Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (12)

Работен отчет 12

5 Юни — Немур е разстроен, защото вече две седмици не съм предавал нито един работен отчет. Има право, след като фондация „Уелбърг“ започна да ми изплаща заплата извън стипендията, така че да не трябва да търся работа. Международният конгрес по психология в Чикаго е само след седмица и той иска предварителните данни да са колкото се може по-пълни, понеже двамата с Алджърнън сме главният обект на доклада му.

Отношенията ни се обтягат все повече. Не понасям неизменното му отношение към мен като към опитно зайче. Кара ме да се чувствам така, сякаш преди експеримента не съм бил човешко същество.

Казах на Строс, че съм бил прекалено зает с мислите си, с книгите и с ровене в самия себе си. Че съм се опитвал да разбера кой и защо съм такъв, и че писането е прекалено бавен процес и че не ми достига търпение да изложа мислите си. Той ме посъветва да се науча да пиша на машина и сега, когато мога да печатам почти седемдесет и пет думи в минута, ми е по-лесно да изложа всичко в писмен вид.

Строс отново ми напомни да говоря и пиша просто и ясно, така че хората да ме разбират. Пак ми повтори, че понякога езикът е бариера, а не мост между хората. Има някаква ирония в това, но сега съм от другата страна на интелектуалната ограда.

От време на време се срещаме с Алис, но не говорим за случилото се. Отношенията ни остават платонични. След като напуснах пекарната, три нощи подред имах халюцинации. Не мога да повярвам, че беше преди две седмици.

 

 

Нощ е и по празните улици ме преследват призрачни сенки. Аз тичам към пекарната, но вратата е заключена и хората вътре не ми обръщат внимание. През прозореца булката и младоженецът от сватбената торта ме сочат и ми се смеят… Въздухът натежава от смях. Непоносимо е за мен… И двата купидона размахват пламтящи стрели. Аз крещя. Чукам на вратата, но никакъв звук не се чува. Виждам Чарли, втренчил поглед в мен отвътре. Дали това е само отражение? Някаква сила се вкопчва в краката ми и ме завлича надалеч от пекарната в алеята със сенките и точно когато те започват да пълзят към мен, аз се събуждам.

Друг път прозорецът на пекарната се отваря и когато погледна през него, виждам миналото — други неща и други хора.

Развивам удивителна способност да си припомням. Все още не умея напълно да я контролирам, но понякога, когато съм зает и чета или работя върху някакъв проблем, ме обзема усещането за извънмерна яснота.

Зная, че това е особен подсъзнателен предупредителен сигнал и вече, вместо да чакам споменът да изплува, аз притварям очи и сам го търся. В крайна сметка, зная, че ще бъда в състояние напълно да овладея това припомняне, не само да изследвам същността на миналия си опит, но и неподозираните възможности на мозъка.

Дори сега, като си помисля за това, чувствам гнета на безмълвието. Виждам прозореца на пекарната… Протягам ръка и го докосвам… Студен и вибриращ, и стъклото се затопля… Става горещо… Изгаря пръстите ми. Прозорецът, в който трепти отражението ми, заблестява и стъклото се превръща в огледало, и аз виждам малкия Чарли Гордън — четиринайсет или петнайсетгодишен — вперил поглед в мен от прозореца на дома си. Едва ли осъзнава колко различен е бил…

 

 

Чака сестра му да се върне от училище и когато я вижда, че свива по Маркс стрийт, маха с ръце, вика името й и тича пред входа да я посрещне.

Норма размахва някаква хартия.

— Получих A на теста по история. Знаех всички отговори. Г-жа Бафин каза, че това е най-добрата работа в целия клас.

Тя е хубаво момиче със светлокафява коса, грижливо сплетена и увита около главата й като корона. Но когато вдига поглед към по-големия си брат, усмивката й се изкривява в гримаса. Отскача встрани, затичва се по стълбите към къщата и го оставя зад себе си.

Той тръгва усмихнат след нея.

Майка му и баща му са в кухнята и Чарли, развълнуван до пръсване от добрата новина на Норма, бърза да избъбри всичко, преди тя да е казала и дума.

— Тя има A! Тя има A!

— Не! — крещи Норма. — Не ти! Млъквай! Оценката е моя и аз ще им кажа.

— Я почакай малко, млада госпожице — слага вестника си настрана Мат и я стрелва с хладен поглед, — това не е най-добрият начин да разговаряш с брат си.

— Не е негова работа да казва!

— Няма значение. — Мат поглежда гневно и заканително размахва пръст. — Не искаше да направи нищо лошо и не е нужно да му крещиш така.

Тя търси подкрепа от майка си.

— Получих A — най-добрата оценка в класа. Мога ли сега да си взема куче? Ти ми обеща. Каза, ако получа добра оценка на теста. И аз получих A. Кафяво куче на бели петна. Ще го кръстя Наполеон, защото на този въпрос от теста дадох най-добър отговор. Наполеон е загубил битката при Ватерло.

Роуз кима.

— Излез пред къщи и поиграй с Чарли. Той те чака вече цял час да се върнеш от училище.

— Не искам да играя с него.

— Излез навън — казва Мат.

Норма поглежда баща си и после Чарли.

— Няма. Мама каза, че не е задължително да играя с него, щом не искам.

— А сега, млада госпожице — надига се Мат от стола си и тръгва към нея, — трябва да се извиниш на брат си.

— Защо да трябва! — пищи тя пронизително и се спуска зад стола на майка си. — Той е като бебе. Не може да играе на Монопол, на дама, или на нещо друго… Всичко обърква. Не искам да играя повече с него.

— Тогава върви в стаята си!

— Мога ли да си взема куче, мамо?

Мат удря с юмрук по масата.

— Никакво куче в тази къща, докато не промениш държанието си, млада госпожице!

— Обещах й куче, ако се справя добре в училище…

— Кафяво на бели петна — добавя Норма.

Чарли стои до стената и Мат сочи към него.

— Помниш ли, че отказа на сина си куче, защото няма място и няма кой да се грижи за него. Помниш ли, когато той помоли за куче? Да не би да отричаш сега онова, което му каза?

— Но аз мога да се грижа за моето куче — настоява Норма. — Ще го храня, ще го къпя, ще го извеждам навън…

Чарли, който стои до масата и си играе с голямото си червено копче, завързано на връв, изведнъж проговаря:

— Аз ще й помагам да се грижи за кучето! Ще й помагам да го храни, да го реши и няма да давам на другите кучета да го хапят.

Но преди Мат и Роуз да кажат каквото и да е, Норма отново крещи:

— Не! Това ще бъде мое куче. Само мое!

Мат клати глава.

— Виждаш ли?

Роуз сяда до нея и гали плитките й, за да я успокои.

— Но нещата между нас трябва да бъдат общи, скъпа. Чарли може да ти помага да се грижиш за него.

— Не! Само мое!… Аз получих A по история, не той. Той никога не получава добри оценки като мен. Защо сега да ми помага с кучето? И после кучето ще хареса повече него, и ще стане негово, а не мое. Не! Ако не мога да го имам само за себе си, не го искам.

— Това решава всичко — казва Мат, взема вестника и отново се настанява на стола си. — Никакво куче.

Норма изведнъж скача от кушетката и грабва теста по история, който само преди минути е донесла с толкова радост вкъщи. Разкъсва го и хвърля парчетата в лицето на Чарли, който я гледа слисан.

— Мразя те! Мразя те!

— Норма, веднага престани! — Роуз я сграбчва, но тя се изплъзва.

— Мразя и училището! Мразя го! Ще спра да уча и ще стана тъпачка като него. — Побягва от стаята и продължава да крещи: — Вече ми се случва. Всичко забравям… Забравям… Вече не помня нищо, което съм научила!

Ужасена, Роуз тича след нея. Мат остава на мястото си, вперил поглед във вестника в скута си. Чарли, изплашен от истерията и писъците, се свива на един стол и тихо хленчи. Какво лошо направи? Усеща, че панталоните му овлажняват, тънка струйка се стича по крака му, и чака плесницата, която ще получи, когато майка му се върне.

 

 

Сцената избледнява, но от този момент Норма прекарва цялото си свободно време с приятели или играе сама в стаята си. Вратата на стаята й винаги е затворена и е забранено да се влиза там без разрешение.

Спомням си, веднъж Норма играеше с една от приятелките си в стаята и аз, без да искам, я чух да крещи:

— Той не ми е истински брат! Ние само го прибрахме, защото ни беше жал за него. Мама ми каза, че сега мога да разкажа на всички, че всъщност той изобщо не ми е брат.

Иска ми се този спомен да беше фотография, която да можех да накъсам и да хвърля в лицето й. Иска ми се да се върна назад във времето и да й кажа, че никога не съм искал да й попреча да си вземе куче. Тя можеше да го има изцяло за себе си и аз нямаше да го храня, реша или да играя с него. И никога нямаше да направя така, че то да започне да харесва повече мен, отколкото нея. Само исках тя да продължи да си играе с мен, както преди. Никога не съм искал да направя нещо, което би я накарало да страда.

 

 

6 Юни — Първият ми истински скандал с Алис днес. Грешката е моя. Искаше ми се да я видя. Често след някой тревожен сън или спомен, ми се иска да поговоря с нея или просто да бъдем заедно. Това ме успокоява. Но не биваше да ходя до Центъра, за да я взема.

След операцията не бях идвал в Центъра за възрастни с изостанало развитие и бях развълнуван от мисълта, че отново ще видя сградата. Центърът е на Двайсет и трета улица, източно от Пето авеню, в стара училищна сграда, използвана през последните пет години от Университетската клиника „Бийкмън“ като център за експериментално образование — специални курсове за инвалиди. На входа има табела, прикрепена към старата врата от ковано желязо — блестяща месингова плоча, с надпис „Свободен факултет към университета «Бийкмън»“.

Часовете й свършваха в осем, но ми се прииска да видя стаята, в която не толкова отдавна аз се мъчех да чета и пиша елементарни неща и да пресмятам ресто от един долар.

Влязох и се промъкнах до вратата. Стараех се да не ме забележат и погледнах през прозореца. Алис беше на бюрото си, а до нея седеше жена с бледо лице, която ми се стори непозната. Лицето й беше смръщено в гримаса на неприкрито недоумение, и аз се зачудих какво ли се опитва да й обясни Алис.

Близо до вратата беше Майк Дорни в инвалидната си количка, а на първия чин, на първия ред, както винаги седеше Лестър Браун, за когото Алис казваше, че е най-умният в групата. Лестър лесно научи нещата, които аз усвоих с толкова труд, но идваше когато му скимне. Често отсъстваше, за да прави пари. Търкаше подове с восък. Допускам, че само да беше проявил интерес, само това да имаше същото значение за него, както за мен, щяха да го използват за този експеримент. Имаше и няколко непознати лица — хора, които не бях виждал преди.

Накрая се престраших и влязох.

— Я, Чарли! — извика Майк и обърна инвалидната си количка.

Махнах му.

Бърнис, хубавичката блондинка с празен поглед, вдигна глава и тъпо се ухили.

— Къде беше, Чарли? Я, к’ъв хубъв кустюм!

Онези, които ме помнеха, замахаха с ръце и аз им отвърнах. Изведнъж, по изражението на Алис, разбрах, че е раздразнена.

— Почти осем часът е — обяви тя. — Време е да прибираме.

Всеки си имаше задача. Да прибере тебешира, гъбите, тетрадките, учебниците, моливите, нотните тетрадки, боите и помагалата. Всеки си я знаеше и се гордееше, че я върши добре. Заловиха се за работа, с изключение на Бърнис. Тя не сваляше поглед от мен.

— Защо Чарли не идва на училище? — попита Бърнис. — Какво става, Чарли? Връщаш ли се?

Останалите се извърнаха към мен. Аз погледнах Алис. Очаквах да отговори вместо мен, но настъпи неловко мълчание. Какво можех да им кажа, без да ги обидя?

— Дойдох само да ви видя — обясних аз.

Едно от момичетата високо се разсмя — Франсин, която винаги тревожеше Алис. Беше родила три деца, преди да навърши осемнайсет и преди родителите й да поискат хистеректомия^[1]. Изобщо не беше хубава като Бърнис, но беше лесна плячка за всеки мъж, който й дадеше нещо лъскаво или й купеше билет за кино. Живееше в един пансион, препоръчан от приюта „Уорън“ за онези, които работят навън, и й позволяваха да излиза през вечерите, когато идваше в Центъра. На два пъти не беше дошла — запознаваше се с някакви мъже по пътя към училище, и сега я пускаха навън само с придружител.

— Говори, сякаш е важна клечка — кискаше се тя.

— Добре — рязко я прекъсна Алис. — Свободни сте. Ще се видим утре вечер в шест.

Тръгнаха си, но по начина, по който тя захвърли нещата си в шкафчето, разбрах, че е ядосана.

— Съжалявам — казах аз. — Исках да те почакам долу, но после изведнъж ми се прииска да видя старата класна стая. Моята alma mater. Исках само да погледна през прозореца, но преди да разбера какво правя, се озовах вътре. Какво те тревожи?

— Нищо, нищо не ме тревожи.

— Хайде. Не е станало кой знае какво, а ти си много сърдита. Има нещо.

Тя шумно затвори книгата, която държеше.

— Добре. Какво искаш да чуеш? Ти си различен. Ти си променен. Не говоря за коефициента ти на интелигентност, а за отношението ти към хората. Ти вече не си същият човек…

— О, хайде! Недей…

— Не ме прекъсвай! — В гласа й звучеше неприкрит гняв и това ме накара да замълча. — Зная какво говоря. Преди в теб имаше нещо… Не зная… топлина, откритост, добрина, заради която всички те харесваха и те търсеха. Сега, с цялата тази твоя интелигентност и всичките ти познания има неща, които…

Не можех да слушам повече.

— А ти какво очакваше? Мислеше, че ще остана послушно кученце, което върти опашка и ближе краката, дори на тези, които го ритат? Разбира се, всичко това ме промени, промени се и начинът, по който мисля за себе си. Вече не е нужно да приемам огризките, които другите цял живот ми подхвърляха.

— Хората не бяха лоши с теб.

— Какво ли знаеш ти? Виж, в най-добрия случай, се държаха самодоволно и покровителствено. Нужен им бях, за да се убедят в превъзходството си и в сигурността на собствените си възможности. До един малоумен всеки изглежда интелигентен.

Казах го, но знаех, че няма да ме разбере.

— Предполагам, и мен слагаш в тази категория.

— Не ставай смешна. Много добре знаеш, че…

— Разбира се, сигурно в известен смисъл имаш право. В сравнение с теб, аз схващам доста бавно. Сега, след всяка наша среща, се прибирам вкъщи, изпълнена с потискащото усещане, че всичко, което правя, е бавно и нелепо. Премислям какво съм казала и се сещам за духовитите и остроумни неща, които е трябвало да кажа, и ми се иска да си ударя плесница, задето не съм ги казала, докато сме били заедно.

— Това е нещо нормално.

— Откривам, че ми се иска да ти направя впечатление така, както никога не съм искала преди, но когато съм с теб, самочувствието ми е силно понижено. Сега поставям под въпрос мотивите си за всяко нещо, което правя.

Опитах се да сменя темата за разговор, но тя непрекъснато се връщаше към нея.

— Виж, не дойдох тук, за да споря с теб — казах накрая аз. — Ще ми позволиш ли да те изпратя? Имам нужда от някого, с когото да говоря.

— И аз. Но сега не мога да разговарям с теб. Всичко, което съм в състояние да ти предложа, е да слушам и кимам с глава и да се преструвам, че разбирам какво ми говориш за културните различия, булевата алгебра^[2], символната логика, и се чувствам все по-глупава и по-глупава, и когато си тръгнеш се гледам в огледалото и ми идва да изкрещя: „Не, ти не затъпяваш с всеки ден! Не загубваш интелигентността си! Не си сенилна^[3], нито пък тъпа. Чарли е този, който напредва толкова бързо, затова ти се струва, че затъпяваш“. Повтарям си това, Чарли, но когато се срещнем и ти ми кажеш нещо, и ме погледнеш с това твое нетърпение, зная, че ми се присмиваш. А когато ми обясняваш разни неща и аз не мога да ги запомня, мислиш, че това ми е безинтересно и гледам да си спестя излишните усилия. Но не знаеш колко е мъчително твоето отсъствие. Не знаеш за книгите, с които трябва да се справя, лекциите, на които присъствам в „Бийкмън“ и за това, че когато говоря за нещо и виждам нетърпението ти, имам чувството, че ти разказвам детинщини. Исках да си интелигентен. Исках да ти помагам и да споделям с теб, а ти ме изхвърляш от живота си.

Слушах я и думите й ми се струваха чудовищни. Дотолкова бях погълнат от себе си и от онова, което ставаше с мен, че никога не се замислях за нея.

Тя плачеше мълчаливо, когато тръгнахме, а аз не знаех какво да кажа. През цялото време в автобуса си мислех как всичко се обърна с главата надолу. Ужасявах я. Ледът помежду ни се бе разчупил и пукнатината все повече се разширяваше, понеже аз, понесен от потока на мислите си, се носех към открито море.

Присъствието ми явно я натоварваше и нейно право беше да ме отбягва. Вече нямахме нищо общо помежду си. Дори и най-обикновеният разговор създаваше повод за напрежение в отношенията ни. Неловкото мълчание и незадоволеното желание в притъмнялата стая беше единственото, което ни свързваше сега.

— Много си сериозен — наруши тя собственото си мълчание и вдигна поглед към мен.

— Заради нас.

— Не бива да го вземаш толкова навътре. Не искам да те разстройвам. Изправен си пред голямо предизвикателство. — Опита се да се усмихне.

— Но за теб това има значение. Само че аз не знам какво да направя.

Вървяхме към апартамента й.

— Няма да дойда на конференцията с теб. Тази сутрин позвъних на професор Немур и му казах. Ще бъдеш много зает там. Интересни хора, вълнението, че си център на внимание. Не искам да бъда…

— Алис…

— … и независимо какво казваш сега, зная как ще се чувствам, така че ако нямаш нищо против, предпочитам да съхраня отломките от нараненото си самочувствие. Благодаря ти.

— Преувеличаваш. Сигурен съм, че ти просто ще…

— Знаеш ли? И си сигурен? — Тя се извърна и ме погледна от стълбището. — О, колко нетърпим си станал! Откъде можеш ти да знаеш, какво чувствам аз? Станал си доста безцеремонен с хората. Не можеш да кажеш как се чувствам, нито какво чувствам, нито пък защо го чувствам.

Тя влезе вътре, но после се извърна и ме погледна. Гласът й трепереше.

— Ще бъда тук, когато се върнеш. Просто съм разстроена, това е всичко. Мисля, че и двамата имаме нужда да останем сами и да размислим.

За пръв път от много седмици насам не ме покани да вляза. Стоях, вперил поглед в затворената врата, и гневът ми кипеше. Бях готов да вдигна скандал, да удрям по вратата, да я натроша. Гневът ми бе способен да помете сградата като ураган.

Когато си тръгнах, почувствах, че в мен нещо е готово да изригне, но постепенно усмирих емоциите си и накрая ме обзе облекчение. Вървях много бързо, сякаш се носех по улиците и летният бриз в нощта галеше лицето ми. Изведнъж се почувствах свободен.

Сега осъзнавам, че едновременно с нарастването на познанията ми, онова, което изпитвах към Алис, се променяше от обожание към любов, привързаност, чувство на благодарност и отговорност. Обърканите ми емоции ме ограничаваха и аз се бях привързал към нея заради страха да не остана сам или да не ме зареже.

Но със свободата, дойде и тъгата. Искаше ми се да съм влюбен в нея. Искаше ми се да преодолея емоционалните си и сексуални страхове, да се оженя, да имам деца, да подредя живота си.

Сега това е невъзможно. Сега, с коефициент 185 съм точно толкова далеч от Алис, както когато бях с коефициент 70. Но този път и двамата го съзнавахме.

 

 

8 Юни — Кое ме накара да изляза от апартамента и да скитам из града? Да обикалям сам по улиците. Но това не беше ленива разходка в лятната нощ, а изнервящо бързане — нанякъде. Накъде? Обикалях алеите, оглеждах входовете, надничах в притворените прозорци, исках да разговарям с някого и в същото време се страхувах да срещна когото и да било. Нагоре по една улица, надолу по друга, в един безкраен лабиринт, аз се мятах в неоновата пещера на града.

В Сентръл Парк срещнах жена. Тя седеше на пейка до езерото, загърната в палто, въпреки горещината. Усмихна се и ми махна да седна до нея. Гледахме яркия хоризонт на Сентръл Парк Саут, восъчната пита от светещи килийки в тъмнината и ми се прииска да мога да всмуча всичко това.

Да, казах й аз, от Ню Йорк съм. Не, никога не съм бил в Нюпорт Нюс, Вирджиния. Тя била оттам и се омъжила за някакъв моряк, който бил отплавал и тя не го била виждала от две години и половина.

Мачкаше и връзваше на възел една носна кърпичка, с която от време на време попиваше капчиците пот, избили по челото й. Въпреки бледата светлина, отразена от езерото, можех да видя, че е силно гримирана, но макар че лицето й беше подпухнало и отекло, сякаш току-що се беше събудила. Правата й черна коса, разпиляна по раменете, я правеше да изглежда привлекателна. Търсеше си слушател и аз бях готов да слушам.

Баща й й бил дал добро образование и жилище — всичко, което един богат корабостроител може да даде на единствената си дъщеря, но не и прошка. Никога нямало да й прости бягството с един моряк.

Докато говореше, тя взе ръката ми в дланите си и сложи глава на рамото ми.

— Нощта, след сватбата ми с Гари — прошепна тя, — аз бях една ужасена девственица. А той едва не полудя. Отначало ми удари шамар и ме би, после ме облада, без да си губи времето с излишни нежности. Тогава за последен път бяхме заедно. Никога не му позволих да ме докосне отново.

Ръката ми трепереше и непознатата навярно се досети, че съм изплашен. За мен това беше прекалено неочаквано и интимно. Почувствала безпокойството ми, тя стисна ръката ми по-силно, сякаш трябваше на всяка цена да довърши разказа си, преди да ме пусне да си отида. Това беше важно за нея и аз седях тихо, като човек, който храни птица от дланта си.

— Не че не харесвам мъжете — увери ме тя с широко разтворени очи. — Била съм с други мъже. Не с него, с много други. Повечето мъже са нежни и внимателни с жените. Те правят любов бавно, с много ласки и целувки. — Тя ме изгледа многозначително, а разтворената й длан милваше пръстите ми.

Бях чувал, чел, мечтал за това. Не знаех името й, а и тя не попита за моето. Само искаше от мен да я отведа някъде, където да сме сами. Учудих се какво ли ще каже Алис.

Неумело я погалих и я целунах объркан. Тя вдигна поглед към мен.

— Какво има? — прошепна тя. — За какво мислиш?

— За теб.

— Знаеш ли някое място, където можем да отидем?

Предпазливо правех стъпка по стъпка. В кой момент щях да изгубя почва под краката си и да се поддам на безпокойството? Нещо ме тласкаше да продължавам и да изпробвам докъде мога да стигна.

— Дори и да няма такова място, хотел „Маншън“ на Петдесет и трета не е много скъп. И ако платиш предварително, не те притесняват с багажа.

— Имам стая…

В погледа й блесна неочакван интерес.

— О, това е чудесно!

Отново нищо. А това само по себе си, вече беше любопитно. Докъде мога да стигна, преди симптомите на паниката да ме обземат? Когато останем сами в стаята? Когато тя се разсъблече? Когато видя тялото й? Или когато легнем в леглото?

Изведнъж за мен стана много важно да разбера дали мога да бъда като останалите мъже, дали някога бих могъл да помоля някоя жена да сподели живота си с мен. Интелигентността и знанията, които имах, не бяха достатъчни. Исках и това. Усещането за освободеност и лекота беше силно и примесено с чувството, че не е невъзможно. Отново я целунах. Обзе ме вълнение и бях сигурен, че ще мога да се държа нормално с нея. Тя беше различна от Алис. Беше от онези, удобните жени.

После гласът й се промени и стана несигурен.

— Преди да отидем… Само едно нещо…

Изправи се и пристъпи към мен, обляна от светлината на уличната лампа. Разтвори палтото си и аз видях очертанията на тялото й. През цялото време, докато седяхме един до друг в тъмнината, не можех и за миг да допусна това.

— Само петия месец — каза тя. — Все същото е. Нямаш нищо против, нали?

Тя стоеше там с разтворено палто и изведнъж ми заприлича на фотокопие на онази застаряваща жена, току-що излязла от банята, която стоеше с разтворена хавлия пред Чарли, за да я види. И аз зачаках, както богохулникът очаква върху му да се стовари гръм. Погледнах встрани. Това беше последното, което можех да допусна, но плътно загърнатото около нея палто в горещата нощ трябваше да ми подскаже, че нещо не е наред.

— Не е от съпруга ми — увери ме тя. — Всичко, което ти разказах преди малко, е истина. От години не съм го виждала. Стана с един търговец, когото срещнах преди около осем месеца. Живяхме заедно. Повече няма да го видя, но ще задържа бебето. Само трябва да внимаваш. Да не бъдеш груб или нещо такова. Но иначе няма за какво да се тревожиш.

Тогава забеляза, че съм ядосан и притихна.

— Това е противно! — изкрещях аз. — Трябва да се срамуваш от себе си.

Тя се отдръпна и бързо се загърна в палтото, за да запази онова, което беше в нея.

При този неин жест на защита в мен изплува втори подобен спомен: майка ми, бременна със сестра ми в дните, когато по-рядко ме прегръщаше, гласът и ласките й не ми даваха толкова топлина и не ме пазеше както преди от онези, които се осмеляваха да кажат, че съм изостанал в развитието си.

Трябва да съм сграбчил рамото й, не съм сигурен, но тя изпищя и усещането за опасност, което изведнъж ме обзе, ме върна към реалността. Исках да й кажа, че няма да й направя нищо лошо, че никога не бих причинил страдание на нея или на когото и да било.

— Моля те, не викай!

Но тя продължаваше да пищи и аз дочух шума от бързи стъпки по тъмната пътека. После се случи нещо, което никога не бих могъл да обясня. Побягнах в тъмнината. Търсех изход от парка, притичвах от една пътека към друга. Не познавах парка и изведнъж се блъснах в нещо, което ме отхвърли назад. Ограда от телена мрежа. Сляпа пътека. После видях люлките и пързалките и разбрах, че това е детска площадка, заключена за през нощта. Втурнах се слепешком покрай оградата, почти тичах и се препъвах в извитите коренища. Върнах се обратно при езерото, което опасваше от едната страна игрището. Открих нова пътека, пресякох малък мост, после го обиколих и минах под него. Нямаше изход.

— Какво има? Какво се случи, госпожо?

— Някой маниак?

— Добре ли сте?

— Накъде побягна?

Бях се върнал оттам, откъдето бях тръгнал. Промъкнах се зад някакви огромни, оголени камъни и навес от къпини и се хвърлих на земята.

— Извикайте полицай. Когато човек има нужда, тях вечно ги няма.

— Какво се е случило?

— Някакъв изрод се е опитал да я изнасили.

— Ей, едно момче ей там е след него. Ето го!

— Хайде! Да хванем копелето, преди да се е измъкнал от парка.

— Внимавайте. Има нож и пистолет…

Явно писъците й бяха събрали нощните бегачи, защото викът „Ето го!“ се чу зад мен и когато надникнах зад скалата, видях един самотен бегач, преследван по осветената пътека, да тича към тъмнината. Миг по-късно още един мина покрай скалата и потъна в мрака. Представих си как тази настървена тълпа ме хваща, бие ме, разкъсва ме. Заслужавах го. Почти го исках.

Изправих се, изтупах листата и пръстта, полепнала по дрехите ми и бавно се отправих по пътеката в посоката, от която бях дошъл. Очаквах всеки миг да ме сграбчат отзад, да ме повалят в мръсотията и тъмнината, но скоро видях ярките светлини на Петдесет и девета улица и Пето авеню и излязох от парка.

Сега, в тишината на моята стая, си припомням всичко и съм поразен от първичността, до която се докоснах. Плаша се от спомена за вида на майка ми, преди да роди сестра ми. Но още по-ужасяващо е онова мое желание да ме хванат и пребият. Защо толкова исках това наказание? От миналото изпълзяха сенки, вкопчиха се в краката ми и ме повлякоха надолу. Отварям уста, за да изкрещя, но оставам ням. Ръцете ми треперят, чувствам студ и тихо бръмчене в ушите си.