Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 92 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

  1. — Добавяне

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

ПРОЛОГ

Сънят на тексаския елен, който почива в среднощното си убежище, е смутен от тропота на конски копита.

Той не напуска прикритието си, нито скача на крака, защото в прерията живеят и диви коне, които скитат в нощта. Еленът само повдига глава, рогата му се подават над високата трева и се вслушва.

Сега тропотът се чува пак, но с по-различен звук. Чува се звън на метал — удар на стомана в камък.

Звукът не е без значение за елена и той бързо променя израза и положението си. Изскача от леговището си, прави няколко скока в прерията, спира се и обръща глава назад, за да види кой смущава сънищата му.

В ясната лунна светлина на южното небе еленът разпознава най-безмилостния от враговете си — човека. Един човек на кон се приближава.

Обхванат от инстинктивен ужас, еленът е готов да побегне отново, когато нещо във вида на конника — нещо странно го заковава на място.

Застанал сред високата трева, с трепкащи хълбоци, той извива глава назад и втренчва поглед — неговите големи кафяви очи се взират в натрапника със смесен израз на почуда и страх.

Какво кара елена така дълго да разглежда конника?

Прекрасният жребец е напълно в ред — оседлан, обюздан, нагласен. В него не личи нищо нередно — нищо, което да предизвика учуда или уплаха. Но човекът — конникът? О! В него има нещо, което предизвиква и двете чувства — нещо страшно — нещо липсва!

Господи! Главата!

Дори неразумното животно забелязва това и след като се взира, смутено за миг, чудейки се какво е това неестествено чудовище, което така се подиграва с него — обхванато от ужас — побягва и се спира чак когато преминава през водите на Леона и оставя далече зад себе си страхотното видение. Без да обръща внимание на подплашения елен и на стремглавия му бяг, конникът без глава продължава да язди.

Конникът също се отправя към реката, но не бърза като елена, а се движи с бавна и спокойна стъпка, толкова безшумна, че изглежда тържествена.

Ездачът, сякаш потънал в тъжни мисли, е отпуснал юздите на коня, за да може от време на време животното да отскубне от зеленината, която расте край пътя. Той не го подканя нетърпеливо напред нито с глас, нито с движение, дори когато, изплашен от воя на прерийния вълк, конят се спира, мята високо глава и пръхти.

Конникът изглежда обладан от силни чувства и никаква обикновена случка не може да го изтръгне от тях. Никакви думи, никакъв шепот дори не издава тези чувства. Изплашеният елен, конят, вълкът и среднощната луна са единствени свидетели на неговия безмълвен унес.

Раменете му са покрити със сарапе[1], единият край на което се развява от вятъра и открива част от тялото му: краката му са обути във високи гети от ягуарова кожа. Добре предпазен от нощната роса и поройните дъждове на тропическото небе, конникът продължава да язди, безмълвен като звездите, блестящи над него, без да обръща внимание на щуреца, който църка в тревата, нито на прерийният ветрец, който си играе с наметалото му.

Най-после нещо като че ли го събужда от унеса и го кара да ускори ход. Конят дига глава и изцвилва радостно, протяга шия напред, широко разтваря ноздри, забързва и постепенно преминава в галоп. Близостта на реката обяснява промяната в хода му.

Конят се спира отново едва когато кристалната вода стига до хълбоците му, а краката на ездача са потънали до колене.

Животното уталожва жаждата си, преминава на отсрещната страна и с пъргава стъпка изкачва стръмния бряг.

На върха спират, като че ездачът се бави нарочно, за да може конят да се отърси от водата. Чува се плясък на юзди и ремъци, който напомня гръмотевица сред облак от пара — бял като водата на водопад, разбита на хиляди капчици.

Конникът без глава изниква от този облак и отново поема пътя си.

Сякаш подтикван от шпорите и направляван от юздите на ездача, конят не се отклонява от посоката си, а бърза напред; изглежда че се намира на път, който познава добре.

Наоколо се простира откритата прерия, която се слива в едно с небето. Срещу синевата се очертава непълната фигура на ездача, която постепенно изчезва от погледа и се изгубва в тайнственото сияние на лунната светлина.

Бележки

[1] Сарапе — мексиканско наметало, което прилича на пъстро одеяло с прорез за главата. Б. пр.