Анна Тод
След щастливия край (27)

Теса

Ноа става, протяга краката си и казва:

— Ще отида да ти донеса нещо за пиене. Трябва и да ядеш.

Юмрукът ми се увива около ризата му, моля го да не ме оставя сама. Той въздъхва:

— Ще се поболееш, ако не започнеш да ядеш — настоява. По тона му разбирам, че съм спечелила битката. Ноа никога не е можел да ми угоди. Не желая нито да ям, нито да пия. Искам само едно: той да си тръгне и никога повече да не се връща.

— Мисля, че майка ти се кара на Хардин — казва Ноа и се опитва да се пошегува, но не успява. Чувам как майка ми крещи и как нещо пада и се чупи на пода, но отказвам да бъда сама, без Ноа. Ако ме остави, той ще влезе. Това прави: хваща плячката си, когато е най-немощна. Особено мен. А аз съм слаба от деня, в който го видях за първи път. Блокирам всичко: писъците на майка ми, дълбокия глас с акцент, блокирам дори успокоителния шепот на Ноа.

Затварям очи и се питам кое е по-лошо: реалността или кошмарите.

 

 

Когато се събуждам, слънцето грее през тънките пердета. Главата ми пулсира, устата ми е суха. Сама съм. Маратонките на Ноа са на пода. След няколко минути на щастливо объркване тежестта на последните двадесет часа изритва въздуха от дробовете ми. Заравям лице в ръцете си. Той беше тук. Той беше тук, но Ноа и майка ми ми помог…

— Теса — сепва ме гласът му. Искам да се самозалъгвам, че това е халюцинация, че ще мине, но знам, че не е. Тук е.

Усещам го.

И влиза в стаята.

Отказвам да го погледна.

Защо е тук? Защо си мисли, че може да ме захвърли и после да се намъкне обратно, когато на него му е удобно?

Това няма да се случи никога повече. Вече го загубих. Загубих и баща си и не искам никой да ми напомня за всичко, което загубих.

— Махай се!

Слънцето изчезва зад облаците. Дори то не иска да грее, бяга от него. Когато усещам как леглото се огъва под тежестта му, тялото ми потреперва, но няма да отстъпя, няма и да му позволя да види какво ми причинява.

— Пийни малко вода — казва. Усещам студената чаша в ръката си, но издърпвам дланта си. Окото ми не мига, когато чувам как пада на пода и се чупи.

— Тес, погледни ме.

И тогава ръцете му се озовават върху мен. Ледени. Докосването му ми е почти непознато, странно. Дърпам се. Колкото и да ми се иска да пролазя в скута му и да му позволя да ме успокои, точно със същата сила се бунтувам и не го желая. Няма да го направя, никога повече. Макар че съзнанието ми е размътено и че се намирам в тази огромна черна дупка, знам, че никога няма да го допусна в живота си. Не мога и не искам.

— Ето — упорства. Подава ми друга чаша с вода, но тази не е толкова студена.

Грабвам я по инстинкт. Не знам защо името му е като ехо в мен. Не исках да го чувам, не и в съзнанието си, защото това е единственото място, където съм в безопасност от него.

— Ще пиеш малко вода — казва тихо, но настоятелно.

Не отговарям. Приближавам чашата към устата си. Нямам сили да откажа да пия от водата, която ми дава. Само за да му направя напук. За секунди изпивам цялата чаша. Очите ми не се откъсват от стената.

— Знам, че си ми ядосана, но искам да съм тук, до теб — лъже.

Всичко, което казва, е лъжа. Винаги е било лъжа. Винаги ще бъде лъжа.

От устата ми излиза тих възмутен звук на недоверие.

— Начинът, по който реагира, когато ме видя снощи… — започва. Усещам очите му върху лицето си, но отказвам да го погледна. — Когато пищя… Теса, никога не съм изпитвал такава болка.

— Престани! — викам. Не мога да позная гласа си. Започвам да се чудя дали не спя и сънувам, или това наистина се случва. А дали пък не е поредният кошмар?

— Искам само да знам, че не се страхуваш от мен. Не се страхуваш, нали?

— Тук не става дума за теб — успявам да кажа.

И това е самата истина. Винаги се е опитвал да извърти нещата в своя полза — думата все да е за неговата болка. Но тук става въпрос за смъртта на баща ми и за това, че не мога да понеса повече да ми разбива сърцето.

— Мамка му — въздъхва. Не го гледам, но знам, че пръстите му са в косата му. — Ясно ми е, че не става дума за мен. Не исках да кажа това. Тревожа се за теб.

Затварям очи. В далечината чувам гръмотевица.

Тревожел се за мен!?

Ако се е тревожел, може би не трябваше да ме праща сама в Америка. Ще ми се да не бях оживяла в онзи самолет, иска ми се да се беше случило нещо лошо, да бях умряла примерно, а после да гледам отнякъде как той ще се чувства след такава загуба. След като загуби мен! Но пък може би нямаше да му пука. Щеше да е прекалено зает да се друса. Нямаше и да забележи, че съм изчезнала от лицето на земята.

— Бебо, не си на себе си, знам.

Започвам да треперя само като чувам това грозно обръщение.

— Трябва да говориш за това, за всичко, което ти тежи, за баща ти. Ще се почувстваш по-добре.

Гласът му е прекалено висок. Дъждът се излива върху покрива. Иска ми се бурята да пробие дупка, да ме вдигне от леглото и да ме отнесе със себе си.

Кой е този човек до мен? Не го познавам.

А и той не знае за какво приказва. Да говоря за баща си? Кой е той, че да седи на леглото ми и да се прави, че му пука. Прави се, че може да ми помогне! Не, нямам нужда от помощ. Имам нужда от тишина.

— Не те искам тук.

— Искаш ме. Просто си ми ядосана, защото пак се издъних.

Болката, която трябваше да чувствам… липсва. Не изпитвам нищо. Дори когато си представям, че сме в колата, ръката му е на бедрото ми, устните му се плъзват по моите, пръстите ми са в гъстата му коса. Нищо. Не и когато тези спомени са заменени от спомените за забити в стената юмруци, после за онази никаквица, облечена в неговата тениска. Та той е спал с тая жена само преди няколко дни.

Нищо. Не изпитвам нищо. И е толкова хубаво най-сетне да не чувстваш нищо, да имаш контрол върху емоциите си. Гледам в стената и осъзнавам, че не е нужно да изпитвам каквото и да било, ако не го желая. Няма нужда да си спомням, ако не го искам. Мога да забравя всичко и никога да не позволя на спомените да ме осакатят за пореден път.

— Не — отвръщам. Не обяснявам какво искам да кажа с това „не“ и ръката му отново ме докосва. Не се мърдам. Захапвам вътрешната страна на бузата си, за да не се разпищя, защото не искам да му доставя това удоволствие.

Спокойствие изтича от пръстите му като балсам, а това показва само колко съм слаба, и то точно след като взех разумното и правилно решение да остана безчувствена.

— Съжалявам за Ричард. Знам колко…

— Не — повтарям и издърпвам ръката си. — Не, не ми се преструвай, че си дошъл да ми помогнеш. След като ти си този, който ме нарани най-много. Няма да ти казвам трети път. Махни се.

Знам, че гласът ми е равен, слаб, неубедителен и празен — точно както се чувствам отвътре. Гърлото ме боли от прекалено много приказки. Не желая да говоря повече. Искам да си иде, искам да ме оставят на спокойствие.

Фокусирам се върху стената. Не позволявам на мозъка си да прожектира кадри с тялото на баща ми. Всички и всичко ме обърква, самото ми съзнание е срещу мен и заплашва да унищожи малката частица разум, която ми е останала.

Тъгувам и оплаквам двойна смърт, а това ме разкъсва. Парче по парче. Болката не щади, тя иска да си вземе своето. Грам след грам. И няма да се успокои, докато от теб не остане само една празна, суха черупка. Горя заради предателството, горя поради отхвърлянето, но нищо не може да се сравни с агонията да си празен. Нищо не боли повече от липсата на болка. В това няма логика и в същото време за мен е най-логичната мисъл, зародила се в главата ми през последните дни. Да, все повече се убеждавам, че полудявам, но нямам нищо против, честно казано.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

Тоя не ме ли чу? Не разбра ли, че не го желая тук? Не е възможно да не е чул хаоса в главата ми.

— Теса! — настоява, но не отговарям.

Искам да се махне. Не желая да поглеждам в очите му, не желая да слушам повече обещания, които ще бъдат нарушени в мига, в който самоомразата му отново го залее. Гърлото ме гори. Боли. Въпреки това успявам да извикам единствения човек, на когото истински му пука за мен:

— Ноа!

След няма и секунда той връхлетява в стаята. Като природна стихия е, която ще успее да премести от стаята ми непоклатимия Хардин. Да го махне от живота ми.

Ноа застава пред мен и поглежда Хардин.

— Казах ти, че ако ме повика, това е краят. Излизаш.

Лицето на Хардин се променя за секунда — от меко и загрижено става бясно. Гледа Ноа, сякаш иска да го застреля с поглед, но знам, че полага усилия да контролира гнева си. Сега забелязвам, че на ръката му има нещо. Какво е това? Черен гипс? Да, наистина е черен гипс.

— Нека изясним нещо — казва Хардин и оглежда Ноа. — Опитвам се да не я разстройвам и това е единствената причина все още да не съм ти счупил врата. Така че… не ме притискай.

В болното си съзнание виждам как главата на баща ми пада назад и челюстта му се отваря. Искам тишина. Искам тишина — за ушите и главата си.

Колкото повече викат, толкова по-често виждам разтворената челюст на баща ми и ми се гади. Задушавам се. Тялото ми иска да изкара цялата тази отрова, всичкото зло, но в стомаха ми няма нищо, за жалост. Повръщам върху одеялото си. Само стомашен сок, който изгаря гърлото ми.

— Мамка му! — вика Хардин. — Махай се!

Бута Ноа в гърдите с една ръка. Ноа отстъпва назад и се опира на вратата.

— Ти се махай! Никой не те е викал, никой не те иска! — крещи сега и Ноа и се хвърля върху Хардин.

Никой от тях не забелязва как бърша с ръка повърнатото от брадата си, защото и на двамата им е причерняло от „вярност и преданост“ към мен.

Излизам от стаята, бягам по коридора, после и навън. Никой от двамата не обръща внимание.