вени се надигнаха. Устните потъмняха.

— Сега си една от нас — заяви Векс. — На практика трябваше почти всички да участват, но си заслужаваше, нали? А сега е време да направиш онова, което правиш най-добре. Да убиваш. Да рушиш. Да се забавляваш.

Даркесата се усмихна, но усмивката се получи кисела и тя се намръщи.

Вените избледняха отново, преди да се надигнат. Тя се бореше.

— Почти всички, казваш? — изгъргори тя. — Да бяхте довели повече.

Тя се изправи, сключила очи върху Векс.

— В момента убивам братята и сестрите ти.

За пръв път Векс изгуби самообладание.

— Невъзможно.

— Убивам — бавно изрече Даркесата — всички до последния. Изгарям ги в себе си. Искат да… искат да излязат…

— Спри — рече Векс. — Спри! — От ръката му изригна енергия, но Даркесата я улови с длан. Кожата й зацвърча, а после се излекува.

— Правят ме по-силна — каза. — Всяка, която убивам, ме прави още малко… по-силна. — И последната вена избледня. Устните й си върнаха пълния натурален цвят и тя се усмихна.

Векс се хвърли към нея, а тя отби ръцете му и го стисна за гърлото. Вкара ръката си в устата му, напъхвайки я чак до хранопровода.

— Хайде сега — рече, — къде си? Изобщо не се опитвай да се криеш. Мога да те сглобя наново. Знаеш, че мога. Мога отново да те превърна в солидна маса. Ахаа, ето къде си… Излизай. Хайде…

Тя измъкна Останката, а Векс клюмна, когато го захвърли настрани. Прелетя във въздуха, падна на земята и се претърколи. Мъртъв или в безсъзнание — Валкирия не можеше да разбере с цялата тази кръв по него. Знаеше само, че се приземи на улицата до нея.

Останката се извиваше в ръката на Даркесата, но борбата само караше последната да се усмихва.

— Страх те е, нали? Бас ловя, че те е страх. Когато си така, не можеш да оформяш мисли, нали? Нее. Ти си цялото само един инстинкт. Емоция. А точно в този момент си само и единствено страх.

Валкирия стигна до Векс, без Даркесата да забележи и измъкна раницата през рамото му. Искаше да провери пулса му, да види дали е още жив, но не можеше, трябваше да бърза, така че хукна към другата страна на улицата. Скрила се на сигурно зад една полуразрушена стена, тя сложи раницата на гърба си, нагласи презрамката през гърдите си и почувства вдъхващата увереност тежест на Скиптъра. Надникна зад стената, когато Даркесата пускаше Останката и я погледа как се смее на скоростта, с която създанието отлиташе.

Валкирия прекоси руините на някаква уличка и хукна да бяга.