Дерек Ланди
Смъртта на светлината (18)

18.
Ирландски диалекти и гърлени говори

Зимата е дошла, денят е муден и студен, а Дани е в склада и подрънква на китарата си — очукана шестструнка, която има от четиринайсетгодишен. Вдъхновен от Стефани, напява „Спансил Хил“ на Дъ Дъблинърс.

Свири лекичко, така че да може да чуе звънчето при входната врата, и когато то звънва наистина, оставя китарата и излиза да поздрави евентуалния клиент. Двама, всъщност. При стелажа със списанията стои висок възрастен мъж с гръб към Дани, а на тезгяха го очаква един по-млад, по-нисък и по-дебел човек. Има черна козя брадичка, която неуспешно се опитва да прикрие две еднакви бенки — едната на горната устна, другата на брадичката. Оредяващата му коса е дълга и здраво стегната в конска опашка. Изглежда сякаш би се чувствал доста по-удобно и раздърпана тениска на „Блек Сабат“, но ето на — напъхан е в риза и вратовръзка като намусен ученик, нагласен за църква.

— Продавате ли отрова за мишки? — е първото нещо, което казва.

— Боя се, че не — отвръща Дани, — но имаме репеленти за плъхове, които работят на свръхзвукова честота, щом имате проблеми с гризачите.

Дебелакът обмисля предложението, като дъвче устната си.

— Продавате ли ножове?

— Канцеларски, да.

— А ловни?

— Не.

— Хубаво. А продавате ли чукове?

— Имаме няколко — отвръща Дани. — От другата страна на рафта зад вас.

Дебелакът дори не поглежда зад рамо. Обикновено този тип баламосване го правят децата, за да отвлекат вниманието на Дани от кражбата, която се случва в друга част на магазина, но единственият друг присъстващ е старецът, а той си стои на добре видима позиция.

— Продавате ли пистолети? — пита дебелакът.

— Не — отвръща Дани, а космите на тила му вече започват да се изправят.

— Жалко — заявява дебелият. — Обичам пистолети.

Не го казва заплашително — всъщност го казва с някакъв копнеж, почти като въздишка, но в дълбините на съзнанието на Дани започва да расте някакво чувство, разраства се бързо и избуява.

Дебелакът има бостънски акцент. Доста отдалеч идва за чук и отрова за мишки. Само с един тезгях помежду им, Дани има възможност да разгледа нездравия тен на кожата на мъжа и да забележи различните петна по зле завързаната вратовръзка, стегната толкова здраво, че плътта се излива на тлъсти вълни изпод яката на ризата.

— Мога ли да пи помогна с още нещо? — пита Дани, като има предвид „вече можете да напуснете магазина ми, много благодаря“, но дебелият не схваща намека и си остава на място, а очите му бавно се движат по рафтовете на стените, отрупани със стоки, преди да се спрат на нещо, което предизвиква интереса му.

— Продавате катинари.

— Да, продаваме — отвръща Дани. — Желаете ли един?

Дебелият поклаща глава.

— Имаме си всичко, което ни трябва. И вериги също. Само отбелязвах факта, че имате, това е. Не означава, че възнамерявам да си купувам.

— Разбира се.

За пръв път очите на дебелака срещат тези на Дани. Усещането не е никак приятно.

— Не бива да избързвате толкова с желанието си да ми продадете нещо. Ето това е проблемът на тази държава, разбирате ли. Това е проблемът на Америка. Всеки се цели в номер едно. Всеки е сам за себе си. Толкова нетърпеливи да ме разделят с парите ми. Ако в този миг се гътна от сърдечен удар, едва ли ще се замислите преди да преровите портфейла ми и чак тогава ще се обадите на линейката, нали?

— Съжалявам — отвърна Дани. — Посочихте катинарите. Схванах това като интерес от ваша страна да си купите един.

— Не ви ли казах току-що, че си имам достатъчно катинари? Какъв сте такъв, глупав ли сте?

И последната капка любезност у Дани се изпарява.

— Ще се наложи да ви помоля да напуснете магазина ми.

Дебелакът се изцъкли.

— Какво? Ти започна това! Ти се опита да ми вземеш парите! Клиентът винаги е прав, да си чувал за това? Клиентът винаги е прав. Ти беше глупав и тъп, и егоистичен и какво, нямам право да те порицая за това ли? Нямам право да защитя нормалните ценности на приличието?

— Напуснете или ще се обадя в полицията.

— Полицията? — вряка вече дебелакът, а лицето му добива тъмночервен цвят. — Ти си този, който е в грешка! Аз съм жертвата в случая! Обади се в полицията! Хайде, давай, направи го! Нека те преценят кой е потърпевшата страна! О, вече не си толкоз наперен, след като разкрих малкия ти блъф?

— Ще напуснете или не?

Устната на дебелия се извива неприятно.

— Е, какво — не искаш да правя сцена пред всички тези клиенти ли?

— За какво говорите? Единственият човек тук е приятелят ви.

— Кой, този ли? — отвръща дебелият. — Никога не съм виждал този господин през живота си.

Тъкмо в този момент, старецът се обръща с усмивка. Лицето му е интересна плетеница от линии и бръчки, гъсто набраздени около най-забележителните белези на чертите му. Голям нос, малки, умни очи, тънка широка уста. Косата му е бяла и пада от нашарения му скалп на кичури. Има нещо хищническо у него.

Тръгва напред с маршова стъпка, като се движи изненадващо гладко за някой на неговата възраст, а възлестите му ръце стоят притиснати отстрани.

— Моля да ми простите — започва той, — но нямаше как да не дочуя този оживен дебат от мястото, на което бях застанал, докато се възползвах от стелажа за списания. Ако ми позволите да се намеся, в духа на незаинтересован наблюдател и странник и за двама ви, бих предложил мнението си, че в корена на това несъгласие стои едно простичко недоразумение. Мога ли да науча имената ви, уважаеми господа, така че да мога по-добре да посея семената на спокойствието и братството?

— Казвам се Джеремая Уолоу — отвърна дебелият, застанал в леко по-изправена стойка. — Идвам от Бостън, в Масачузетс, регионът, известен като Ню Инглънд.

— Същинско удоволствие е да се запозная с вас, Джеремая Уолоу — казва старецът. — И позволете да отбележа какво необичайно фамилно име притежавате. Моята фамилия — Гант, също е до известна степен рядкост. Произлиза от малко градче в малка страна в Европа, но, както може би успявате да прецените от говора ми, отдавна съм се заселил в Средния запад, по-конкретно в Сейнт Луис, а това е в Мисури. А вие, млади човече? Мога ли да науча нещо и за вас?

Дани гледа и двамата.

— Аз съм Дани — отвръща.

Чакат, но той не предлага допълнителна информация. Старецът, Гант, се усмихва още по-широко.

— И откъде идвате, Дани? Местен ли сте, от Мийк Ридж?

— Да.

— Трябва да е било прекрасно да растете в такава живописна среда. Аз самият не съм виждал градче с такъв естествен чар. А вие, господин Уолоу?

— И аз не съм.

— Значи сте живели тук през целия си живот, така ли? — обръща се Гант към Дани. — Наблюдавали сте отпътуванията и завръщанията на вашите приятели и съседи? И след като това всъщност е Универсалният магазин, разположен на главната пътна артерия, се съмнявам, че нещо или пък някой би могъл да убягва от вашия взор твърде дълго, нали така?

Дани го чака да стигне до същината.

— Осмелявам се да твърдя, че чувате страшно много акценти, нали? — казва Гант. — Акценти и диалекти, и ирландски наречия, и гърлени говори. А кой е любимият ви? Имате ли си такъв? Аз лично винаги съм бил пристрастен към шотландския акцент. Начинът, по който го завъртат онова „р“. А вие, драги Дани, момчето ми, имате ли свои предпочитания?

— Всъщност не.

— Не? Нямате любим? Ами вие, господин Уолоу? Или да ви наричам Джеремая?

— Настоявам да ме наричате така — отвръща Джеремая. — И бих казал, ако ме питаха, а вие го сторихте, че от всички възможни говори на света, ирландският ми е най-любимият, нищо че съм момче от Бостън.

Гант плясва с ръце.

— Ирландски! Да! О, тези красиви ритми и тези меки „т“-та, всяка дума е събитие сама за себе си. Познавах един ирландец някога — можеше да продаде на краставичар краставици, както се казва в поговорката, и всичко това, благодарение на онзи негов акцент. Какво мислите за ирландския акцент, Дани?

Дани с всички сили се старае да запази неутрално изражение.

— Нямам мнение за него.

— Нямате? — възкликва Гант. — Е, момчето ми, в такъв случай трябва да послушате някой ирландец да говори, за да си съставите такова. Какво сме ние без нашите мнения, в крайна сметка? Кога за последно чухте някой ирландец да говори?

Гант го гледа, целият — усмивка, докато веждите на Джеремая са надигнати леко във въпросително изражение.

— Май когато последно гледах филм с Лиъм Нийсън — отвръща Дани.

Гант пренебрежително махва с ръка.

— Филмите не се броят. Истинският живот, ето това е истинският опит, който си заслужава да трупаме. Кога за последно чухте ирландец да говори на живо?

— Преди години — отговаря Дани. — Вероятно, когато живеех в Ел Ей. Не си спомням добре.

Усмивката на Гант посърва леко.

— Ясно.

— И тук наоколо няма ирландци? — пита Джеремая.

Дани клати глава.

— Никакви ирландски момичета? — продължава Джеремая. — Ирландски жени? Сигурен ли си?

— Мийк Ридж няма какво толкова да предложи — обяснява Дани. — При нас не се преселват много хора. Обикновено се изнасят оттук.

— И казвате — притиска го Гант, — че няма ирландци?

— М-не.

— Е… това е странно.

— Очаквахте да има ирландци ли? — пита Дани.

— Очаквам една — отвръща Гант. — Моя приятелка. Всъщност, племенницата ми. С тъмна коса. Висока. Хубава. От типа момичета, които не забравяш.

— Как се казва?

Гант отново се усмихва.

— Благодаря ви за отделеното време, Дани, но трябва да тръгвам. Джеремая, да ви предложа превоз?

— Това би било страшно мило от ваша страна — отговаря Джеремая и се влачи подир стария господин, докато онзи излиза от магазина.

Двамата напускат, звънчето издрънчава и нахлува тишината.