Дерек Ланди
Смъртта на светлината (46)

46.
Разговорът

— Не разбирам.

На екрана стоеше стопиран кадър, който показваше Валкирия насред битка, която тя не помнеше. Не, не беше Валкирия, това беше Стефани, а битката беше Битката за Роърхейвън. Покрай нея магьосници се биеха с Уорлоки и Окаяници в замръзнала мазаница от насилие и смърт. — Не разбирам — повтори баща й. — Какво е това?

По вените на Валкирия потече ледена вода. Внезапно почувства студ, гадене и световъртеж. Не. Не, не.

— Кога направи това? — попита майка й. — Изглежда истинско. Дори не прилича на специални ефекти. Кога го направи? Кой го направи?

Флашката. Някой им я беше дал. Валкирия се опита да продума. Не успя.

— Стефани — каза баща й, — нещата в това видео… Съжалявам, аз просто не разбирам какво е това. — Той се засмя нервно. — Искам да кажа — изглежда реално, за Бога. А мъжът, този дето говори отзад, твърди, че си умряла. Че си умряла, докато ни спасяваш, докато спасяваш целия свят.

Валкирия знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се ухили, да превърне всичко в шега, да настоява да види записа, да пищи от задоволство, заради това колко реалистични са ефектите. Трябваше да си даде време да измисли някакво извинение. Но не можа. Не можа да каже нищо.

— Говореше за Скълдъгъри Плезънт — продължи татко й. — Скълдъгъри Плезънт е онзи приятел на Гордън. Той беше на четенето на завещанието.

— Такова име не се забравя — добави майка й.

Баща й поклати глава.

— Не, не се забравя. Какво става, Стеф? Какво криеш от нас? Гордън се беше забъркал с някакви съмнителни хора, но му казах, умолявах го, да ни държи настрана от цялата тази лудост. Да държи и теб настрана. За Бога, Стеф, кажи ни какво, по дяволите, става тук.

— Татко — започна тя, — аз…

Алис влезе в кухнята, видя Валкирия, възкликна радостно и дотича при нея. Валкирия инстинктивно я взе на ръце, гушна я, с ококорени очи и студ във вените. Алис гукаше и бърбореше възбудено и накрая Валкирия я пусна долу.

— Трябва да се обадя по телефона — каза сковано.

Майка й поклати глава.

— Не и докато не…

— Трябва да се обадя по телефона — повтори тя и излезе от стаята. Направи две обаждания, всъщност, стоейки в коридора, на нисък и равен глас. Щом приключи, пак влезе в кухнята и се подпря на шкафа, докато родителите й отново гледаха видеото. На всеки няколко секунди очите им се вдигаха към нея, а после пак се връщаха към екрана.

Чу един глас, който й беше познат отнякъде, задаваше въпрос. Кени Дън. Журналистът. Чу собствения си глас да казва неща, които тя никога не беше изричала.

— Не знаеш нищо за мен.

Кени отново заговори.

— Знам много. Тези хора те наричат Валкирия, но аз те познавам като Стефани Еджли, на осемнайсет години, от Хагард, Северен Дъблин. Наскоро завършила училище, обмисляш колеж. Според старите ти учители, си умно момиче, което…

На вратата се почука и майка й спря видеото. Валкирия излезе от стаята и след секунди се върна с Фъргъс. Когато видяха кой е, родителите й си отдъхнаха.

— Сега наистина не е най-подходящият момент — каза бащата на Валкирия.

— Знам — отвърна Фъргъс. — Предупредих я. Какво ти казах, Стефани? Казах ти, че това е болест. Цялото това нещо с болест.

— Чакай — обади се майка й и се намръщи, — кое е болест? Стеф, обади се на него? Защо? Какво общо има Фъргъс с това видео?

— Всичките неща, за които Гордън пишеше — каза Фъргъс. — Магьосници и чудовища, и магия. Всичко е реално, колкото и ненормално да звучи.

Родителите на Валкирия се изпънаха като струни.

— Дез — продължи той, — спомняш ли си старите истории, които ни разказваше дядо? За Последните от Древните и всичките тези неща? За това как ние притежаваме магия? Излезе, че е казвал истината.

На бащата на Валкирия му отне доста време, за да отговори на брат си.

— Магия? — рече. — Значи става дума за това, че магията е истинска? Че чудовищата са истински? Дядо беше куку, Фъргъс. Самият ти си го казвал милион пъти. Той беше изкукуригал. Единственият, който си правеше труда да обръща внимание на дрънканиците му, беше Гордън — а ти и него наричаше куку.

Фъргъс кимна.

— Предпазвах те.

— Така ли било? От какво си ме предпазвал?

— От тази болест — отговори Фъргъс. — Дядо я имаше, Гордън я имаше, а татко ме накара да обещая, че ще те пазя от нея, доколкото мога. Ти беше най-малкият и най-умният сред нас. Казах, че ще опитам и оттогава не съм спирал да го правя.

Валкирия не беше свикнала да вижда баща си ядосан. Сега го виждаше бесен.

— Не съм сигурен кога трябва да се смея — каза той. — Чакам вече развръзката на вица.

Фъргъс вдигна ръка и щракна с пръсти, а от дланта му лумна пламък.

— Това е единственото, което мога да правя — каза. — Мога да призова малко огън и това е. Нито мога да хвърлям огнени кълба, нито да летя, нито да ставам невидим. Но ти дори това смяташ за номер, нали? Номер за празненства. — Той сви длан и пламъкът угасна. — Но не е така. Това е истинска магия. Реална магия. Само че аз не бих могъл да те убедя, че ти казваме истината, не и с моя малък парти трик.

— И какво тогава правим сега? — попита майката на Валкирия.

— Чакаме — отвърна Валкирия.

Минаха двайсет мълчаливи минути, прекъсвани от време на време от въпроси, които оставаха без отговор.

По време на тази неудобна тишина, родителите й превъртаха и гледаха видеото.

Най-сетне се чу още едно почукване на вратата. Валкирия отиде да отвори.

За кратко беше обмисляла дали да не звънне на Джофри Скрутинъс. Да го помоли да пренареди спомените на родителите й, да ги убеди, че нищо от ставащото на лаптопа не е истина.

Но това бяха нейните родители.

Затова не се обади на Джофри.

Върна се в кухнята с висок мъж в черен костюм от три части, бяла риза и черна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати до блясък. Ръкавиците му бяха кожени. С шапка в ръка. Изражението на лицето му — спокойно. Уверено.

— Мамо, татко, Фъргъс… това е Скълдъгъри Плезънт.

Баща й скочи на мига.

— Какво, по дяволите, правите с дъщеря ми?

— Дезмънд — започна Скълдъгъри, — моля ви, седнете. Всичко ще мине много по-гладко, ако запазим спокойствие. Преди да започнем, да направя ли чай за всички? Дезмънд? Мелиса? Ами вие, Фъргъс? Искате ли чаша чай?

— Ъъ — отвърна Фъргъс, — да. Моля.

— Ще приготвя чай за всички — каза Скълдъгъри.

Валкирия му помогна. Никой не продума, когато чайникът кипна. Никой не се обади и докато накисваха пакетчетата чай, докато добавяха мляко и докато бъркаха с лъжичките. Когато всички вече бяха седнали с чаша пред себе си, Скълдъгъри също седна. Нямаше нищо специално в мястото, на което се настани, и при все това изглеждаше сякаш се намира начело на масата.

— Няма ли и вие да пийнете един чай? — попита колебливо Фъргъс.

Скълдъгъри се усмихна.

— Не. Аз не пия чай.

Шапката му беше на масата до лакътя. Той леко я намести. Когато свърши, вдигна поглед.

— Значи вече знаете за магията.

— Кажете ни какво става — каза майката на Валкирия.

— Тъкмо затова съм тук. Тук съм, за да ви представя доказателство, че онова, което казва дъщеря ви, е истина. Но преди да видите това доказателство, се налага да ви предупредя. Аз съм мъртъв.

Родителите на Валкирия зачакаха обяснение. След като не последва такова, майката каза:

— Метафорично?

— Буквално. Бях убит преди триста години или там някъде, когато бях малко над сто и тридесетгодишен. Бях изтезаван до смърт, после изгорен, а останките ми бяха събрани в чувал и хвърлени в реката. Поради причини, които са твърде сложни, за да разяснявам точно сега, успях да се съградя отново. Това лице, което виждате в момента, е маска. Тези дрехи са, коя дума да използвам… омагьосани, за да създават илюзия за пълнота — сякаш тялото ми е по-масивно, отколкото всъщност е.

— Ъ — обади се таткото на Валкирия, — та какво тогава твърдите, че сте? Призрак? Зомби?

— Нито едно от двете. Аз съм… уникален. Макар да съм мъртъв, не би било неточно да ме наричате жив скелет.

— Вие сте скелет?

— Под дегизировката — да.

— Но… всички ние сме скелети, нали? — отвърна майката на Валкирия. — Под кожата ни?

— Колко проникновен поглед върху нещата — каза Скълдъгъри и се усмихна. — За съжаление, не говоря с гатанки. Сега ще махна ръкавицата си. Искам да се приготвите.

Родителите на Валкирия си размениха погледи.

— Разбира се — рече майка й.

Скълдъгъри щипна връхчето на десния си палец и разхлаби ръкавицата. Направи същото с останалите пръсти — щипваше и издърпваше, след което с премерена елегантност нежно свали ръкавицата и я постави на масата. Тя запази формата си няколко секунди, сякаш още имаше ръка в нея, но след това спадна и се слегна. Не че родителите на Валкирия гледаха ръкавицата. Очите им, пък и тези на Фъргъс, бяха вторачени в ръката на скелет, която се свиваше и отпускаше в специална демонстрация за тях.

— Как го правите? — попита майка й, останала без дъх.

— Магия — отговори Скълдъгъри.

— Ама как се движат? Няма мускули, нито…

— Ако ми позволите сега да махна и маската?

Те кимнаха и връхчетата на пръстите му натиснаха символите на ключиците — лицето му се свлече, разкривайки черепа отдолу.

Родителите подскочиха, а столовете им се плъзнаха назад. Веднъж изправили се, обаче, направо замръзнаха на място.

— Мили Боже — прошепна Фъргъс.

Родителите на Валкирия стояха и се взираха. Очите им — окръглени, лицата — бледи, но не бяха в паника. Което беше добре. Беше добър знак.

Майка й изкрещя.

— Съжалявам — каза веднага след това. — Не знам откъде дойде това.

— Съвсем нормално — отвърна Скълдъгъри. — Приемате всичко това забележително добре, предвид ситуацията.

— Вие сте скелет — каза бащата на Валкирия.

— Така е.

— Ама как така си оставате цял?

— Магия.

— Как говорите? — попита майка й.

— Магия.

— Имате ли мозък? — попита баща й.

— Не — отговори Валкирия. — Но има съзнание.

— Това е удивително — каза майка й. — Просто… смайващо. Има ли Бог?

— Зависи кого имате предвид — отвърна Скълдъгъри. — Повечето богове, които съм срещал, бяха доста луди.

— Срещали сте богове?

— О, да.

— Аз фраснах един — обади се Валкирия.

— Но ако питате дали има такова нещо като юдейско-християнския Бог, онзи, за който се говори в Светата Библия, се боя, че нямам отговор за вас. За мен, смъртта беше мрак и застой, без никакви признаци на задгробен живот.

— Аз и съпругата ми ходим на литургия всяка неделя — рече Фъргъс, видимо ядосан. — Не може да седите и да ми обяснявате, че няма Бог.

— Никога не бих си позволил да направя подобно нещо — спокойно отвърна Скълдъгъри. — Вярвам в логиката и разума, но съм виждал чудеса, които надхвърлят всякакво обяснение. Колоните на собствената ми вяра са били разклащани отново и отново, за да излизат нови и нови истини на бял свят. Тъкмо онзи ден, с дъщеря ви видяхме дракон. Нямах представа, че съществуват.

— Дракон? — повтори бащата на Валкирия.

— Голям дракон. Никога не бих ви казал, че онова, в което вярвате, е грешно, нито бих ви казал, че онова, в което вярвате, е вярно. Струва ми се, че вселената пази твърде много тайни, за да се говори в абсолютни величини и всеки, който се опита да го направи, рискува да се покаже глупак. Аз съм много неща, но ми се ще да мисля, че глупак не е сред тях. Както казах, обстоятелствата, които заобикалят моята смърт, са необичайни, така че моят опит не може да се представя за пример на онова, което се случва след като умрем. Дезмънд, Мелиса, бихте ли се присъединили отново към нас на масата?

Родителите на Валкирия погледнаха надолу, сякаш едва сега осъзнаваха, че стоят прави. Придърпаха обратно столовете си към масата и седнаха.

— Значи това е истинско — рече баща й. — Но тогава, видеото… Онова, което видяхме на него, е истина. Онова, което човекът каза за Стефани, е вярно…

— Но ние видяхме как умира — каза майка й с треперещ глас.

— Може ли? — попита Скълдъгъри, протягайки кокалеста ръка. Лаптопът се обърна и се плъзна по масата към него.

— Леле! — викна баща й, после се усети. — Така де… яко.

Валкирия се опря на Скълдъгъри, докато превърташе клипа напред. Бойните сцени бяха прекъсвани от интервюта. Тя обърна внимание на един материал — зърнест и извън фокус, на пристана в Хагард, потънал в мрак, и разпозна нощта, в която умря Сийлън, след което остави Скълдъгъри да пусне видеото на нормален ход. Битката беше в разгара си в Роърхейвън, а Кени Дън говореше зад кадър.

— … отказах се от плановете си да направя заснетото обществено достояние. Какво би направил светът, ако знаеше, че има такива хора? Но не можех да пренебрегна жертвата, която направи дъщеря ви.

Ужасяващата фигура на Шаривари изстреля поток от енергия срещу Сарацен Ру и го уцели право в гърдите.

— Стефани беше герой. Тя не търсеше благодарности, не искаше признание. Но като нейни родители, вие трябва да знаете за какво живя тя, за какво се бори…

Декстър Векс избегна един лъч, предназначен за него, след което се появи Стефани, която търсеше нещо сред разрушенията и вдигна поглед, тъкмо когато Шаривари стреля към нея. Последва ярка светкавица и тя изчезна.

— … и за какво умря.

Скълдъгъри превъртя видеото с няколко секунди назад и го спря.

— Да — каза. — Това не са кадри от нейната смърт. — Обърна лаптопа и го плъзна обратно към другия край на масата. — Погледнете задния фон, в ляво. Какво виждате?

Майката на Валкирия погледна екрана.

— Хора, които се бият.

— Виж! — посочи баща й. — Това е Флетчър! Бих познал тази коса навсякъде!

— Пуснете записа — каза Скълдъгъри — и наблюдавайте какво става точно преди значително страшният господин да стреля към Валкирия.

Майка й погледна нагоре.

— Името й е Стефани.

— Разбира се — отвърна Скълдъгъри. — Приемете извиненията ми.

Родителите й пуснаха отново записа, а Фъргъс също се намести помежду им.

— Той изчезна! — възкликна Фъргъс.

— Флетчър е Телепортатор — поясни Скълдъгъри. — Забелязал е какво ще се случи и е телепортирал дъщеря ви на безопасно място.

Майката на Валкирия изглеждаше объркана.

— Флетчър е един от тях? Искам да кажа, един от вас? Той е… магичен? Наистина?

— Това обяснява косата — замислено отбеляза баща й.

— Но той изглежда толкова приятно момче.

— Той е приятно момче — каза Валкирия. — Освен това е и магьосник.

Майка й затвори лаптопа и я погледна.

— Как успя да направиш всичко това? Кога намери време? Стеф, та ти не излизаше от къщи.

Сега не беше моментът да им обяснява за отражението. Никога нямаше да настъпи момент, в който да им разкаже за отражението.

— Измъквах се — каза. — Пропусках някои часове. Не много, само някои.

— Но ти едва не си загинала.

— Мамо…

— Не, Стеф. Ти едва не умря. Това… Не знам, това често ли се случва? Кога е започнало всичко? Откога продължава?

— От няколко години.

— Години? И колко пъти през тези години животът ти е бил в опасност? А вие, господин Плезънт…

— Наричайте ме Скълдъгъри…

— Не мисля, че ще го направя. Как можете да оправдаете въвличането на едно дете във всичко това?

— Мамо… — започна Валкирия, усещайки как горещината се надига по лицето й.

— Стефани, замълчи — остро се обърна към нея майка й. — Сега си на осемнайсет. Можеш да спориш, че си възрастен човек. Но преди години си беше същинско дете. Искам да знам какво, по дяволите, става тук. Е, господин Плезънт? Въвличали сте едно дете в ужасни опасности, отново и отново, доколкото разбирам. Какво е вашето извинение?

Скълдъгъри наклони глава.

— Извинение? — попита. — Нямам извинение. Нямам нужда от извинение.

— Мисля, че ще разберете, че имате нужда, дявол да го вземе.

— Валкирия е мой партньор.

— Казва се Стефани.

— Освен това се казва и Валкирия и е мой партньор. Тя започна всичко това по собствено желание, след като спасих живота й в дома на нейния чичо. Тя се доказа като съвършено способна и както се оказа — незаменима. През последните няколко години бях остро критикуван от приятели и колеги заради това партньорство и неведнъж бях подтикван да го прекъсна. Всички смятаха, че Валкирия трябва да води нормален живот. Но тя е предопределена за по-велики неща от нормалния живот. Тя е предопределена за удивителни неща. Тя е спасявала животи. Спасявала е мен. Спасявала е света.

— Разбирам желанието ви да я предпазите, да я защитите от опасности и заплахи. И аз някога изпитвах това желание спрямо собственото ми дете. Някога, много отдавна. Но ако мислите, че възнамерявам да се извинявам за това, че, както казвате, съм я въвлякъл в опасности, ще останете крайно разочаровани. Не бих променил нищичко, случило се през последните няколко години. Валкирия се доказа като удивителна личност и човек, за който с радост бих дал живота си, ако се налага. За колко хора, които водят нормален живот, бихте могли да кажете подобно нещо?

— До самия край — меко рече Валкирия.

Скълдъгъри я погледна, накланяйки леко глава.

— Не — отсече майка й. — Не ме интересува какво казвате, нито колко сте сладкодумен. Всичко свършва сега и тук.

— Мамо, не — възрази Валкирия.

Баща й заговори.

— Стеф, не можеш да продължаваш с това… безумие. Ще се убиеш. Искаш ли Алис да живее без по-голяма сестра?

— Това, което правя, е също като работата на ченге или на войник.

— А ние нямаше да ти позволим да правиш и тези неща.

— Чакай, чакай — рече майка й. — Отнема известно време да попия информацията, така че ще ме прощаваш, задето съм толкова бавна. Но Стеф, ти… и ти ли си като тези хора? Имаш ли магия?

Валкирия се поколеба.

— Аз… не знам. Имах. Но нещо се случи и… не знам дали я имам все още.

Майка й погледна към Скълдъгъри.

— Е, това решава всичко, нали? Щом няма магия, значи не може да продължи да ви бъде ученичка.

— Партньор — едновременно я поправиха Валкирия и Скълдъгъри.

— Ученичка, партньор, каквото ще да е. Няма магия, няма бизнес. Логично, нали?

— Ще трябва да видим — каза Скълдъгъри. — Ако до края на текущата ни задача, магията й не се върне при нея…

— Аз ще реша — довърши Валкирия. — Но дотогава, няма да спра.

— Не сме дали съгласие за това — каза майка й. — Ще трябва да помислим. С баща ти трябва да го обсъдим насаме и когато…

— Мамо — прекъсна я Валкирия, — не. Вие нямате право на това решение. Обичам ви, но това няма нищо общо с вас. Аз съм единствената, която ще реши.

— Стеф, не, ти все още си наша дъщеря…

— Така е — Валкирия се изправи. — И като ваша дъщеря, моя отговорност е да ви пазя. И тъкмо това смятам да направя.

Излезе, оставяйки след себе си аромата на печеното за вечеря.