Дерек Ланди
Смъртта на светлината (20)

20.
Доставка по домовете

След като Гант и Джеремая напускат магазина, Дани брои до шестдесет, после пристъпва в ледения въздух и поглежда нагоре и надолу по улицата. Не ги вижда. Връща се в топлия магазин и застава зад тезгяха. Дава си половин час да постои така, после пълни две пазарски торби. Надява се Стефани да няма нищо против да си получи покупките в сряда, вместо в четвъртък. Решава, че няма, не и когато й обясни истинската причина да се появи.

Затваря рано, слага торбите на предната седалка до шофьора и се влива в потока на движението. Ако някой се опита да го проследи, ще се загуби в лудницата на родителските коли, обсадили училището след края на часовете. Поне се надява на това. Започва да вали и той осъзнава колко е студено. Пуска парното до дупка и напуска града, отправяйки се на север, като част от рехава колона от коли и пикапи. Един по един автомобилите свиват по стесняващите се отклонения, докато не остава само Дани и още една кола, която той следи в огледалото за обратно виждане. Вече е тъмно, а Дани бавно взима една извивка на пътя, след което забързва на правата отсечка, но когато светлините отзад изчезват, забавя малко и продължава да кара, докато чистачките размазват снежинките на малки триъгълници по предното стъкло.

Не знае какво всъщност бе очаквал, когато си представяше някой наистина да попита за нея. Беше очаквал журналисти, може би фотографи или ченгета. Може би ФБР или Маршалската служба, или някой си там. Не беше очаквал старец и дебелак. Не беше очаквал угрозата, която носеха със себе си. Не за пръв път се чуди по отношение на Стефани, за това коя е и какво е направила. Може би днес тя ще му каже. Надява се, че няма да се налага да го убива след това.

Наближавайки отбивката за нейната ферма, Дани по случайност хвърля един поглед през страничното огледало и зърва нещо, което проблясва в снега зад него — нещо лъскаво и тъмно. Изпсува, еднократно и гръмогласно, задърпва волана, а колата се движи за кратко на зигзаг, преди да си върне контрола върху нея. Подминава завоя към къщата на Стефани с изпотени длани и пресъхнало гърло. Бяха изключили фаровете. Само това бяха направили. Бяха изключили фаровете и той почти ги беше завел право при нея. Почти.

Дани продължава да кара, а мозъкът му е абсолютно замръзнал. Какво се случва сега? Ще кара докато не му свърши бензинът? Или докато не свърши пътя? Какво ще стане, когато осъзнаят, че кара безцелно? Ще го принудят ли да отбие и да спре? Какво ще му сторят? На какво са способни? Ще го наранят ли?

Не знае, не може да знае, но го усеща. Усеща се сигурен, че ще го наранят. Един старец и един дебелак. Млад е, в по-добра форма и от двамата, но досега никога не се е бил през живота си. Нито дори в училище. Не е създаден за физическа конфронтация. Няма представа какво да прави. Рови в джоба и изважда телефона си. Няма сигнал. Отново изпсува, но този път тихо, сякаш не иска да го чуят.

Дали имат оръжия? Дебелият, Джеремая, го беше разпитвал за ловни ножове и пистолети. Обичам пистолетите. Дани няма пистолет. Може би има един крик в багажника, но с това като че ли се изчерпват оръжията, с които разполага. В жабката няма нищо, освен карти и празна чаша за кафе в държача за напитки. В торбите има няколко пържоли, пилешки гърди и малко зелении, както и безалкохолни и дузина други безполезни неща. Би могъл да метне пазарските чанти по тях, когато го нападнат, но не му се струва, че ще е особено ефективно.

Тогава му хрумва една идея.

Продължава да кара още няколко минути и забавя ход, когато стига до един завой. Хваща по-малкия път от ляво, като се опитва да шофира така, сякаш всичко си е нормално, а колата подскача всеки път, щом пропадне в дупка. След около минута — две, спира пред една стара хижа, излиза и вади пазарските чанти от колата. Не бърза, изчаква да види с крайчеца на окото си как черната кола се приближава бавно през кръжащите облаци сняг и кръпки мрак. Когато е убеден, че го виждат, Дани отива до входната врата и почуква.

Чука отново.

О, Боже, моля те, нека си е вкъщи, нека си е вкъщи, нека си е…

Вратата се отваря. Еди Съливан го гледа подозрително. На стареца му отнема кратък миг да разпознае Дани извън декора на магазина.

— Здравейте, господин Съливан — поздравява Дани с ярка усмивка. — Реших, че може би имате известни проблеми да стигнете до града с целия този сняг и прочее, та реших да дойда и да ви доставя някои основни продукти.

Еди надниква в торбите.

— Нищо не съм поръчвал.

— Знам — отвръща Дани. — Просто се държа добросъседски.

Еди дъвче устна.

— Не съм го поръчвал това, тъй че няма да го плащам.

Дани кима.

— Звучи ми справедливо. Може ли да вляза?

Еди изръмжава, но се отмества и позволява на Дани да влезе, след като изгазва през снега. Той поставя торбите на масата и веднага отива до прозореца, като се уверява, че не докосва пердетата, докато наднича навън. Черната кола бавно преминава покрай хижата с все така изключени фарове. Стар модел е, Кадилак, ако се съди по вида му. За кратко зърва бледото тлъсто лице на Джеремая, притиснато към прозореца на навигаторското място, и вторачено в хижата, преди Кадилакът да направи обратен завой и да се върне там, откъдето е дошъл.

— Значи туй ще си стане редовна практика, а? — пита Еди. — Да правиш доставки?

Дани се обръща и го вижда как рови из торбите.

— Просто изпробвам, да видя как ще потръгне. Засега го приемай като еднократен случай, докато не…

— Ще го приема — казва Еди. — Служба за доставки. Само че другия път гледай да няма чак толкоз от проклетата зеления или дамски продукти за хигиена.

— О, да. Вярно.

— Стой тук. Ще ти направя един списък. И тури още бирички.

На Еди Съливан му трябват десет минути да надращи нечетлив списък на гърба на смачкана касова бележка, след което Дани се връща в изстиващата с бързи темпове кола. Отново пуска парното, бавно потегля обратно към цивилизацията, но този път кара на изгасени фарове. Нито следа от черния Кадилак. Хваща отбивката за фермата на Стефани, спира при портала, изскача навън и тича към интеркома. Натиска го и чака, застанал на място с добра видимост, за да може камерата, където и да се намира, да го види. След мигове портата се отваря и той влиза вътре с колата.

Стефани вече го чака, застанала на топлата светлина на входната си врата, когато той спира пред къщата. Носи дънки, ботуши и тежък, няколко размера по-голям пуловер. Косата й е стегната отзад. Дани излиза навън и хуква към нея.

— Надявам се, ме нямаш нищо против покупките ти да пристигнат ден по-рано — казва.

— Нямаше да имам — отвръща тя, — ако ги беше донесъл.

Той свежда поглед към празните си ръце.

— О, да. Вече ги дадох на друг. На Еди Съливан. Съжалявам.

— Не се тревожи за това. Сигурна съм, че ще се зарадва на дамските превръзки. Хайде, влез вътре, не стой на снега.

Той избързва навътре, тя затваря вратата, а Ксена надига глава от мястото си до припукващата камина. Когато вижда, че е просто Дани, отпуска глава и пак си ляга. На фотьойла до нея има захвърлено на една страна одеяло и книга с меки корици, оставена отворена със страниците надолу върху облегалката.

— Всичко наред ли е? — пита Стефани.

— Всъщност не съвсем — казва Дани и се обръща към нея. — Двама мъже дойдоха в магазина да разпитват за теб.

Никакви окръглени зеници, нито увисващи челюсти. Стефани нито пребледнява, нито прави олюляващи се крачки назад. Просто си стои и кима, изчаква един миг, след което пита:

— Какво казаха?

— Влязоха, като се преструваха, че не се познават. Имаха си, имаха си… някаква такава изработена схема. Един по-пълен мъж с опашка, който каза, че името му е Джеремая Уолоу и един старец, който се представи като Гант.

— Не съм ги чувала — казва Стефани. — Продължавай.

— Влязоха и Джеремая взе да пита дали продавам отрова за мишки, или ловни ножове, или пистолети. Каза нещо от сорта, че вече си имал катинари и вериги. После се приближи Гант и започнаха да коментират откъде са родом и за любимите си акценти и ме попитаха дали не съм чувал наскоро ирландски акцент от някого и дали познавам ирландки, които да са в града. Казах, че не.

— Благодаря ти.

— Изглеждаха изненадани. Изчаках малко, после тръгнах насам, но те ме проследиха.

— Затова си отишъл при Съливан — казва Стефани. — Дал си му моите продукти, за да ги отклониш от следата. Умно.

— Ако бях умен, изобщо нямаше да ги доведа в тази посока.

— Сигурен си, че не са те проследили дотук?

— Доста сигурен.

Стефани отклонява поглед, обмисляйки ситуацията, после се обръща и влиза в съседната стая. Дани се колебае и бавно тръгва след нея, като прочиства гърлото си, за да я извести за присъствието си. Открива я в помещение, осветено от цял куп охранителни монитори, които показват входните точки по цялото имение. Не само че има камера при портала, както винаги бе предполагал, но има и една при отбивката на пътя. И двата монитора показват леко танцуващия сняг и нито следа от Гант и Уолоу.

— Бяха с черен Кадилак — казва Дани.

Стефани не откъсва поглед от мониторите за още един кратък миг.

— Е, изглежда си се отървал от тях.

— Кои са те? Ако не възразяваш, че те питам.

— Не знам — отговаря Стефани. — Не разпознавам нито имената, нито описанията им.

— Защо те търсят?

— Боя се, че не мога да ти разкажа това.

— В беда ли си? Може би трябва да се обадиш на ченгетата или нещо такова. Нищо от това, което тези двамата направиха, не беше точно заплашително, но… някак си добих усещането, че може да са опасни, ако, нали се сещаш…

Стефани се усмихва, демонстрирайки трапчинката си.

— Ще се оправя, наистина. Мога да се грижа за себе си. А и Ксена е тук при мен. Ще ме пази.

Дани поглежда към кучето, което похърква леко насън, а задните й крака ритат, докато преследва някой нещастен заек в съня си.

— Да — казва той. — Слушай, все пак, ако ти дам номера си, би ли ми звъннала, ако се появят или ако имаш нужда от помощ, или просто, не знам, се почувстваш неспокойна съвсем сама тук?

— Разбира се — отвръща Стефани. — Дай ми номера си и ще ти се обадя, ако се случи някое от изброените.

Той записва номера си върху един тефтер, а тя дори не го поглежда.

— Благодаря ти, че дойде чак до тук — казва. — Оценявам го. Ако отново ги видиш, просто поддържай версията си, че не познаваш други ирландци, които да живеят наоколо. Вероятно вече са на път за следващия град, където ще използват същата схема и ще задават същите въпроси.

— Не се ли тревожиш, че ще те намерят?

Стефани го поглежда, а той вижда нещо в усмивката й.

— Мога да се грижа за себе си — казва тя.