Анна Тод
След щастливия край (9)

Хардин

Чувам нежния, но раздран глас на Теса.

— Къде да карам?

— Не знам — отвръщам. Част от мен иска да й кажа да се качи на първия самолет и да бяга далече. Сама. Но себичната и по-силна част знае, че ако го направи, няма да мога да изкарам нощта, без да се отровя от пиене. Пак. Вкусът в устата ми е кошмарен — мириша на повърнато. Гърлото ми е раздрано заради бруталния начин, по който организмът ми изхвърли целия алкохол. Теса отваря жабката на колата и започва да бърше устата ми с грубата хартия. Пръстите й почти не докосват кожата ми, а аз се опитвам да избегна ледения допир.

— Замръзнала си. Включи отоплението — казвам, но не чакам да го направи, а се пресягам и завъртам ключа. В началото въздухът е студен, но след малко топлината започва да затопля колата.

— Трябва да сипем бензин. Не знам колко дълго съм карала, но стрелката е на червено — сочи стрелката върху сложното табло на колата. Звукът на гласа й ме убива.

— Нямаш глас — констатирам очевидното. Тя кима и извръща глава от мен. Пръстите ми се увиват около брадичката й и аз обръщам лицето й към себе си.

— Ако искаш да си тръгнеш, няма да те обвиня, ще те разбера. Ще те закарам на летището веднага.

Тя ме поглежда изумено.

— Ти тук ли оставаш? В Лондон? Полетът ни е тази вечер. Мислех, че… — почти няма сили и глас да изрече последната дума. Започва да се дави и да кашля. Търся бутилка с вода, но в колата няма нищо. Галя я по гърба, докато спре да кашля. Сменям темата.

— Да си разменим местата. Аз ще карам. Ето там има бензиностанция. Имаш нужда от вода и нещо за гърлото.

Чакам да ми отговори, но тя бавно оглежда лицето ми и потегля. Излизаме от паркинга.

— Не можеш да караш. Все още си много над допустимите от закона стойности за алкохол в кръвта — прошепва след време. Опитва се да не напряга гласа си.

Не мога да оборя аргумента й. Няма начин да съм изтрезнял след няколкото часа дремване в колата. Очевидно съм пил много, защото почти не помня нищо от нощта. Главоболието ми е унищожително. Вероятно ще съм пиян до края на деня. Или до следобеда. Не знам. Не помня дори колко съм пил… Започвам да броя напитките мислено, но Теса прекъсва опитите ми, когато паркира пред колонката и отваря вратата.

— Аз ще сляза — казвам и излизам, преди да започне да спори.

В магазина на бензиностанцията няма много хора. Рано е. Само няколко мъже, облечени за работа. Награбил съм индустриални количества аспирин, вода, чипс и всякакви неща за ядене, когато забелязвам, че Теса влиза в малкото магазинче. Наблюдавам как всяка глава се обръща и чифтове очи оглеждат опетнената белота на роклята й. Става ми още по-лошо от алчните погледи на мъжете. Пак искам да повърна.

— Защо не изчака в колата?

Тя размахва нещо черно пред лицето ми.

— Портфейлът ти.

— О?

Подава ми го и после изчезва за секунда, след което се нарежда до мен на опашката. Взела е по едно двойно топло, ароматно кафе.

— Можеш ли да провериш на телефона си къде сме? — казвам и поемам големите чаши от мъничките й ръце.

— Какво?

— Да провериш къде сме, за да знаем накъде да вървим.

Мъжът зад щанда размахва едното шише с аспирин пред очите ми и казва:

— Олхолоус. Там сте — и кима на Теса, която любезно му се усмихва.

— Благодаря — отвръща. Усмивката й вече е широка и почти истинска, а горкото копеле се изчервява.

Да, знам, че е супер секси. Сега престани да я гледаш, преди да ти изскубна очите от лицето. И ако още веднъж раздрънкаш така тая кутия с аспирин, когато съм с махмурлук — край.

След всичко, което стана снощи, мога да се възползвам от възможността да излея малко от гнева си, а и не съм в настроение някой да гледа гърдите на приятелката ми в седем часа сутринта. Ако не усещах с такава тежест липсата на всякаква емоция зад погледа й, щях да съм го затиснал в някой ъгъл, но фалшивата й усмивка, черните кръгове под очите й, мръсната й рокля ме възпират от поредната проява на насилие. Изглежда толкова изгубена, толкова тъжна, толкова дяволски изгубена.

Какво направих с теб?

Теса гледа към вратата, където е застанала жена и държи детето си за ръка. Наблюдавам лицето на Теса, отблизо следя движенията на чертите й, буквално съм наврял лице в нейното и започвам да се плаша от себе си.

Долната устна на Теса потреперва.

Защо е това сега? Защото се огънах пред поредната разкрита тайна около историята на семейството ми ли?

Продавачът вече е напъхал покупките ни в една торба и я размахва грубо пред очите ми, за да привлече вниманието ми. В мига, в който Теса престана да му обръща внимание, копелето реши, че може да се държи кофти с мен. Грабвам торбата от ръката му и питам:

— Готова ли си?

— Да, съжалявам — казва отвеяно и взема двете кафета от плота.

Напълвам резервоара догоре и започвам да обмислям какво ли ще се случи, ако вкарам колата му в океана. Ако сме в Олхолоус, значи сме точно до брега. Няма да е никак трудно.

— Колко далеч сме от бар „Габриел“? — пита Теса. — Колата ти е там.

— Около час и половина, като смятам и задръстванията.

Колата бавно потъва в океана и Ванс се изръсва стотици хиляди. А ние си взимаме такси до „Габриел“ за няколко стотачки. Прилична сделка, ако ме питаш.

Теса отваря малкото пише с аспирин и изсипва три в ръката ми. После се заглежда в таблото, лицето й е сериозно, нерадостно.

— Искаш ли да говориш за снощи? Току-що получих съобщение от Кимбърли.

Образите от снощи започват да си проправят път през калта и заблатената вода, удавила съзнанието. И въпросите… Ванс ме заключва навън и се връща в горящата къща…

Теса гледа телефона си. Тревогата ми нараства.

— Нали не е… — не знам как да задам въпроса. Не иска да се промуши през заседналата в гърлото ми буца. Теса ме поглежда и очите й се пълнят със сълзи.

— Да, жив е, но…

— Какво но? Какво му има?

— Ким казва, че е обгорял.

Слабо, нежелано и неочаквано пробождане пропуква защитните ми стени. Тези стени, които тя самата пропука преди време.

— Единият му крак. Ким каза, че единият му крак е обгорял. И веднага щом го пуснат от болницата, ще го арестуват, което няма да е след много време, може би още днес.

— Защо да го арестуват? — питам. Знам отговора, преди още да ми каже.

— Казал е на полицията, че той е подпалил къщата.

Теса вдига телефона си и го бута пред очите ми, за да се уверя сам. Съобщението от Ким е дълго. Прочитам го. Не научавам нищо ново, но усещам паниката на Ким във всяка написана дума.

Не казвам нищо. Нямам какво да кажа.

— Е? — пита меко тя.

— Какво „е?“

— Не се ли притесняваш ни най-малко за баща си? — После вижда убийствения ми поглед и се поправя: — Исках да кажа… за Крисчън.

Пострадал е заради мен.

— Не трябваше да идва там.

Теса изглежда отвратена от хладнокръвието ми.

— Хардин, този човек дойде там, за да помогне на мен. Да помогне на теб.

Усещам, че се кани да ме нападне с около стотици хиляди думи, и я прекъсвам.

— Теса, знам…

Но тя ме прекъсва на свой ред, вдигайки ръка пред лицето ми:

— Не съм свършила. Да не говорим, че е поел вината за изгарянето на къщата, което е твое дело, и че благодарение на пожара, който ти запали, сега е в болница. Обичам те и знам, че в момента го мразиш, но аз те познавам, познавам истинския Хардин. Не е нужно да седиш и да се преструваш, че не даваш пет пари какво става с него, защото знам дяволски добре, че се притесняваш.

Жестока кашлица раздира гърдите й и прекъсва гневната й реч. Слагам бутилката с вода пред устата й. Замислям се над думите й. Права е, разбира се, че е права. Но не съм готов да се изправя лице в лице с нито едно от нещата, които тя току-що изреди. Не искам да призная, че той направи нещо за мен. Не и след всички тези години. Не съм готов да приема така леко новината, че изведнъж Ванс се оказва мой баща. Мамка му, не съм готов. Не искам никой, най-малко той, да си мисли, че това, което е направил сега, изравнява резултата, че изведнъж ще забравя така лесно всички онези нощи, когато родителите ми си крещяха един на друг; когато бягах да се крия на втория етаж; когато чувах пияните стъпки на баща ми и още по-пияния му глас. И Ванс е знаел през цялото време и не ми е казал!

Не, няма да стане. Резултатът не е изравнен и никога няма да бъде.

— Мислиш си, че ще му простя само защото се е изгорил малко и защото сам е решил да поеме чужда вина? — питам. Прокарвам пръсти през косата си. — Да му простя, че ме е лъгал повече от двадесет шибани години? — продължавам. Повишил съм тон, без да искам.

— Не, разбира се, че не! — вика и тя. Имам чувството, че всеки миг ще скъса някоя гласна струна, но тя не спира, даже вече крещи. — Но отказвам да ти позволя да говориш, че такава постъпка е нещо маловажно. Той отива в затвор заради теб, а ти се държиш, сякаш не ти пука какво ще стане с него и изобщо не ти дреме как е. Дали е бил там, дали е лъгал, дали е бил баща, или не е, той ти спаси задника.

Това са пълни глупости.

— Ти на чия страна си, по дяволите?

— Тук няма страни! — крещи, гласът й отеква в малкото пространство и никак не помага на бясното ми главоболие. — Всички са на твоя страна, Хардин. Знам, мислиш си, че си сам срещу целия свят, че всички са се наговорили срещу теб. Но е време да се огледаш. Имаш мен, имаш баща си, двамата си бащи, Карен, която те обича, Ландън, който те обича много повече, отколкото ти или той някога ще признае. — Теса се усмихва леко при споменаването на името на най-добрия си приятел и продължава с лекцията: — Кимбърли може и да се опитва да те предизвиква, но на нея определено й пука какво става с теб. А Смит… ти си буквално единственият човек на този свят, когото това момче харесва. — Тя взема дланите ми между разтрепераните си пръсти и потърква с палец кожата ми. — Няма ли ирония в това? Мъжът, който си мисли, че целият свят го мрази, се оказва един от най-обичаните хора — прошепва и очите й се пълнят със сълзи. Сълзи за мен.

Толкова много сълзи за мен.

— Бебо — придърпвам я през седалката и я слагам в скута си. Тя ме обкрачва и заключва ръце зад врата ми. — Моето всеотдайно момиче.

Заравям лице в шията й, сякаш се опитвам да се скрия в рошавата й коса.

— Пусни хората в сърцето си, Хардин. Животът е много по-лесен, когато пускаш хората, а не когато ги гониш. — Гали главата ми, сякаш съм куче, но ми харесва. Така да ми харесва.

— Не е толкова лесно — отвръщам. Гърлото ми гори. Мога да дишам само когато поглъщам аромата й, който сега е примесен… зацапан с миризмата на пожар и дим, но все пак ме успокоява.

— Знам — казва и продължава да гали косата ми, а аз искам да й вярвам.

Защо винаги проявява такова разбиране, защо винаги ме усеща правилно, при положение че не го заслужавам?

Някой свири с клаксон и аз излизам от скривалището си, стъпвам в реалността, на бензиностанцията. Очевидно човекът в камиона зад нас негодува, че трябва да ни чака, ядосва се, че го задържаме. Теса скача от скута ми, сяда на седалката си и си закопчава колана. Обмислям варианта да оставя колата паркирана тук още половин час само за да ядосам още малко нервака зад нас, но чувам, че стомахът й ръмжи от глад, и променям решението си.

Кога за последно е яла? След като и аз не помня, трябва да е било доста отдавна.

Излизам от бензиностанцията и паркирам срещу нея, на същото място, където спахме снощи.

— Хапни нещо — казвам и слагам в ръката й едно енергийно барче.

Премествам колата в задната част на паркинга под няколко дървета. Пролет е, но сутрешният въздух е хладен и Теса трепери. Слагам ръката си около раменете й и я размахвам, сякаш й показвам света:

— Можем да отидем в Хауърд да видим мястото, където е живяла Емили Бронте. Мога да ти покажа блатата.

Тя се смее, което доста ме изненадва.

— Какво? — питам и захапвам едно кексче с банан.

— След та-такава нощ — прочиства гърлото си — ми говориш за разходка край блатата?

После недоверчиво поклаща глава и взема чашата с горещото кафе. Дъвча и казвам замислено:

— Не знам…

— Колко далече е? — звучи много слабо ентусиазирана. Честно казано, не го очаквах. Ако този уикенд не се беше превърнал в пълна катастрофа, може би щеше да има по-голямо желание да отидем. Обещах й да я заведа и в Чотън, но блатата ми се струват далеч по-привлекателни и съвсем в унисон с настроението ми.

— Около четири часа.

— Това е много път.

— Мислех, че искаш да отидеш — казвам грубо.

— Да, бих…

Веднага ми става ясно, че нещо в предложението ми я притеснява. Мамка му, кога ли ще дойде време да не виждам тревога в очите й. А ако има тревога, поне да не съм я предизвикал аз.

— Защо се притесняваш за пътуването? — питам. Изяждам последната хапка и отварям ново кексче.

Тя е леко обидена, но гласът й е мек и все така прегракнал.

— Просто се чудя защо искаш да караме четири часа, за да видиш блатата. — Прибира един кичур зад ухото си и си поема дъх. — Хардин, познавам те много добре, наясно съм какво става, когато си в такова настроение, когато си мълчалив и се затваряш в себе си. — Разкопчава колана си и се обръща към мен. — Искаш да ме заведеш на мястото, което е вдъхновило Бронте да напише „Брулени хълмове“, а не на някое място от роман на Остин. Бях притеснена, но сега вече съм в паника.

Винаги може да ме усети. Как го прави, по дяволите?

— Не — лъжа. — Просто си помислих, че искаш да видиш блатата и провинцията, където е живяла Бронте. Ще ме съдиш ли за предположение? — въртя очи, за да избегна прозорливия й поглед. Няма начин да призная, че е права.

Тя върти енергийното барче в ръцете си и след малко казва:

— Предпочитам да не ходя, честно казано. Искам да се прибера у дома.

Въздъхвам, вземам проклетото барче от ръцете й и разкъсвам опаковката.

— Трябва да ядеш нещо, Теса. Имам чувството, че ще припаднеш всеки миг.

— Да, и аз имам такова чувство — казва тихо, като че на себе си. Вече се чудя дали да не напъхам енергийното барче насила в устата й, когато тя най-сетне отхапва една хапка от ръката ми.

— Искаш ли да се прибираме тогава? — казвам след кратко мълчание. Не желая да я разпитвам какво разбира под „у дома“.

— Баща ти беше прав, Лондон не е това, което очаквах.

— Аз провалих това пътешествие. Ето защо мислиш така.

Не го отрича, но не го и потвърждава. Мълчанието й и празният поглед, вперен в дърветата, ме кара да й кажа. Сега или никога.

— Мисля, че трябва да остана тук за известно време.

Думите ми изпълват въздуха между нас. Тя спира да дъвче и бавно извръща глава към мен.

— Защо?

— Не виждам смисъл да се връщам сега там.

— Не, няма смисъл да оставаш тук. Как изобщо можеш да мислиш за такъв вариант?

Знаех, че ще нараня чувствата й, но какъв избор имам?

— Защото баща ми не ми е всъщност баща, защото майка ми е лъжлива… — не довършвам изречението заради Теса. — И защото биологичният ми баща ще влезе в затвора, понеже запалих къщата. Нелепа поредица от драматични сапунени сериали. — Опитвам се да предизвикам някаква реакция, затова добавям: — Трябва ми само актьорски състав от няколко млади момичета с тежък грим и непрактично облекло и ще се получи истински хит.

Очите й ме изучават с огромно внимание.

— Все още не разбирам как така тези причини могат да те накарат да вземеш подобно решение. „Тук“ означава далеч от мен. Това искаш, нали? Искаш да се разделим? — Последното го казва високо, сякаш като вика, предположението й ще се потвърди.

— Не, не е това… — не знам как да облека мислите си в думи. Това винаги е бил най-големият ми проблем. — Смятам, че ако си дадем малко почивка един от друг, ще видиш какво ти причинявам. Просто се погледни. — Лицето й е смръщено, но аз продължавам: — Никога не би се изправила пред подобни проблеми, ако не бях аз.

— Да не си посмял да се преструваш, че го правиш заради мен — казва рязко тя. Гласът й е леден. — Покрай проблемите си ти унищожаваш повече себе си. Именно това е мотивът ти.

Така е, знам, че съм такъв. Но това умея да правя най-добре — да наранявам хората, преди те да са ме наранили. И после наранявам себе си, преди някой да е успял да отговори на удара ми и да ме нарани. Болен съм, луд съм, знам.

— Знаеш ли какво, Хардин — казва, след като дълго чака да й отговоря. — Добре, ще ти позволя да нараниш и двама ни в тази твоя мисия да се самонаказваш.

Преди да успее да завърши изречението, ръцете ми са върху устните й, а тялото й — в скута ми. Опитва се да слезе от мен, дере ръцете ми с нокти, но не й позволявам да мръдне.

— Ако не искаш да бъдеш с мен, пусни ме да сляза — изсъсква. Няма сълзи, само гняв. Мога да поема удара му. Сълзите… тях не мога. Те ме убиват, но сега гневът ги е пресушил.

— Престани да ми се дърпаш — казвам. Хващам китките й в едната си длан и ги държа зад гърба й. Иска да ме убие с поглед.

— Не може да правиш така всеки път, когато някой те накара да се почувстваш зле. Не си ти този, който ще решава дали съм прекалено добра за теб — крещи в лицето ми. Но аз не й обръщам внимание и заравям глава в извивката на шията й. Тялото й подскача като ударено от ток, но този път от удоволствие, а не от гняв.

— Престани… — звучи толкова неубедително. Опитва се да ме отхвърли, защото мисли, че така е редно, но и двамата знаем, че се нуждаем точно от това. От физическата близост, извеждаща ни до най-големите дълбини на емоционалната ни връзка, която и двамата не можем да обясним, още по-малко да отречем.

— Обичам те, знаеш, че те обичам.

Засмуквам кожата на врата й и тя почервенява. Продължавам да оставям белег подир белег, но не ги правя трайни, не искам да се срамува след това, така че съм внимателен и следите изчезват след няколко секунди.

— По никакъв начин не го показваш — отвръща. Гласът й е плътен, а очите й проследяват ръката ми, която се плъзва по голото й бедро. Полудявам само докато гледам как роклята й се е събрала при кръста й.

— Правя всичко това, защото те обичам. Дори и глупостите правя по същата причина.

Пръстът ми се плъзва под бикините й, вече е мокра.

Винаги е готова за мен. Дърпам бикините й настрани и вкарвам два пръста. Гърбът й се извива назад и тя стене. Тялото й сякаш си поема дъх.

— Не можеш да ме разсейваш от темата…

— О, да мога — възразявам. Изваждам пръстите си и пак ги забивам в нея, преди думите да паднат от устните й. — Ако пусна ръцете ти, ще спреш ли да се бориш с мен?

В мига, в който усеща ръцете си свободни, тя ги плъзва в косата ми, а аз вдигам полата й нагоре. Дантеленият й сутиен изглежда греховно, независимо от белия си цвят. Бяло като нещо свято. Русата й коса и бялото й бельо са в контраст с индиговата ми кожа. Екстремно! И толкова влудяващо еротично, когато пръстите ми изчезват в нея. Чистата й, неопетнена бяла кожа.

Нежните й стонове изпълват колата, а очите ми безсрамно се впиват в стегнатия й корем и гърдите й. Откъсвам очи само за секунда, за да огледам паркинга. Прозорците са матирани, но съм сигурен, че няма никого, че сме сами от тази страна на улицата. Измъквам ръката си да разкопчая колана си. Тя негодува и не мога да скрия усмивката си.

— Моля те — проскимтява.

— Моля какво? Кажи ми какво искаш — питам, както я питам всеки път още от началото на връзката ни. Винаги съм смятал, че ако не каже думите на глас, няма да са истинни. Не е възможно да ме желае така, както я желая аз.

— Докосни ме — казва и слага ръката ми между краката си.

Влагалищните й устни са подути, чакат ме, искат ме. Мамка му, обичам я повече, отколкото съзнанието й може да го побере. Никога няма да проумее колко я обичам. Имам нужда от нея, искам да ми помогне да мисля само за нея, а не за шибаните си проблеми. Поне за малко.

Когато й давам това, което иска, тя захапва устна и стене. Ръката й се плъзва между краката ми. Толкова съм възбуден, пенисът ме боли, но докосването й и лекото стискане не ми помагат.

— Искам да те чукам. Сега. Трябва да те чукам.

Прокарвам език по гърдите й и засмуквам чувствителното връхче, а тя нетърпеливо разкопчава джинсите ми. Повдигам се колкото да може да ги плъзне по бедрата ми. Пръстите ми са все още в нея. Искам да я подлудя. После ги изваждам и ги плъзгам в устата й. Тя ги смуче и увива език около тях. Мисля, че мога да свърша, преди още да съм започнал да я чукам. Желанието и на двама ни е отчаяно. Повдигам я и леко я спускам по себе си.

— Не трябва да се разделяме — казва тя и ме дърпа за косата, така че устата ми да е на нивото на нейната.

Може ли да усети вкуса на страхливото ми сбогом?

— Налага се — отговарям, но тя започва да върти бедрата си и бавно да се надига от мен. Изпадам в паника.

— Не мога да те насилвам да ме желаеш. Вече не.

И след това се спуска върху мен, пак се изтегля нагоре, после пак надолу. Навежда се към мен, целува ме и езикът й се увива около моя. Поела е контрола.

— Желая те — издишам в устата й. — Винаги те желая. Знаеш го.

Бедрата й се движат по-бързо, собственият ми стон раздира гърдите ми. Мамка му, това момиче ще ме убие.

— Ти ме напускаш — изрича. Прокарва език по долната ми устна, а аз слагам пръст върху подутия й клитор и плъзвам два пръста покрай него.

— Обичам те — казвам, но тя мълчи, онемяла от сензационното усещане върху снопчето чувствителни нервни окончания.

— Господи! — възкликва. Главата й бавно пада на рамото ми и тя увива ръце около врата ми. — Обичам те!

Обичам те. След секунди буквално плаче, неспособна да понесе силата на оргазма си, а аз я следвам миг след това и я изпълвам с всяка капка от себе си. Буквално и метафорично.

 

 

Минават минути в пълна тишина. Очите ми са затворени, ръцете — заключени зад врата й. И двамата сме потни. Горещият въздух от вентилатора блъска в телата ни, но не искам да я пусна и за секунда, дори не искам да се обърне, за да спре отоплението.

— За какво мислиш? — питам след малко.

Главата й е на гърдите ми, диша спокойно, бавно.

— Искам да останеш с мен завинаги — отговаря, без да отваря очи.

Завинаги. Нима аз самият някога съм искал по-малко от „завинаги“?

— И аз.

Иска ми се да мога да й обещая, че ще й дам бъдещето, което заслужава.

След още няколко минути тишина телефонът на Теса звъни. По инстинкт се навеждам към пода, където е падал, и го вдигам.

— Кимбърли е — казвам и й подавам телефона.

След два часа сме пред вратата на хотелската им стая. Когато виждам Кимбърли, мога да се закълна, че сме объркали апартамента. Очите й за подути, няма грим. Така я харесвам много повече, но в момента изглежда напълно съсипана. Сякаш е изплакала всичките си сълзи, че и сълзите на някой друг.

— Влизайте. Доста дълго утро.

Обичайната й ведрост и язвителността й към мен напълно липсват. Теса веднага я прегръща, а Кимбърли продължава да плаче. Чувствам се ужасно неудобно в тази ситуация и стоя на вратата — не смея да вляза. Странно, но точно днес Ким не ме дразни, а още по-странното е, че предвид не съвсем топлите й чувства към мен тя си позволява да плаче в мое присъствие — толкова е прекършена.

Оставям ги в хола и тръгвам към кухнята. Сипвам си чаша кафе и забивам поглед в стената. След малко плачът преминава в приглушен говор. Засега предпочитам да стоя настрани.

— Баща ми ще се върне ли? — чувам мек глас и почти подскачам от изненада.

Поглеждам надолу и виждам зелените очи на Смит, който е седнал до мен на един пластмасов стол. Дори не съм го чул кога е дошъл. Настанявам се до него и продължавам да гледам в стената.

— Да, така мисля — отвръщам. Няма да е зле да му кажа какъв велик мъж е неговият… нашият баща.

Мили боже!

Това странно същество е моят шибан брат. Не, категорично отказвам да повярвам. Поглеждам го, а той го приема като подкана да продължи да говори и да разпитва.

— Кимбърли каза, че е загазил, но че може да се измъкне с пари. Какво означава това?

Подслушвал е разговорите й и продължава да ме подлага на разпит. Как да не побеснея?

— Сигурен съм, че точно това ще стане — промърморвам. — Искала е да каже, че скоро няма да има никакви проблеми. Защо не седнеш при Кимбърли и Теса? — предлагам. Гърдите ме болят само като произнасям името й. Той се взира натам, откъдето идват тихите им гласове, и после ме оглежда с някаква тиха мъдрост.

— Сърдят ти се. Особено Кимбърли. Но е по-ядосана на татко, така че ти няма да загазиш.

— Един ден ще научиш, че жените винаги се сърдят.

— Освен ако не умрат. Като моята майка.

Ченето ми буквално пада.

— Не трябва да говориш такива неща. Хората ще помислят, че е… странно.

Той свива рамене, сякаш да ми каже, че хората и бездруго вече го намират за странен. Което е вярно… може би.

— Татко е мил. Не е лош човек.

— И? — питам. Гледам в масата, за да избягам от тези пронизващи зелени очи.

— Води ме на много места и ми казва хубави неща. — Смит поставя едно вагонче на масата. Защо се вълнува толкова много от влакове?

— И? — повтарям. Преглъщам чувството, което идва с неговите думи.

И защо трябва да говори за тези неща точно с мен?

— Той ще води и теб. И на теб ще казва хубави неща.

— А защо аз да искам да прави това? — питам, но зелените му очи ми казват, че знае много повече, отколкото предполагах.

Смит навежда глава настрани и преглъща. Гледа ме. А в този миг аз виждам най-крехкото, но в същото време и най-отдалеченото и барикадирало се дете.

— Не искаш да съм ти брат, нали?

По дяволите.

Озъртам се и търся помощта на Теса. Искам да дойде и да ме спаси. Тя знае какво се казва в такива случаи. Гледам го и се опитвам поне да изглеждам спокоен, но едва ли успявам.

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не харесваш баща ми.

Точно в този миг Тереза и Кимбърли влизат и ме спасяват от въпроса.

Благодаря ти, Боже!

— Добре ли си, слънце? — пита Кимбърли и роши косата му.

Смит не отговаря. Кима един път, оправя косата си, взема си вагончето и се прибира в другата стая.