Пола Маклейн
Парижката съпруга (4)

3

На другата сутрин влязох в кухнята и заварих Ърнест, подпрян на хладилника — четеше вестник и нагъваше останала от вечерта питка.

— Тук ли спа? — Не успях да прикрия изненадата си, че го виждам.

— Наемател съм. Само за малко, докато ми потръгне.

— Какво смяташ да правиш?

— Да творя литературната история.

— Охо! — възкликнах аз, впечатлена от твърдата му увереност. Подобно нещо не можеше да се постигне със самовнушение. — Над какво работиш сега?

Той направи кисела физиономия.

— В момента скалъпвам реклама за гумите „Файърстоун“, но се каня да подхвана сериозни разкази или роман. Или може би стихосбирка.

Това ме изненада.

— Мислех, че поетите са затормозени мълчаливци, които се боят от дневната светлина.

— Не и този пред теб. — Той дойде до масата, завъртя стола и го възседна. — Кой е любимият ти писател?

— Хенри Джеймс, струва ми се. Непрекъснато го препрочитам.

— Симпатичен е, но малко старомоден, не мислиш ли?

— Нима? А твоят любим автор кой е?

— Ърнест Хемингуей. — Той се усмихна широко. — Така или иначе, в Чикаго има цял куп известни автори. Кенли познава Шъруд Андерсън. Чувала ли си за него?

— Естествено. Написал е „Уайнсбърг, Охайо“.

— Същият.

— Е, с твоята самоувереност сигурно можеш да постигнеш всичко.

Ърнест ме погледна сериозно, сякаш се опитваше да прецени дали го иронизирам, или го лаская. Не правех нито едното, нито другото.

— Как си пиеш кафето, Хасович? — попита накрая той.

— Горещо — казах аз и той отново ме озари с неустоимата си усмивка.

 

 

Когато Кейт пристигна за обедната ни среща, ние с Ърнест седяхме в кухнята и не спирахме да говорим. Все още бях по халат, а тя цъфна насреща ми свежа и спретната с палто и червена плетена шапка.

— Извинявай — казах аз. — Само минутка.

— Не бързай, имаш право на малко мързел — отвърна тя, но все пак ми се стори леко раздразнена.

Изтичах да се преоблека, а когато се върнах, заварих Кейт сама в кухнята.

— Къде изчезна Несто?

— Нямам представа — каза Кейт. После явно разчете изписаното по лицето ми разочарование и попита: — Трябваше ли да го поканя?

— Не ставай смешна. Денят е само наш.

В крайна сметка прекарахме чудесен следобед. От всички момичета в нашия клас Кейт беше най-безстрашна и дръзка, умееше да говори с всекиго и да превръща всичко в майтап. Все още беше такава и аз също се почувствах по-дръзка и подмладена, докато вървях с нея по Мичиган авеню. Обядвахме в ресторант срещу мраморната грамада на Художествения институт, където два царствени лъва се извисяваха над уличното движение и неспирния поток от тъмни палта и шапки. Денят бе хладен и след обяда тръгнахме сгушени една до друга по Стейт стрийт, мушвайки се във всяко интересно магазинче по пътя си. Тя се опита да ме разприказва за положението у дома, но не исках да си развалям настроението. Затова я накарах да ми разкаже за лятото в Хортън Бей, риболова, игрите на плажа и всеобщото шумно веселие. Във всичките й истории непременно имаше гребни лодки, укулелета, пълнолуния, лагерни огньове и грог. Отчаяно й завиждах.

— Защо всички хубави мъже са за теб?

— Не са мои, само ги вземам назаем — каза тя и се засмя. — Сигурно защото съм израснала с братя. Половината лято се мъчих да насърча един и да отблъсна друг, а сигналите се объркаха и накрая вече никой никого не целуваше. Ето, виждаш ли? Няма на какво да завиждаш.

— Карл Едгар още ли ти прави предложения?

— Уф, за съжаление да. Горкият Едгар. Понякога се чудя какво ли ще стане, ако взема да се съглася — просто за проба.

— Ще припадне.

— Или ще избяга с писъци. Някои мъже сякаш харесват само момичета, които бягат в обратна посока.

— А Ърнест?

Очите й веднага станаха подозрителни.

— Какво за Ърнест?

— Той харесва ли бягащите жени?

— Нямам представа.

— Всъщност на колко години е? Двайсет и пет?

Тя се усмихна иронично.

— На двайсет и една. Момченце. Разчитам на здравия ти разум.

— Какво искаш да кажеш?

Тя ме изгледа втренчено.

— Мисля, че забелязах признаци на интерес.

— Просто съм отегчена — заявих аз. Но никога не ме е бивало да лъжа.

— Какво ще кажеш да се разнообразиш с една нова шапка? — попита тя и посочи нещо извисено и перушинесто, под което не бих застанала за нищо на света.

 

 

В късния следобед, когато се прибрахме, апартаментът отново беше претъпкан до пръсване. Кенли и Бил Хорн (Хорни) се мъчеха да организират игра на карти. Някой си Бръми свиреше рагтайм на пианото, а Ърнест и един друг смелчага на име Дон Райт бяха организирали спонтанна боксова среща и кръжаха по килима. Голи до кръста, те подскачаха и размахваха юмруци, а групичката наоколо ги насърчаваше. Всички се смееха и изглеждаше много забавно, докато Ърнест не стовари дясно кроше. Дон успя да отскочи почти незасегнат и схватката продължи в приятелски дух, но аз бях видяла изражението на Ърнест, когато замахваше, и знаех, че за него всичко е много сериозно. Той искаше да победи.

Кейт не изглеждаше впечатлена нито от боксовия мач, нито от всичко останало. Очевидно в апартамента всяка вечер наставаше лудница като на Гранд Сентръл Стейшън в час пик. Сухият режим действаше вече почти цяла година и като следствие от този „благороден експеримент“ мигновено изникнаха безброй нелегални кръчми. Казваха, че само в Чикаго имало хиляди, но на кого му трябваше кръчма, когато Кенли, като мнозина други изобретателни младежи, бе натрупал запаси от пиячка колкото за цяло стадо слонове? Тази вечер в кухнята имаше сума ти отворени бутилки вино и ние с Кейт си пийнахме малко, после се върнахме за още. Когато мекият виолетов здрач обгърна стаята, аз се озовах на канапето между Ърнест и Хорни, които разговаряха през главата ми на псевдолатински. Непрекъснато ме прихващаха пристъпи на кикот — а кога се бях кискала за последен път? Сега смехът идваше с изненадваща, опияняваща лекота.

Когато Хорни стана да се присъедини към Кейт на импровизирания дансинг, Ърнест се завъртя към мен.

— Цял ден мислих как да те питам нещо.

— Така ли? — Не знаех дали съм изненадана или поласкана.

Той кимна.

— Би ли искала да прочетеш нещо мое? Още не е разказ, по-скоро чернова.

Той нервно подви брадичка и аз едва не се разсмях от облекчение. Ърнест Хемингуей беше нервен, а аз не. Ни най-малко.

— Разбира се — казах аз. — Но не съм литературен критик. Не знам дали мога да ти помогна.

— Няма нищо. Просто искам да чуя твоето мнение.

— Добре тогава. Да.

— Веднага се връщам — каза той и хукна, но някъде към средата на килима спря и се обърна. — Да не вземеш да изчезнеш?

— Къде бих могла да отида?

— Ще се изненадаш — отвърна загадъчно той и изтича да донесе страниците.

 

 

Той се оказа прав, разказът всъщност не беше разказ. Беше забавна и мрачна история, озаглавена „Вълци и понички“, а действието се разиграваше в италиански ресторант на Уобаш авеню. Но макар и недовършена, творбата разкриваше кристално ясен и язвителен авторски почерк. Отидохме в кухнята на по-светло и по-спокойно и докато аз четях, Ърнест крачеше напред-назад и размахваше ръце из въздуха, очаквайки да отговоря на въпроса, който не можеше да се насили да зададе: Добър ли е?

Когато обърнах последната страница, той се настани на стола отсреща с въпросителна физиономия.

— Много си талантлив — казах аз и го погледнах в очите. — Сигурно съм прекарала твърде много време с Хенри Джеймс. Това е нещо съвсем различно.

— Така е.

— Не съм сигурна дали разбрах всичко, но личи, че си писател. Каквото и да е потребно — имаш го.

— Господи, колко е приятно да го чуя. Понякога си мисля, че е достатъчно един-единствен човек да ми каже, че не си блъскам тъпата глава в стената. Че имам шанс.

— Имаш. Дори и аз го виждам.

Той ме прониза с онзи свой изпитателен поглед.

— Знаеш ли, харесвам те. Ти си ясна и откровена.

— И аз те харесвам — отвърнах и изведнъж осъзнах колко уютно се чувствам с него, сякаш бяхме стари приятели и не ни беше за пръв път той да ми подава страниците с разтуптяно сърце, а аз да чета неговите думи, мълчаливо изумена от способността му да си служи с тях.

— Ще позволиш ли да те поканя на вечеря? — попита той.

— Сега ли?

— Какво ни пречи?

Кейт, помислих си аз. Кейт и Кенли, и цялата пияна тълпа в хола.

— Никой няма дори да забележи, че сме излезли — каза той, усетил колебанието ми.

— Добре — съгласих се аз, но все пак се промъкнах като крадец да си взема палтото.

Умирах от желание да изляза с него, но той грешеше, че никой няма да забележи. Докато се изнизвахме заедно през вратата, усетих как зеленият поглед на Кейт опари гърба ми и чух нейния безмълвен вик: Хадли, бъди разумна!

Беше ми писнало да бъда разумна. Не се обърнах.

 

 

Истинско удоволствие бе да вървя по хладните улици на Чикаго заедно с Ърнест — разговорлив, с пламтящо лице и грейнал поглед. Влязохме в гръцки ресторант на Джеферсън стрийт, където си поръчахме агнешко печено и салата от краставици с лимонов сок и маслини.

— Сигурно е срамота, но никога не съм опитвала маслини — признах аз, когато сервитьорът донесе поръчката.

— Направо е незаконно. Хайде, отвори уста.

Той сложи маслината върху езика ми и докато затварях уста около нея — мазна, топла и солена, — аз неволно се изчервих от вълшебния вкус, но и от интимното усещане за неговата вилица между устните ми. Това бе най-чувственото ми преживяване от години насам.

— Е? — попита нетърпеливо той.

— Харесва ми — казах аз. — Но е и малко опасно, нали?

Той се усмихна и ме погледна одобрително.

— Да, малко.

После излапа дузина маслини една след друга.

След вечерята минахме под линията на въздушната железница и тръгнахме към кея. През цялото време той не спираше да говори за плановете си, за стихотворенията, разказите и есетата, които изгаря от нетърпение да напише. Никога не бях срещала друг човек, изпълнен с толкова енергия и живот. Той се движеше като лъч светлина. Не спираше да се движи, нито пък да мисли или да мечтае.

Когато излязохме на кея, тръгнахме по него чак до трамвайната линия.

— Знаеш ли, че през войната тук имаше казарми и сгради на Червения кръст? Аз работих за Червения кръст в Италия като шофьор на линейка.

— Сега войната изглежда много далеч, нали?

— Понякога. — Бръчка на тревога или съмнение проряза челото му. — Ти какво правеше по онова време?

— Най-често се спотайвах. Подреждах книги в сутерена на общинската библиотека. Казваха, че били за войниците отвъд океана.

— Забавно. Аз пък разнасях тези книги. И шоколадови блокчета. Писма, цигари, бонбони. Имахме лавка, но понякога отивах до фронтовата линия с велосипед. Представяш ли си го?

— Да. Раздрънкан червен велосипед, нали?

— И момчето беше раздрънкано, след като хвръкна във въздуха.

Спрях да крача.

— О, Ърнест, извинявай. Не знаех.

— Не се безпокой. За ден-два станах герой. — Той се подпря на парапета и зарея поглед към езерото, сиво сред сивотата, с едва забележими бели петънца. — Знаеш ли за какво си мисля сега?

Поклатих глава.

— За копринени буби. Веднъж нощувах във фронтовото селце Сан Педро Норело. Хорни също — там се запознахме — и дюшеците ни лежаха на пода в една сграда, която се оказа бубарска фабрика. Бубите бяха високо горе под стряхата и ядяха черничеви листа. Само това се чуваше. Нито оръдейният огън, нито каквото и да било друго. Беше ужасно.

— Никога не съм мислила за копринените буби точно така. Може изобщо да не съм мислила за тях, но сега ги чувам също като теб.

— Когато ме налегне безсъница, понякога имам чувството, че ги чувам как гризат. Налага се да стана, да светна лампата и да погледна тавана.

Аз се усмихнах, опитвайки се да разведря настроението.

— И намираш ли ги?

— Засега не.

Отдалечихме се от грейналите витрини и поехме обратно. Ненадейно осъзнах каква рядкост е да чуеш почти непознат човек да споделя тъй съкровени неща. При това ги разказваше чудесно, с истинско чувство. Мисля, че бях малко изумена. Кой всъщност бе този Ърнест Хемингуей?

Изведнъж той спря на тротоара и се завъртя към мен.

— Слушай, Хаш. Нали няма да ми избягаш?

— Не ме бива много в спорта — казах аз.

— Харесвам гръбнака ти. Казах ли ти го?

— Да.

— Значи още повече го харесвам — каза той. После се усмихна обаятелно, тръгна отново и придърпа ръката ми под мишницата си.

 

 

На другата сутрин Кейт влезе в стаята ми, без да чука. Още не се бях облякла.

— Чаках до след полунощ. Къде бяхте?

— Извинявай. Ърнест ме покани на вечеря. Не знаех как да откажа.

— „Не“ е най-лесната дума на света. Децата се учат да говорят, казвайки „не“.

Пристегнах халата по-плътно около кръста си и седнах на леглото.

— Добре. Не исках да му откажа. Беше просто вечеря, Кейт. Нищо лошо не се е случило.

— Разбира се — каза тя, но личеше, че все още е ядосана. — Просто се чувствам длъжна да те закрилям и не искам да те видя забъркана в нещо ужасно.

— Защо ужасно? Той не ми се вижда лошо момче.

— Именно, не е лошо момче. — Виждах, че тя се опитва да подбере най-точните думи. — Просто е млад. Харесва жените — очевидно всички жени. Виждам как му се хвърляш на шията, как му се доверяваш сляпо и това ме плаши.

Изведнъж се ядосах.

— Не се хвърлям на ничия шия. Вечерях с човека. Прекаляваш, Кейт.

— Права си, права си. Увлякох се. — Тя седна до мен на леглото и посегна към ръката ми. — Забрави какво казах, става ли? Ти си уравновесено момиче. Знаеш как да се държиш.

— Не е имало нищо.

— Знам. Ужасна съм.

Тя разтърка ръка в моята и аз не се дръпнах, но главата ми се въртеше.

— Караш ме много да разсъждавам преди закуска — казах аз.

— Горкичката.

Тя стана, приглади полата си, после приглади по същия начин и изражението си, тъй че всичко стана нормално и просто. Добър трик. Искаше ми се да го владея и аз.

 

 

Остатъкът от сутринта мина като в мъгла. Тревожех се заради думите на Кейт и нейната загриженост за мен. Наистина ли Ърнест беше човек, от когото да се пазя? Изглеждаше толкова искрен и приветлив. За бога, та той дори призна, че пише поезия, сподели онези истории за раняването му на фронта… и за копринените буби! Дали всичко бе част от някакъв сложен план, за да ме прелъсти? В такъв случай Кейт бе права, аз се хващах в капана, хвърлях се на шията му като глупава провинциалистка — вероятно една от десетките. Мисълта ми се струваше непоносима.

— Може би трябва да се изнижем, преди другите да са се събудили — каза Кейт, когато си изпихме кафето. — Днес не съм на работа. Какво да правим? Целият свят е пред нас.

— Ти решавай — казах аз. — Все ми е едно.

И наистина беше така.

Някоя друга на мое място би заподозряла Кейт в ревност, но по онова време аз бях много наивна и доверчива. Нещо повече, бях неопитна. На двайсет и осем години имах известен опит с ухажори, но се бях влюбвала само веднъж и преживяването бе тъй ужасно, че задълго се усъмних в мъжете и в самата себе си.

Той се казваше Харисън Уилямс и ми преподаваше пиано, когато бях двайсетгодишна, току-що пристигнала отново в Сейнт Луис след една-единствена година в пенсилванския колеж „Брин Мар“. Макар и само с няколко месеца по-голям от мен, Харисън ми се струваше много по-възрастен и изтънчен. Намирах за привлекателно, но и малко плашещо, че е учил в чужбина при знаменити композитори и знае невероятно много за европейското изкуство и култура. Можех да го слушам как разговаря на всяка тема и навярно така се започна всичко — от възхищението и завистта. После открих, че наблюдавам ръцете, очите и устните му. Той не приличаше на Казанова, но беше красив посвоему — висок и строен, с оредяваща черна коса. Най-силно ме привличаше мнението му за таланта ми. Той смяташе, че мога да постигна успех като концертираща пианистка и аз също мислех така, поне през часовете, когато седях пред пианото му и усърдно изпълнявах етюди, от които пръстите ми се схващаха.

През онези следобеди у Харисън много се тревожех за косата и роклята си. Докато той крачеше напред-назад и ме коригираше, подхвърляйки от време на време по някоя похвала, аз усърдно се мъчех да го разгадая. Дали потропването с пръст по слепоочието означаваше, че е забелязал новите ми чорапи, или точно обратното?

— Имаш чудесна стойка — каза веднъж той и това бе достатъчно, за да се отдам на фантазии как стоим един до друг, аз цялата в бяло, той с фрак и разкошни бели ръкавици. През онзи ден свирих ужасно, разсейвана от примамливите видения.

Обичах го цяла година, но една вечер всичките ми мечтания рухнаха. Бяхме на парти у съседи и аз реших да изпия две чаши прекалено сладко вино, за да бъда по-храбра. Предишния ден бяхме излезли на разходка в крайградската гора. Беше свежа и безветрена есен, облаците над нас изглеждаха като изрязани от хартия. Харисън ми запали цигарата, аз подритнах купчинка жълти листа с връхчето на високите си боти и изведнъж насред приятното мълчание той проговори:

— Ти си толкова мило момиче, Хадли. Всъщност едно от най-добрите, които съм срещал.

Това едва ли можеше да се нарече обяснение в любов, но аз си казах, че той има чувства към мен, и искрено повярвах — във всеки случай достатъчно, за да изгълтам виното. Изчаках стаята лекичко да се наклони, после тръгнах към Харисън, като внимателно повдигах и отпусках крак при всяка стъпка. Бях облякла черната си дантелена рокля. Тя ми беше любимата — обичах я, защото винаги ме караше да се чувствам като Кармен. И може би не само виното, но и роклята вдигна ръката ми към ръкава на Харисън. За пръв път го докосвах, тъй че навярно самата изненада го накара да се вцепени. Стояхме застинали и красиви като градински статуи — и за няколко десетки удара на сърцето аз бях негова съпруга. Вече му бях родила деца, притежавах неговата съпружеска вярност и отлитах отвъд трънената ограда на собствения ми ум — към онова място, където надеждата захапва опашката си и сама се поглъща отново и отново.

— Хадли — тихичко каза той.

Вдигнах глава. Очите на Харисън имаха бледосиния цвят на удавени звезди и казваха „не“ — безмълвно и ясно. Просто „не“.

Какво казах аз? Може би нищо. Не помня. Музиката секна, пламъчетата на свещите помътняха, ръката ми падна надолу към дантелената пола. Само преди минута роклята беше циганска, сега се превръщаше в погребална.

— Имам ужасно главоболие — казах аз на майка ми, опитвайки се да обясня защо трябва да се прибера незабавно.

— Имаш, естествено — каза тя и лицето й омекна. — Хайде да отведем нашето момиче в леглото.

След като се прибрахме, аз й позволих да ме придружи до стаята ми и да ми помогне да си облека муселинената нощница. Тя ме зави грижливо, сложи хладна длан върху челото ми и ме погали по косата.

— Сега си почивай.

— Да — казах аз, защото нямах думи да й обясня, че съм си почивала цели двайсет и една години, но тази вечер съм опитала нещо ново.

Това бе единственият ми допир до любовта. Дали беше любов? Стори ми се ужасна. Още две години я влачих след себе си, прекалявах с пушенето, измършавях и понякога ми минаваха мисли да скоча от балкона като измъчена героиня от руски роман. След време, макар и по-бавно, отколкото ми се искаше, осъзнах, че нито Харисън е бил моят фатален принц, нито аз негова жертва. Той изобщо не ме бе подвел; подведох се аз самата. Мисълта за любов обаче ме караше да изтръпвам и пребледнявам, макар да бе минало повече от половин десетилетие. Очевидно все още бях лековерна и се нуждаех от нечии напътствия — например на Кейт.

През онзи ден обходихме Чикаго, търсейки най-напред първокласно консервирано говеждо, после нови ръкавици. Оставих Кейт да ме разсейва с бъбрене и се чувствах благодарна, че ме е предупредила за Ърнест. Дори ако намеренията му бяха извън всякакво подозрение, в момента бях твърде уязвима. Дойдох в Чикаго, защото у дома не бях щастлива, но затъването във фантазии за Ърнест Хемингуей нямаше да разреши проблемите ми. Животът си беше мой; трябваше да го изгледам строго и да го накарам да ми служи.

 

 

Останах в Чикаго още цяла седмица и всеки ден носеше някакво ново вълнение. Ходихме на футболен мач, гледахме сутрешно представление на „Мадам Бътерфлай“, бродихме из града денем и нощем. Когато виждах Ърнест, което се случваше често, полагах усилия да запазя ума си трезв и просто да се радвам на неговата компания без драматични фантазии в една или друга насока. Може би бях малко по-сдържана към него от преди, но той не каза нищо и не предприе опити за сближаване до последния ми ден в града.

Вечерта бе мразовита — просто не ставаше за излизане, — но всички вкупом награбихме вълнени одеяла, наляхме манерките с ром, натъпкахме се във форда на Кенли и потеглихме към езерото Мичиган. Дюните изглеждаха стръмни и бледи под лунната светлина и ние си измислихме игра: да се изкачим до върха на някоя — на пияна глава, разбира се — и после да се търкулнем надолу като дънери. Кейт беше първа, защото обичаше да е първа във всичко, после Кенли пое с песен надолу. Когато дойде моят ред, аз пролазих нагоре на четири крака, а пясъкът се сипеше под ръцете и краката ми. На върха се огледах и зърнах само грейнали заскрежени звезди и необятна шир.

— Хайде, страхливке! — викна Ърнест отдолу.

Затворих очи, паднах и се запремятах по коравите буци. Бях толкова пияна, че не усещах нищо — само вълнуващо чувство за волност и свобода. Всъщност изпитвах своеобразна еуфория и страхът представляваше най-важната част от нея. За пръв път, откакто бях малко момиче, усетих замайващия прилив на страх и това ми хареса. Едва бях спряла в подножието, когато Ърнест с едно дръпване ме изтегли от мрака и ме целуна страстно. За един парещ миг усетих езика му върху устните си.

— О! — Само това успях да кажа.

Не мислех дали някой от другите ни е видял. Изобщо не можех да мисля. Лицето му беше само на сантиметри от моето, по-енергично, по-убедително и по-будно от всяко друго лице, което бях виждала дотогава.

— О! — повторих аз и той ме пусна.

 

 

На другия ден, докато си събирах багажа, се чувствах някак изгубена. За две седмици толкова се бях увлякла във вихъра на живота, че не можех да си представя как ще се върна у дома. Не исках да се прибирам.

Този ден Кейт беше на работа и вече се бяхме сбогували. Кенли също трябваше да работи, но любезно предложи през обедната си почивка да ме откара до гарата, за да не харча пари за такси. След като всичко беше подготвено и прибрано, аз си сложих палтото и шапката и отидох да го чакам в хола. Но ето че дойде Ърнест.

— Значи Кенли все пак не успя да се освободи? — попитах аз.

— Не, аз поисках да те откарам.

Кимнах замаяно и си взех багажа.

До Юниън Стейшън нямаше много път и го изминахме почти в пълно мълчание. Той беше облечен с вълнени панталони, сиво вълнено сако и черен каскет, нахлупен почти до веждите. Бузите му бяха поруменели от студа и изглеждаше много красив. Да, красив бе точната дума за него. Чертите му не бяха женствени, а съвършени, чисти и някак героични, сякаш излизаше от гръцка поема за любов и сражения.

— Можеш да ме свалиш тук — казах аз, когато наближихме гарата.

— Толкова ли е трудно да престанеш да ме тормозиш? — каза той, докато паркираше.

— Не. Мисля, че не.

Няколко минути по-късно стояхме заедно на перона. Аз стисках билета и чантичката си. Той държеше куфара ми и го прехвърляше от ръка в ръка. Но щом влакът се появи, повлякъл зад сребристото си тяло опашка от пушек и сажди, Ърнест остави куфара на земята. Пориви на студения вятър развяваха полата ми. Изведнъж се озовах притисната до гърдите му.

Сърцето ми заподскача. Питах се дали и той го усеща.

— Мисля, че не съм срещала друг като теб — казах аз.

Той не каза нищо, само ме целуна и през тази целувка усетих цялото му излъчване на топлина и живот. Толкова много неща не знаех за Ърнест и толкова много не бих си позволила да попитам или дори да си представя, но въпреки всичко усетих как се предавам с всяка секунда. Бяхме обкръжени от хора — и същевременно съвсем сами. А когато след няколко минути най-сетне се качих във влака, краката ми трепереха.

Намерих свободно място и надникнах през прозореца към тълпата, оглеждайки тъмните костюми, шапки и палта. И той бе там — проправяше си път по-близо до влака, усмихваше се и махаше с ръка. Аз също му махнах, тогава той вдигна едната си длан, изпъната като лист от бележник, и зашари по нея с показалеца на другата си ръка.

Ще ти пиша, казваха устните му. Или може би: Ще те опиша.

Затворих очи, за да спра внезапните горещи сълзи, после се облегнах назад в плюшената седалка и влакът ме понесе към дома.