Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (15)

Работен отчет 15

12 Юли — Немур, Строс, Бърт и още няколко участника в проекта ме очакваха в кабинета по психиатрия. Опитаха се да бъдат любезни, но видях с какво нетърпение Бърт чакаше да вземе Алджърнън. Нищо не казаха, но Немур няма лесно да ми прости, задето се опитах през главата му да се свържа с фондацията. Обаче така трябваше. Преди да се върна в „Бийкмън“, трябваше да зная дали са ми позволили независимо изследване по проекта. Прекалено много време щях да загубя да информирам Немур за всичко, което правя.

Вече беше уведомен за решението на фондацията. Посрещна ме хладно и формално. Протегна ми ръка, но лицето му остана безизразно.

— Чарли — каза той, — радваме се, че се връщаш и че ще работим заедно. Джейсън се обади и ми съобщи, че от фондацията те включват в проекта. Екипът и лабораторията са на твое разположение. От компютърния център ни уведомиха, че твоята работа ще се ползва с приоритет… И разбира се, ако аз мога да помогна по някакъв начин…

Полагаше неимоверни усилия да бъде сърдечен, но по израза на лицето му разбирах колко скептично е настроен. В крайна сметка, какъв опит имах аз в експерименталната психология? Какво знаех за методите, на чието развитие той беше посветил дълги години? Е, както казах, изглеждаше сърдечен и склонен да се въздържа от квалификации. Сега едва ли имаше кой знае какъв избор. Ако не достигнех до някакво обяснение за поведението на Алджърнън, целият му труд отиваше по дяволите, но ако решах проблема, успехът щеше да бъде за целия екип.

Отидох в лабораторията, където Бърт наблюдаваше Алджърнън в един от сложните лабиринти. Въздъхна и поклати глава.

— Много е забравил. Сякаш сложните му реакции са изтрити. Решава задачите на много по-елементарно ниво, отколкото очаквах.

— По какъв начин? — попитах аз.

— Ами в миналото можеше да открива прости модели. В тази отсечка например: всяка втора врата, всяка трета врата, само червените врати или само зелените врати, но сега вече за трети път прави този пробег и все още използва метода проба-грешка.

— Може би защото дълго време не е бил в лабораторията?

— Може би. Ще му дадем време отново да свикне с нещата и утре ще видим как ще работи.

Много пъти съм бил в лабораторията, но сега бях тук, за да науча всичко, което тя може да предложи. За няколко дни трябва да усвоя методи, за които на другите са били нужни години. Четири часа с Бърт обикаляхме из различните отдели и аз се опитвах да се запозная с цялостната картина. Вече бяхме свършили, когато забелязах една врата, зад която не влязохме.

— Какво има тук?

— Хладилникът и пещта за кремация. — Той отвори тежката врата и запали светлината. — Замразяваме експерименталния материал, преди да го кремираме. Предотвратяваме разлагането и така избягваме миризмата. — Извърна се към вратата.

— Не и Алджърнън — казах аз. — Виж… ако и… когато… Имам предвид, че не искам да го захвърляте тук. Дайте ми го. Аз ще се погрижа за него.

Не се усмихна. Само кимна. Немур му беше казал, че отсега нататък мога да получа всичко, което поискам.

Времето беше проблем. Ако трябваше да намеря отговорите за себе си, трябваше веднага да започна работа. Получих списъци на купища книги от Бърт и бележки от Строс и Немур. После, когато тръгнах да излизам, изведнъж ме обзе странно настроение.

— Виж — обърнах се аз към Немур, — току-що видях крематориума, в който унищожавате експерименталните животни. Какви са плановете ви за мен?

Въпросът ми го слиса.

— Какво имаш предвид?

— Сигурен съм, че от самото начало сте обмислили всички възможности. Така че, какво ще стане с мен?

Той замълча, но аз настоях.

— Имам право да зная всичко свързано с експеримента. Бъдещето ми е свързано с експеримента.

— Няма повод да крием. — Замълча и запали една вече горяща цигара. — Знаеш, че от самото начало хранехме най-горещи надежди за дълготрайност. Все още е така… категорично, ние…

— Убеден съм в това — казах аз.

— Разбира се, включването ти в експеримента беше сериозна отговорност. Не зная доколко си спомняш или доколко свързваш нещата от началото на проекта, но ние се опитахме да ти обясним, че има голяма вероятност промяната да бъде краткотрайна.

— Навремето го бях записал в работните си отчети — съгласих се аз, — макар че тогава не разбирах какво означава. Но това няма значение, защото сега вече осъзнавам всичко.

— Е, решихме да рискуваме — продължи той, — защото бяхме убедени, че вероятността да ти навредим е минимална и вярвахме в шанса да направим нещо добро за теб.

— Оправданията са излишни.

— Сам разбираш, че трябваше да вземем позволение от някой твой близък. Ти не беше в състояние да решиш това.

— Зная. Говориш за сестра ми Норма. Четох във вестниците. От онова, което си спомням за нея, предполагам, че е одобрила екзекуцията ми.

Повдигна вежди, но предпочете да замълчи.

— Е, казахме й, в случай че експериментът се провали, за нас ще бъде невъзможно да те върнем обратно в пекарната или в онази стая, в която живееше преди.

— Защо?

— Просто защото би могъл да не си същият. Възможно е последиците от хирургическата намеса и хормоналните инжекции да не са очевидни още от първия момент. Преживяното след операцията може да остави отпечатък върху теб. Имам предвид евентуалните емоционални разстройства, които биха влошили ретардацията. Ти би могъл да се окажеш друг човек…

— Великолепно! Сякаш това, което беше досега, не ми стигаше.

— И още нещо. Нямаше начин да разберем дали ще се върнеш на същото интелектуално равнище. Не е изключена регресия на дори още по-елементарно функционално равнище.

Не криеше от мен и най-лошото. Прехвърляше ми мисловния си товар.

— Би трябвало и аз да съм осведомен за всичко — казах аз, — докато все още мога да имам мнение по въпроса. Какви са плановете ти за мен?

Вдигна рамене.

— От фондацията са уредили да те изпратят в приюта „Уорън“.

— По дяволите!

— Според уговорката ни със сестра ти всички домашни разходи ще бъдат поети от фондацията, а ти ще получаваш редовен месечен приход за свои лични нужди до края на живота си.

— Но защо са ми? Винаги съм бил в състояние сам да се справям навън, дори когато искаха да ме изпратят там след смъртта на чичо Херман. Донър успя да ме измъкне, за да мога да работя и да живея навън. Защо сега трябва да се връщам?

— Ако можеш да се грижиш за себе си навън, няма да бъде нужно да стоиш в „Уорън“. На по-леките случаи е разрешено да живеят извън заведението. Но трябваше да осигурим бъдещето ти. За всеки случай.

Прав беше. Нямаше от какво да се оплаквам. За всичко бяха помислили. Естествено беше да ме пратят в „Уорън“ — там щях да бъда дълбоко замразен и скрит до края на дните си.

— Все пак не е крематориума.

— Какво?

— Няма значение. Шегувам се. — После се сетих за нещо друго. — Кажи ми, възможно ли е да посетя „Уорън“. Искам да кажа да отида там просто като посетител.

— Да, мисля, че достъпът за външни лица там е свободен. Обичайните посещения в дома като един вид връзки с обществеността. Но защо?

— Просто искам да видя. Трябва да съм наясно какво ще се случи, докато все още съм в състояние да направя нещо. Виж дали можеш да го уредиш, колкото се може по-скоро.

Видях, че идеята да посетя „Уорън“, го разстрои. Сякаш уреждах да донесат ковчега ми, преди да съм умрял. Но не можех да го виня, защото той не осъзнаваше, че да открия кой съм в действителност и значението на битието ми като цяло, предполагаше да осъзная възможностите за евентуалното ми бъдеще, а също и да осмисля миналото си, където отново щях да се върна. За всички ни е ясно, че в края на лабиринта стои смъртта (а това е нещо, което невинаги съм осъзнавал — до не толкова отдавна с незрелия си ум мислех, че смъртта е нещо, което може да се случи единствено на другите), но сега виждам, че пътеката, която избрах през лабиринта ме направи такъв, какъвто съм. Аз не съм просто някакво същество, а определен начин на съществуване — един от многото начини — и познанието за пътищата, които съм извървял, както и онези, които ми предстоят, би ми помогнало да разбера това, което става с мен.

Вечерта, а и през следващите няколко дни се зарових в текстовете по психология: клинична, личностна, психометрия, учене, експериментална психология, зоопсихология, физиология на психологията, бихейвиоризъм^[1], гещалтпсихология^[2], аналитична, функционална, динамична и всички останали древни и съвременни течения, школи и системи. Потискащо е, че толкова голяма част от идеите, върху които психолозите ни изграждат възгледите си за човешкия интелект, памет и познание, са просто самоилюзия.

Фей иска да посети лабораторията, но й казах, че предпочитам да не го прави. Само това ми липсва сега — Алис и Фей да се срещнат. Имам си достатъчно грижи.