Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Пола Маклейн

Заглавие: Парижката съпруга

Преводач: Любомир Николов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 31.08.2011 г.

Редактор: Здравка Славяново

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Getty Images

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-270-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10639

  1. — Добавяне

6

Имам толкова много идеи за писане — толкова много неща искам да видя, да почувствам и да направя. Хей, помниш ли как свиреше на пиано и косата ти просто грееше, как после стана, дойде при мен на канапето и попита: „Ще ме приютиш ли, приятел?“.

Ще ме приютиш ли, Хаш?

Ще дойдеш ли пак да ми подариш мъничко от онази твоя непоклатима стабилност?

Писмата му идваха смачкани и усукани, пълни с наслада, понякога по две-три на ден. Отначало се опитах да бъда по-сдържана и се зарекох да пиша само веднъж седмично. Не след дълго изпаднах в истинска безизходица. Писмата прелитаха напред-назад, но какво означаваха? В главата ми често отекваше гласът на Кейт — харесва жените, очевидно всички жени — и се питах дали да й кажа за нашата бързо задълбочаваща се връзка. Не се съмнявах, че ще бъде уязвена и гневна; в края на краищата аз демонстративно и нагло бях пренебрегнала съвета й. Но ако си признаех всичко, тя сигурно щеше да ми даде още съвети, а тогава би трябвало да я изслушам и може би дори да ги изпълня.

Разкъсвах се между необходимостта да знам дали мога да вярвам на Ърнест и желанието да си затварям очите, за да остане всичко точно както си беше. Думите му вече означаваха толкова много за мен — твърде много. Всяко от неговите писма ме изпълваше с невероятна бодрост; да му пиша бе също тъй ободряващо и не след дълго открих, че чувам велосипеда на раздавача от няколко пресечки разстояние. Казвах си, че Кейт не знае всичко за Ърнест. Кой може да твърди, че знае всичко за някого? В писмата му проличаваха качества — например нежност и осезаема топлина, — които тя може да не бе усещала никога през онези летни дни в Хортън Бей. Напълно възможно. Трябваше да е така, защото щастието, покълнало от интереса на Ърнест към мен, постепенно преливаше в целия ми живот. Изведнъж се почувствах у дома по-заета и по-радостна от когато и да било. Две приятелки — Бърта Доун и Рут Брадфийлд — се бяха настанили под наем при мен на горния етаж и за пръв път от почти цяло десетилетие не се чувствах самотна в собствения си дом. Освен това няколко младежи проявяваха интерес към мен и макар да не представляваха нищо особено, все пак чувството беше приятно. Приемах да ме водят на танци, на театър и дори понякога да ме целуват за лека нощ. Нито един от тях нямаше едрата напориста глава на Ърнест или тежките му ръце и крака; нито един не задаваше неговите чудесни въпроси и не пораждаше у мен желанието да попитам: Ще ме приютиш ли, приятел?

Аз обаче продължавах да приемам почти всяка покана, защото близостта с Ърнест, макар и безкрайно скъпа за мен, беше теоретична — просто една красива хипотеза — и отдалечена на стотици километри. В Сейнт Луис, където бях обречена да живея, имах Дик Пиърс, брат на моя добра приятелка. Харесвах компанията му и знаех, че ако го насърча дори съвсем леко, той ще се влюби и може би дори ще поиска ръката ми, но не изпитвах почти нищо към него. Край мен се навърташе и Пит Роуланд, приятно нехаен младеж, който знаеше много за книгите и за музиката — но романтичните срещи не ме привличаха толкова, колкото случаите, когато цяла компания се натоварвахме на нечия кола и отивахме на кино или на танци, където всички бяха щастливи и свободни. После с Рут и Бърта сядахме по нощници на чаша чай и обсъждахме събитията от вечерта.

Наскоро бях навършила двайсет и девет, но се чувствах по-млада и по-безгрижна, отколкото през първата си година в „Брин Мар“, когато не можах да изпитам и искрица щастие или човешка близост. Сякаш преживявах отдавна отлаган празник и бях благодарна за всяка минута от него.

А писмата от Чикаго пристигаха всеки ден, винаги очарователно смачкани и пълни с вълнуващи новини. Ърнест ми описваше най-подробно статиите си в „Кооперативна общност“, идеите си за есета и романи. Но все по-често споделяше и истории от своето юношество — за дългите летни дни в Мичиган, когато баща му, който бил практикуващ акушер и любител на дивата природа, го учел как да пали огън и да готви на открито, как да използва брадва, как да хваща и чисти риба, да ловува катерици, яребици и фазани.

Всеки път, когато си мисля за него, пишеше той, го виждам в гората как издебва бекаси, как крачи през ниската суха трева или през царевичните стъбла или сече дърва, а по брадата му се белее скреж. Аз четях тези изречения със сълзи на очи, защото имах тъй малко топли спомени за собствения си баща. Когато си мислех за него, най-напред се сещах за револвера, а после за гърмежа, който разтърси цялата къща. Споменът за смъртта му и моето болезнено съсредоточаване върху нея ме смути тъй силно, че трябваше два пъти да обиколя квартала под пронизващия вятър, преди да се успокоя и да се върна към писмото на Ърнест.

Но ако завиждах на неговата връзка с баща му, майка му ме тревожеше по съвсем друг начин. Почти всеки път, когато я споменаваше в писмата си, тя бе онази кучка. Описваше я като абсолютен деспот в семейството, жестоко критична и пълна с непоклатими идеи какъв трябва да бъде животът, до най-дребната подробност. Още преди Ърнест да се научи да чете, тя го карала да наизустява латински и немски изречения, както и стихове от „същинската“ поезия. Макар че се опитваше да уважава нейния творчески дух — тя пеела оперни арии, рисувала и пишела стихове — Ърнест в крайна сметка мислеше, че тя е била егоистична майка и съпруга, съсредоточена върху собствените си потребности, поемайки риска да унищожи всички наоколо, най-вече своя съпруг. Тя принуждавала Кларънс да отстъпва пред всяко нейно искане и това накарало Ърнест да я презира.

Макар да ме побиваха тръпки от това настървено отхвърляне на майка му, то не ми беше непознато. Странно и зловещо изглеждаше до каква степен си приличаха отношенията между родителите ни, но най-силно ме впечатли, че макар често да бях мразила непреклонната воля на майка ми и дори да я бях обвинявала за самоубийството на баща ми, не бях споделила с никого тази омраза. Когато се случеше тя да изплува на повърхността, грабвах възглавницата и крещях в нея, за да задуша чувствата си в зародиш. Ърнест изливаше яростта си свободно. Чия реакция бе по-ужасяваща?

В крайна сметка взех да изпитвам нарастващо уважение към начина, по който той можеше да изразява дори най-лошото в себе си, и постепенно се увлякох по тия изповеди. Чаках с нетърпение писмата му и не подхващах почти нищо друго. Но както скоро узнах, неговата откровеност се отнасяше с еднаква сила до всичко. В началото на декември, малко след моя рожден ден, той ми писа, че предишната вечер бил привлечен от момиче с искряща зелена рокля. Призля ми, като прочетох описанието. Аз нямах искряща зелена рокля, а дори и да имах, той не можеше да я види. Беше на стотици километри от мен, погълнат от подробностите на своите дни и нощи. Да, бяхме приятели и споделяхме откровено — но той не ми дължеше нищо, не ми бе дал нито едно обещание, та макар и фалшиво. Ако искаше, можеше да последва онази със зелената рокля като русалка към дълбините. Аз нямах власт над него.

Всъщност никой нямаше власт над никого. Това бе знак на епохата. Викторианските години ни бяха държали в плен с карамеловата си глазура и белите си дантели, но сега всички ние напирахме навън, разпалени от младостта, надеждите и тръпките на джаза. Предишната година Олив Томас бе изиграла главната роля във филма „Флапър“ и тази дума изведнъж се превърна в синоним на джаза. Модата „флапър“ плъзна навсякъде, момичетата захвърляха корсетите, скъсяваха роклите, слагаха си тъмен грим и тъмно червило. През 1921 г. младостта беше всичко, но точно това ме плашеше до смърт. Всеки над трийсет се превръщаше в антика, а аз бях на двайсет и девет. Ърнест беше на двайсет и една, кипящ от живот. Какво си въобразявах?

— Може би не ставам за тази игра — казах аз на съквартирантката си, след като получих онова писмо за русалката.

Бърта бе излязла, а ние с Рут приготвяхме заедно вечерята, като се заобикаляхме пъргаво в тясната кухня, чистехме зелен фасул и кипвахме вода за спагети, сякаш бяхме две стари моми, вършещи това от десетилетия.

— Не знам дали изобщо някоя от нас става. — Рут отмери солта и метна една щипка през рамо за късмет. Имаше чудесни, силни ръце. Неволно се загледах в тях и ми се прииска да приличам на нея. Тя извърна лице към мен и се усмихна кисело. — Но какво друго да правим? Предадем ли се сега, свършено е с нас.

— Може просто да се пъхна под леглото и да изляза чак когато одъртея дотолкова, че да не помня дали съм изпитвала чувства към някого.

Тя кимна.

— Иска ти се, но няма да го направиш.

— Няма. — Аз обикалях масичката, подреждах чинии, слагах хубавите прибори и сгъвах салфетки само за нас двете. — Много ще се постарая да не стане така.

 

 

Отчаяно копнеех отново да отида в Чикаго и да видя голямата стара стая в квартирата на Кенли — пианото, грамофона, разръфания килим, избутан настрани колкото да освободи място за танцуваща двойка. Исках да надникна в две изумително бистри кафяви очи и да знам какво мисли онова красиво момче. Исках да го целуна и да усетя как отвръща на целувката ми.

В средата на януари заедно с приятелката ми Летиша Паркър скроихме план как да попадна там. Щях да й гостувам за седмица. Щяхме да се настаним на хотел, да обикаляме магазините и да се срещам на воля с Ърнест. Но само два дни преди датата на заминаването Летиша се обади да отмени уговорката. Майка й била болна и просто нямало как да отсъства толкова дълго. Уверих я, че разбирам; и наистина я разбирах. Собствената ми майка бе боледувала с месеци и познавах отлично тия ограничения, но се чувствах покрусена. Всичко беше уговорено още преди седмици. Ърнест щеше да ме посрещне на гарата и аз вече стотици пъти бях преживявала този момент във въображението си.

— А сега какво? — изплаках аз пред Рут по-късно през този ден.

— Заминавай — каза тя.

— Сама?

— Защо не? Не сме в средновековието, нали? Не замина ли сама предишния път?

— Тогава не бях обвързана. Фони ще е ужасно недоволна.

— Значи имаш още една причина да заминеш — усмихна се Рут.

 

 

Вечерта, когато потеглих за Чикаго, съпругът на Фони Роланд ме изпрати до гарата в северния край на Сейнт Луис с новото си тъмнозелено пежо, в което се чувстваше горд и мъжествен, а на Фони докарваше истерични пристъпи на тревога. Харесвах Роланд, но и го съжалявах. Положението му силно напомняше това на баща ми. Той показваше нос от стаята си само когато Фони му разрешаваше; беше жалък, ала можеше да бъде много чаровен по свой, книжовен и безкрайно извинителен начин. Чувствах, че в къщата сме съюзници и се надявах той също да го усеща. Макар че можеше просто да ме остави на тротоара, Роланд паркира и ме придружи до перона, където предаде куфарите ми на носача. После, докато се сбогувахме, той приведе глава настрани — един от най-досадните му и в същото време най-очарователни тикове — и каза:

— Изглеждаш красива, Хадли.

— Тъй ли?

Изведнъж се притесних от него и пригладих полата на бледосивия си костюм.

— Да. Току-що ми хрумна, че може да не го знаеш.

— Благодаря ти.

Приведох се да го целуна по бузата, после се качих на влака, изпитвайки ново удоволствие от пътното си облекло — меката вълнена шапка, гладките кожени ръкавици и обувките със закопчалка. Седалките и кушетките бяха плюшени и уютни, а пуританският глас на Фони, повеляващ да не им се наслаждавам, изведнъж отлетя надалеч. Пътувах с нощния експрес и когато се стъмни, аз се сгуших в леглото зад тъмнозелените завески. Навън стърнищата и овощните градини бяха посипани със скреж, но всичко това ми се струваше много красиво в гаснещата светлина.

Когато на другата сутрин пристигнах на Юниън Стейшън, бях отпочинала и само леко нервна, докато не зърнах Ърнест на перона, почти точно там, където се разделихме — и тогава устата ми пресъхна като памук, а в стомаха ми запърхаха пеперуди. Щом слязох, той ме стисна в прегръдката си и ме вдигна във въздуха.

— И на мен ми е драго да те видя — казах аз, когато той ме остави и двамата се усмихнахме, притеснени от внезапната близост.

Погледите ни се срещнаха и отскочиха настрани. Толкова хиляди думи бяха сновали между нас. Защо изчезнаха точно сега?

— Гладна ли си? — попита той.

— Естествено — отвърнах аз.

Докоснахме си носовете и тръгнахме в мразовитото утро да търсим закуска. Той харесваше едно заведение близо до Стейт стрийт, където предлагаха пържола и яйца за шейсет цента. Поръчахме си, после седнахме в едно сепаре и коленете ни се докоснаха лекичко под масата.

— От „Сатърди Ивнинг Поуст“ ми отхвърлиха още един разказ — каза той, докато чакахме. — За трети път. Ако продължава така, може цял живот да пиша реклами или да редактирам чужди разкази за списанията. Няма да го допусна.

— Ще започнат и твои неща да публикуват — казах аз. — Трябва да стане. Ще стане.

Ърнест ме погледна спокойно, после повдигна върха на обувката си и го притисна към вътрешната страна на прасеца ми. Задържайки този топъл и настоятелен натиск, той каза:

— Мислеше ли, че вече няма да ме видиш?

— Може би. — Усетих как усмивката ми изстива. — Сигурно съм полудяла по теб, Несто.

— Бих се радвал, ако можеш да ме обикнеш поне за малко.

— Защо за малко? Нима се боиш, че не можеш да бъдеш задълго с някого?

Той сви рамене и ми се стори малко нервен.

— Помниш ли как ти разказвах за Джим Гамбъл, моя приятел от Червения кръст? Той смята, че трябва да отида при него в Рим. Там е евтино, а ако спестя пари предварително, ще мога пет-шест месеца само да пиша. Такъв шанс идва веднъж в живота.

Рим. Усетих как нещо невидимо стяга гърдите ми. Едва го бях намерила, а той щеше да бяга отвъд океана? Зави ми се свят, но знаех с абсолютна увереност, че би било грешка дори да се опитам да го задържа. Преглътнах с усилие и изрекох внимателно, дума по дума:

— Ако работата ти е най-важна, трябва да заминеш. — Помъчих се да го погледна през масата право в очите. — Но едно момиче ще тъгува за теб.

Той кимна сериозно, но не отговори.

 

 

Останалата част от едноседмичното ми посещение бе изпълнена с концерти, пиеси и забави. Всяка вечер завършваше в дългия хол на Кенли с вино, цигари и разпалени разговори за страхотни книги и картини. Всичко беше почти както през есента, само Кейт упорито отсъстваше.

Бях й писала точно преди да тръгна от Сейнт Луис. Не знаех дали писмото ще пристигне преди неизбежната ни среща в Чикаго, но не можех поне да не се опитам да смекча сблъсъка. С Несто станахме много близки, писах й аз. Наистина сме добри приятели, а ти също си моя добра приятелка и ми е неприятно да мисля, че това може да застане между нас. Моля те, недей да се сърдиш дълго. С обич, Хаш.

Кенли твърдеше, че тя просто е претрупана с работа.

— Нали я знаеш Кейт. Нагърбва се с твърде много неща и после не може да се освободи. Сигурен съм, че скоро ще я видим.

Но не я видяхме, а дните минаваха и все повече ми се искаше да поговоря с Ърнест за създалата се ситуация. Не беше в стила ми да бъда двулична, но сама се бях поставила в безизходица, като скрих, че Кейт ме е предупредила да се пазя от него. Имах цял куп причини да премълча. Първо, не исках да нараня чувствата му, а и не смятах, че е моя работа да заставам между тях и да подклаждам неприязън. Краят на посещението ми наближаваше и мълчанието на Кейт ставаше все по-подчертано. Питах се дали от този злополучен триъгълник ще излезе нещо добро. Беше напълно възможно тя завинаги да загуби доверие в мен. Беше възможно — и дори вероятно — Ърнест да замине за Рим, а аз да се окажа зарязана едновременно от двама приятели.

Беше опасно да разтварям сърцето си за Ърнест, но какъв избор имах? Влюбвах се в него и макар изобщо да не се чувствах храбра относно бъдещето, животът ми несъмнено бе станал по-хубав, откакто го срещнах. Чувствах се у дома и в Сейнт Луис, и при Кенли. В началото на всяка вечер бях нервна и плаха, тревожех се, че нямам какво да предложа на компанията, но постепенно придобивах увереност. Към полунощ ставах част от събитията, готова да пия като моряк и да разговарям до сутринта. Сякаш всяка вечер се прераждах по един и същ начин — откривах се, изгубвах се, пак се откривах.

— До неотдавна нямах енергия за нещо повече от половин час на пианото — казах аз една сутрин на Ърнест, докато закусвахме. — Снощи стояхме до три, а ето ме в осем свежа и с бистър поглед. По-рано винаги бях страшно уморена… и тъжна. Какво стана с мен?

— Не знам — каза той, — но за бистрия поглед гарантирам.

— Говоря сериозно — настоях аз. — Става дума за коренна промяна.

— Не вярваш ли в промените?

— Вярвам. Но понякога не мога да се позная. Всичко е като в онези приказки как елфите идват и отнасят едно тяло, а на негово място оставят друго.

— Не знам дали думата ми има значение, но аз си те харесвам такава, Хаш.

— Благодаря. И аз се харесвам такава.

 

 

Следващата вечер ми беше последната и твърдо реших да се насладя на всяка минута. Не знаех кога с Ърнест ще се видим отново. След онзи първи ден той не бе споменавал за Джим Гамбъл и Италия, но и не споделяше никакви други планове за бъдещето. Когато го попитах дали някой ден ще ме посети в Сейнт Луис, той каза:

— Разбира се, малката.

Прозвуча безгрижно и леко, но без истинско обещание. Повече не повдигнах въпроса. Вкопчването не беше начин да удържиш мъж като Ърнест, ако изобщо имаше начин да го удържиш. Просто трябваше да изчакам и да видя какво ми готви съдбата.

Вечерта мина по типичния начин, с изобилие от алкохол и много песни; всички пушехме като фабрични комини. Ърнест ме помоли да изсвиря Рахманинов и аз с радост се съгласих. Той дойде да седне до мен както при първата ни среща и аз почувствах нещо повече от тръпка на носталгия, докато пръстите ми танцуваха по клавишите. Но към средата на изпълнението той стана и започна да обикаля из стаята, като се полюшваше от пети на пръсти — беше нервен като състезателен кон. Докато приключа, вече беше излязъл. Открих го да пуши навън пред вратата.

— Толкова зле ли свирих? — попитах аз.

— Извинявай. Не е заради теб. — Той се изкашля и вдигна очи към шеметния безброй от звезди в студеното нощно небе. — Исках да ти разкажа за едно момиче.

Изпъшках, седнах на студените каменни стъпала и си помислих: Кейт беше права. Започва се.

— Не, не е каквото си мислиш. Стара история. Разказвал ли съм ти как ме раниха при Фосалта?

Кимнах.

— Пратиха ме да се възстановявам в Милано и там се влюбих в сестрата от нощната смяна. Голям майтап, нали? Аз и десет хиляди други нещастници.

Историята не беше нова, но по лицето му виждах, че за него това е единствената история.

— Тя се казваше Агнес. Тъкмо бяхме решили да се оженим, когато ме върнаха обратно в Щатите. Ако имах пари, щях да остана и да я накарам да се омъжи за мен. Тя предпочете да изчака. Жените винаги са адски благоразумни. Защо?

Не знаех какво да кажа.

— Тогава си бил само на осемнайсет, нали?

— На осемнайсет или на сто — отвърна той. — Краката ми бяха пълни с метал. Извадиха двайсет и осем парчета от шрапнел. Още стотици бяха твърде дълбоко, но нито едно от тях не бе тъй болезнено както писмото, което най-сетне получих от Аг. Била се влюбила в друг, в някакъв проклет италиански лейтенант. — Лицето му се сгърчи в презрителна усмивка. — Надявала се да й простя някой ден.

— Но не си.

— Не съм.

След няколко минути мълчание аз казах:

— Не бързай да се жениш. Такъв удар е като тежка болест. Трябва ти време да се възстановиш, иначе никога няма да оздравееш напълно.

— Това ли ще ми предпишете, докторе? Лечебен отдих? — Докато говореше, той постепенно се приближи към мен и стисна ръката ми през ръкавицата. Това като че го успокои. — Харесва ми твоята прямота — каза след малко той. — Ти ме изслушваш и казваш точно каквото мислиш.

— Сигурно е така — съгласих се аз.

Но откровено казано, се чувствах объркана. По всичко личеше, че той все още е безнадеждно влюбен в онази жена. Как можех да се преборя с призрак — аз, която знаех толкова малко за любовта?

— Мислиш ли, че можем някога да загърбим миналото? — попита той.

— Не знам. Надявам се.

— Понякога си мисля, че щом Агнес изчезна, значи може да изчезне и споменът.

Кимнах. Аз бях изпитвала същата тревога.

— А може и да не е изчезнала. Може би изобщо не ме е обичала. — Той запали нова цигара, вдъхна дълбоко и огънчето припламна гневно. — Любовта е красива и гадна измама, нали?

От огорчение гласът му бе станал неузнаваем. Не смеех да го погледна в очите, но той се втренчи в мен и каза:

— Сега те изплаших.

Аз се опитах да се усмихна.

— Само мъничко.

— Мисля, че трябва да се върнем горе и да танцуваме до сутринта.

— О, Несто, ужасно съм уморена. Може би просто трябва да си вървим.

— Моля те — каза той. — Мисля, че това ще ми помогне.

Подадох му ръка.

— Добре тогава.

 

 

Горе забавата почти беше приключила. Ърнест бавно избута килима към стената и нави грамофона. Из стаята се разля трепетният глас на Нора Бейс: Повярвай, че се радваш, дори ако скърбиш.

— Това е любимата ми песен — казах аз. — Да не би да си ясновидец?

— Не, просто знам как да накарам едно момиче да дойде по-близо.

Нямам представа колко танцувахме през онази нощ, описвайки дълга и бавна елипса из хола. Всеки път, когато плочата свършваше, Ърнест се откъсваше за малко от мен, за да я пусне отново. После се връщаше, заравяше лице в шията ми и ме прегръщаше здраво през кръста. Три минути магия, увиснала между пренавиването на грамофона. Може би щастието беше пясъчен часовник, където песъчинките вече падат, изтичат една след друга. Може би то бе състояние на духа — както настояваше Нора Бейс в песента, — страна, която можеш да изваеш от въздуха и след това да танцуваш в нея.

— Никога няма да те излъжа — казах аз.

Той кимна в косата ми.

— Нека винаги да си казваме истината. Можем да изберем това, нали?

Той ме въртеше в кръг, бавно и силно. Песента свърши, иглата скръцна, зашушна и стихна. А ние продължихме да танцуваме, люшнахме се покрай прозореца и поехме обратно.