Майн Рид
Конникът без глава (84)

Глава LXXXIII
ПАЗИТЕЛИ НА ЗАКОНА

На третия ден след затварянето на Морис треската му премина и той престана да бълнува. На четвъртия ден беше почти здрав. На петия щяха да го съдят.

В Тексас, гдето човек може да бъде съден, осъден и обесен за углавно престъпление само за двадесет и четири часа, тази бързина не изглеждаше нередна, както би изглеждала другаде.

Многобройните му неприятели по свои съображения настояваха да се бърза, а приятелите му, които бяха малцина, нямаха достатъчно силни доводи, за да им се противопоставят.

Населението, вдъхновено от мисълта, стара колкото света, че „пролятата кръв на убития вика за отмъщение“, шумно настояваше за незабавно правосъдие.

Привържениците на първата група бяха подпомогнати от едно благоприятно обстоятелство. По една случайност съдията от върховния съд беше на обиколка и щеше да посети форт Индж през същата седмица. Затова беше необходимо делото на Морис Джерълд и на другите заподозрени в убийството да се разгледа в определен срок. Тъй като никой не се противопостави, никой не поиска отлагане, делото бе включено в списъка за разглеждане на петнадесетия ден от месеца.

Обвиненият имаше право да поиска защитник, обаче в поселището нямаше редовен адвокат, защото в пограничните райони джентълмените с тогата на Темида обикновено пътуваха заедно със съда, а съдът още не беше пристигнал. Въпреки това в поселището се беше появил адвокат: известен юрист, дошъл чак от Сан Антонио да защищава подсъдимия. Той беше заявил, че идва доброволно, може би от великодушие или с намерение да прави кариера. Разправяха обаче, че злато, връчено му от нежни ръчички, го бе убедило да предприеме това пътешествие.

Поговорката „Като тръгне веднъж, върви“ важи и за адвокатите. В деня преди делото във форт Индж се появи втори адвокат, който също заяви, че иска да защищава подсъдимия. Този джентълмен беше дошъл от още по-далече. Всъщност той бе тръгнал от Ирландия, прекосил Атлантика с единственото намерение да се срещне с човека, обвинен в убийство.

Вярно е, че това, за което бе дошъл, нямаше нищо общо с убийството. След като остави багажа си под покрива на мистър Обердорфер и запита за Морис Джерълд, адвокатът от Дъблин бе много изненадан, когато му казаха, че младият ирландец е затворен в караулното помещение.

Още по-голяма бе изненадата му, когато узна причината за ареста.

— Какво? Синът на Мънстър Джерълд обвинен в убийство? Наследникът на замъка Балах с неговия красив парк и имение! Та аз нося документи в чантата си. Невероятно? Заведете ме при него!

Макар че тексаският кръчмар бе склонен да се усъмни в здравия разум на новодошлия, той изпълни молбата му и намери човек да го заведе до караулното помещение.

Ако ирландският адвокат не беше с ума си, той сигурно не беше съвсем безумен. Вместо да му откажат достъп при обвиняемия, те му разрешиха да влиза и излиза от затвора, когато намери за добре.

Представил бе на коменданта някакви документи, които му осигуряваха тази привилегия и му създадоха приятелски отношения с „юриста“ от Тексас.

Появата на ирландския адвокат в този критичен миг предизвика най-различни предположения във форта и поселището. В бара „Добре дошли“ се говореше само за това. Чудноватият вид на адвоката засили апетита на местното население към догадки, засилен и без това от някои „разкрития“ на стария Дафър.

Въпреки всичко презокеанският „блюстител на закона“ се оказа верен на професията си във всяко отношение. Като изключим малката непредпазливост, за която вече споменахме и която се дължеше на неговата първоначална изненада, той не каза нищо повече и през цялото време мълчеше като риба. Пък и нямаше много време за говорене. Делото бе насрочено за деня след пристигането му и той прекарваше или в караулното помещение насаме със затворника, или заедно с адвоката от Сан Антонио.

Носеше се слух, че Морис Джерълд им разправил някаква странна и необикновена история, но изгарящите от любопитство жители на поселището не научиха каквито и да било подробности около нея.

Само един човек беше запознат с тази история и можеше да я потвърди — Зеб Стамп, ловецът.

Може би и още един, но той не се ползуваше с доверието нито на обвиняемия, нито на неговите защитници.

Зеб не се събираше с адвокатите. Само веднъж го бяха видели да говори с тях. След това напусна поселището и отиде, както всички предполагаха, да си гледа работата — да търси елени, мечки и пуйки.

Всички грешаха. За известно време Зеб се бе отказал от преследването на обикновената плячка, която гонеше, хващаше и убиваше.

Ловецът бе пак по прерията, но не за птици и животни, а да улови едно същество, което не можеше да бъде причислено ни то към едните, нито към другите — конника без глава.