Брандън Сандърсън
Героят на времето (40)

37.

Хемалургичният разпад не е толкова очевиден при инквизитори, които са били създадени от Мъглороден. Тъй като те вече притежават аломантични способности, разширяването им с нови ги прави невероятно силни.

В повечето случаи обаче инквизиторите биват създавани от Мъгливи. Оказва се, че Търсачи като Марш са най-ценени сред кандидатите. Защото когато няма подходящ Мъглороден, инквизиторът с подсилвани от бронз способности е могъщ инструмент за издирване на Мъгливи скаа.

От далечината долетяха писъци и Вин се надигна стреснато в каютата. Не беше заспала, но почти дремеше. Поредната нощ на скитосвания из Фадрекс я бе изтощила.

Но забрави умората веднага щом от север долетяха шумове от битка. „Най-сетне!“ — помисли си, отметна завивките и излетя от каютата. Беше облечена както обичайно с панталони и риза и заредена с неизменния запас стъкленици. Гаврътна една.

— Лейди Вин! — извика един от лодкарите. — Нападнаха лагера!

— И тъкмо навреме — отвърна Вин, Тласна се от кнехта на ладията изскочи във въздуха и се стрелна през утринната мъгла, оставяйки след себе си белезникави вихри, като птица, преминаваща през облак.

С разпален калай скоро откри къде се води битката. Няколко групи конници бяха нахлули в северната част на лагера и изглежда, се опитваха да си пробият път към товарните ладии, закотвени в широката извивка на канала. Аломантите на Елънд бяха в средата на отбранителната линия на брега, с Главорезите отпред и Монетомети на втора линия, за да обстрелват нападателите. Фланговете се пазеха от обикновени войници, които се биеха добре, а и конниците бяха забавени от барикадите.

„Елънд беше прав — помисли си с гордост Вин, докато се снижаваше от небето. — Ако не бяхме изложили хората ни на въздействието на мъглите, сега щяхме да имаме сериозни проблеми“.

Стратегическият ход на краля бе спасил припасите им и бе довел до примамването на един щурмови отряд на Йомен. Конниците вероятно бяха очаквали да прекосят лагера с лекота — тоест да заварят войниците неподготвени в мъглите — и да подпалят без затруднение ладиите с провизии. Но съгледвачите на Елънд ги бяха разкрили своевременно и вражеската кавалерия срещаше достоен отпор.

Конници на Йомен атакуваха лагера и от южната страна. Макар че войниците на Елънд се сражаваха храбро, противникът им притежаваше предимството на конник срещу пешак. Вин се стрелна нататък, разпали пютирум, за да подсили тялото си, хвърли една монета, Тласна се от нея, за да забави спускането си, и стъпи на земята, вдигайки облак прах. Конниците от южната страна бяха проникнали на около една трета в лагера и Вин се приземи точно сред тях.

„Без подкови са — осъзна тя в мига, когато се обърнаха към нея. — Копията им са с каменни върхове и не носят мечове. Йомен се е подготвил добре“.

Това само разпали интереса й и тя се усмихна, усетила приятния прилив на адреналин в кръвта си. След броени мигове към нея препускаха трийсетина ездачи.

Вин ги изгледа спокойно. После скочи. Не й трябваше стомана, за да набере височина — подсилените й от пютриум мускули свършиха същата работа. Преметна се над копието на най-предния конник и усети как върхът му цепи въздуха под нея. Изрита войника с крак в лицето и той изхвърча от седлото. Вин скочи до търкалящото се тяло, пусна една монета и се Тласна настрани от галопиращите войници. Събореният ездач изкрещя под копитата на конете.

Тласъкът на Вин я отнесе през разтвореното чергило на една голяма спална шатра. Тя стъпи на земята, Тласна се от металните клинове и ги изтръгна.

Стените на шатрата се разтърсиха, чу се пукот на скъсани въжета, шатрата излетя във въздуха и се разтвори като птичи криле, клиновете изпънаха въжетата. От резкия повей се вдигна облак пепел и войниците от двете страни на бойната линия се извърнаха към нея. Тя изчака платнището да се снижи и Тласна отново. Клиновете се откъснаха от въжетата и полетяха право към конниците.

Мъже и животни западаха едновременно с крясъци и цвилене. Шатрата изплющя на земята до нея. Вин се усмихна и прескочи раздраното платнище. Конниците полагаха отчаяни усилия да реорганизират атаката си, но тя не им даде време. Войниците на Елънд вече бяха отстъпили от бойното поле, за да може Вин да атакува, без да се бои, че ще нарани свои хора.

Вин се втурна между конниците, които се опитваха да й препречат пътя с туловищата на своите животни, Придърпа отново, изтръгна още клинове от земята и ги използва като метални стрели. Още десетина конници изпопадаха.

Чу зад гърба си тропот на копита, обърна се и видя, че един от капитаните е организирал нова атака. Десетина конници се носеха към нея, едни вдигнали копия, други опънали тетивите на лъкове.

Вин не обичаше да убива. Но пък харесваше аломантията — предизвикателството на умението, силата и тръпката на Тласъците и Тегленето, усещането за мощ, изпълващо тялото, и когато мъже като тези й осигуряваха извинението да прибягва до насилие, не се колебаеше.

Стрелите нямаха никакъв шанс да я достигнат. Пютриумът й придаваше сила и баланс и тя с лекота ги избягваше, като се Теглеше от метални предмети зад гърба си. Скочи във въздуха и под нея профуча още една изтръгната от земята палатка. Вин се приземи и я Тласна пред себе си. Тя се разтвори като тръсната носна кърпа и помете препускащите коне.

Вин надигна втора стъкленица, за да попълни запасите си от стомана, Придърпа и вдигна още една шатра във въздуха. Но конниците вече бяха започнали да отстъпват. Тя понечи да ги последва, но спря. Някой я следеше — виждаше сянката му в мъглата. Разпали бронз.

От фигурата се излъчваха ритмични пулсации. Аломант. Мъглороден. Беше твърде нисък, за да е Елънд. Вин не можеше да различи повече подробности заради мъглата и пепелта.

Не беше време за колебания. Вин хвърли една монета и литна към непознатия.

Той отскочи назад и се Тласна във въздуха. Вин го последва и скоро лагерът остана зад тях. Мъжът се насочи към града, придвижваше се с огромни подскоци над покритата със сажди земя. Прехвърча над скалните тераси и Вин го последва.

В поведението на неизвестния я нямаше онази игривост, с каквато бе характерен Зейн. Този човек наистина се опитваше да й избяга.

Вече се носеха над покривите на сградите. Вин скръцна със зъби, подразнена от неспособността си да го настигне.

Да, той беше добър. Принуждаваше я да полага огромни усилия. „Чудесно!“ — помисли си тя и подготви дуралуминий. Беше се приближила достатъчно, за да се увери, че фигурата не е само сянка в мъглата, че е реална и телесна, а не някакъв призрак. Беше почти сигурна, че това е човекът, който я бе следил при първото й проникване във Фадрекс. Йомен имаше свой Мъглороден.

Но за да се сражава с този човек, първо трябваше да го настигне. Тя изчака подходящия момент, тъкмо когато достигаше най-високата точка на поредния си скок, изгаси всички метали и разпали дуралуминий. И Тласна.

Зад гърба й долетя трясък — от неестествено силния й Тласък вратата, която бе използвала за котва, бе излетяла от пантите. Вин се изстреля напред с главоломно ускорение и профуча като пусната от тетивата стрела. Приближаваше противника си с неимоверна скорост.

Но той бе изчезнал. Вин изруга и отново разпали калай. Не можеше да го остави да гори по време на дуралуминиевия изблик — тогава запасът й от калай щеше да свърши в едно мълниеносно изригване, което можеше да я заслепи. Притегли надолу и кацна на един покрив. Приклекна и се огледа.

„Къде изчезна?“ — запита се и разпали бронз, доверявайки се на инстинктивната си и същевременно необяснима — способност да прозира през медните облаци на противниците си. Нито един аломант не можеше да се скрие от нея, освен ако не изгаси напълно всичките си метали. Което, изглежда, бе направил този. Отново. За втори път й се измъкваше.

Всичко това намекваше за една обезпокоителна възможност. Вин бе положила максимални усилия да опази в тайна способността си да прониква през медни облаци, но бяха изминали близо четири години, откакто я бе открила. Зейн знаеше за нея и не беше изключено да са се досетили и други.

Постоя още малко на покрива, макар да знаеше, че няма да открие нищо повече. Противникът й бе достатъчно хитър да й избяга в точния момент, когато бе изгасила калая, и вероятно щеше да остане скрит, докато тя си тръгне. Нещо повече, тя се зачуди защо въобще й бе позволил да го забележи…

Стана рязко, погълна съдържанието на още една стъкленица, Тласна се от покрива и полетя с яростна тревога назад към лагера.

Войниците вече разчистваха мястото на битката. Елънд крачеше сред тях, издаваше нареждания, поздравяваше отличилите се и въобще беше на показ. Щом видя белия му мундир, Вин изпита облекчение.

Приземи се до него и попита:

— Елънд, нападнаха ли те?

Той я погледна.

— Какво? Мен? Не, с мен всичко е наред.

„Значи аломантът не е бил пратен, за да ме отвлече, та да нападнат Елънд“ — помисли си тя и се намръщи озадачено. Тъкмо тази мисъл й бе хрумнала. Но…

— Вин, с мен всичко е наред, но… — продължи Елънд.

— Какво е станало? — попита Вин разтревожено.

— Колосите. Половината са избити.

 

 

Половината колоси лежаха избити в подножието на стръмното плато. Двайсетте хиляди чудовища бяха намалели до десет хиляди за съвсем кратко време, след като умело поставената клопка бе посяла смърт и разруха сред чудовищата, докато войниците на Елънд отбиваха привидната атака. Мъгли бяха попречили на хората да видят какво става, преди да е станало твърде късно. Самият Елънд бе почувствал повея на смъртта откъм колосите, но погрешно го бе приел за типичната за тях жажда да убиват.

— Има пещери в задната част на тези скали — каза Хам. — Йомен сигурно е прибрал катапултите си в тях, когато е разбрал за приближаването ни, макар че най-вероятно ги е построил с идеята да нападне Лутадел. Както и да е, това плато е идеално място за позиция за обстрел. Според мен Йомен е разположил тук катапултите с намерението да атакува нашата армия, но когато е забелязал, че колосите се настаняват в подножието на платото…

Елънд все още чуваше писъците в главата си — колосите, изпълнени с жажда да убиват и същевременно неспособни да атакуват своя противник, който се е намирал високо над тях. Хвърлените с катапултите камъни бяха довели до жестоки поражения и малко след това чудовищата се бяха освободили от контрола му. Гневът им бе толкова мощен, че той не бе успял да им попречи да се нахвърлят едни срещу други. Основната част от жертвите бяха дадени след това, докато колосите се бяха млатили помежду си. Почти всеки втори колос бе загинал от ръката на свой другар.

„Изгубих контрол над тях“ — помисли си той. Беше станало съвсем за кратко и само защото колосите не бяха имали възможност да се доберат до нападателите си. Но това се бе оказало напълно достатъчно.

— Щателно подготвена операция, Ел — продължи Хам. — Йомен е забелязал, че патрулите ни в сутрешните часове са подсилени, и съвсем правилно е предположил, че очакваме атака по това време. И игра според очакванията ни — удари ни, но само за да удари и тук.

— Което му струва доста — отвърна Елънд. — Наложи му се да изгори собствената си обсадна техника, за да не попадне в ръцете ни, и да се раздели с няколкостотин от най-добрите си войници — плюс конете им — при атаката на лагера.

— Така е — потвърди Хам. — Но си струва да размениш катапултите и дори петстотин конници срещу десет хиляди колоса, нали? А и Йомен сигурно отдавна изпитва затруднения с храната за животните — само Оцелелия знае откъде се сдобива със зоб. По-добре да ги използва сега, преди да са започнали да измират от глад.

Елънд кимна замислено. „Това доста затруднява положението. С десет хиляди колоса по-малко…“ Изведнъж силите им изглеждаха доста по-съпоставими. Елънд можеше да поддържа обсадата, но щурмът на града вече беше рискован.

Той въздъхна.

— Не биваше да разполагаме колосите толкова далече от главния лагер. Ще трябва да ги преместим.

На Хам това очевидно изобщо не му се понрави.

— Те не са опасни — добави Елънд. — С Вин можем да ги контролираме.

„В повечето случаи“.

Хам сви рамене и тръгна към лагера, а Елънд се приближи до Вин, която стоеше на самия ръб на платото. Беше му някак неспокойно на тази височина. Ала тя като че ли дори не забелязваше стръмнината.

— Трябваше да ти помогна да си върнеш контрола над тях — каза Вин тихо, зареяла поглед в далечината. — Но Йомен ми отвлече вниманието.

— Той измами всички ни — отвърна Елънд. — Усещах, че нещо става с колосите, но не си давах ясна сметка. Възвърнах контрол над тях, докато ти се прибра, но по това време половината бяха мъртви.

— Йомен има Мъглороден.

— Сигурна ли си?

Вин кимна.

„Още един проблем“. Елънд се постара да сдържи яда си. Войниците имаха нужда от уверен водач.

— Ще ти дам хиляда колоса — рече. — Трябваше да си ги разделим по-рано.

— Ти си по-силният — заяви Вин.

— Очевидно не съм достатъчно силен.

Вин въздъхна, после кимна.

— Ще сляза долу.

— А аз ще ти освободя хиляда. Бъди готова да ги поемеш веднага.

 

 

„Трябваше да усетя, че съм позволила да ме завладее възбудата на битката“ — мислеше си Вин, докато се спускаше в плавен полет надолу. Сега вече всичко й изглеждаше съвсем ясно. Но за съжаление резултатът от атаката само подклаждаше предишното й безпокойство.

Хвърли една монета и се приземи. Дори скок от няколкостотин стъпки височина вече не я плашеше. Спомни си първия път, когато се изправи на стената на Лутадел — как я беше страх да използва аломантията и да скочи въпреки окуражаването на Келсайър. Сега можеше да пристъпи от ръба на някоя скала и да полети надолу, унесена в собствените си мисли.

Закрачи по покритата със сажди земя. Слоят пепел вече стигаше до глезените й и ако не гореше пютриум, щеше да я затруднява при ходене. Саждопадите ставаха все по-гъсти.

Човек се приближи почти веднага и тръгна до нея. Вин не знаеше дали между двамата съществува някаква особена връзка, или чудовището просто е заинтригувано от появата й. Имаше нова рана на ръката, вероятно получена по време на битката.

Както обикновено емоционалният фон в лагера на колосите бе едва доловим. Допреди съвсем малко те се бяха налагали и убивали яростно под дъжд от сипещи се отгоре камъни. Сега просто седяха, събираха се на малки групи и не обръщаха никакво внимание на раните си. Щяха да запалят огньове, ако имаше дървета. Неколцина ровеха земята и поглъщаха шепи пръст.

— Човек, твоите другари никога ли не изпитват тъга? — попита Вин.

Едрият колос сведе към нея нацепеното си кървящо лице.

— Тъга?

— Толкова много от вас загинаха. — Тя погледна към въргалящите се наоколо трупове. Повечето бяха одрани — това бе обичайният ритуал при колосите, когато погребваха мъртвите.

— Ние ще се погрижим за тях — рече Човек.

— Така е — потвърди Вин. — Като им смъкнете кожата. Всъщност защо го правите?

— Те са мъртви — отвърна Човек, сякаш това обяснение бе достатъчно.

Недалеч от тях една група, командвана от безшумните заповеди на Елънд, бавно се отдалечи от лагера. След малко колосите спряха и се заоглеждаха, но вече не се движеха като един.

Вин реагира незабавно: изгаси металите, разпали дуралуминий, добави и цинк в масивно Теглене, разпалвайки чувствата на колосите, и те незабавно преминаха под неин контрол.

Управлението на толкова много чудовища не беше лесна работа, но все пак бе в пределите на възможностите й. Вин им нареди да се успокоят и да не убиват повече, после им позволи да се върнат в лагера. Отсега нататък те щяха да са частица от ума й, но нямаше да се налага да използва повече аломантия, за да ги управлява. Можеше да не им обръща внимание, поне докато чувствата им са уравновесени.

Човек погледна към тях и каза:

— Ние сме… по-малко.

Вин го погледна учудено.

— Да. Как разбра?

— Аз… — Човек млъкна, втренчил изцъклените си очи в лагера. — Ние се бихме. Загивахме. Трябват ни още. Имаме твърде много мечове. — И посочи към голяма купчина тежки клиновидни мечове, които вече нямаха собственици.

„Можеш да контролираш броя на колосите чрез техните мечове — й бе казал веднъж Елънд. — С растежа си те се бият за по-тежки мечове. Свободните оръжия отиват при дребните, млади колоси. Но никой не знае откъде се вземат те“.

— Ще ви трябват още колоси за тези мечове — подхвърли Вин.

Човек кимна.

— Което означава — продължи Вин, — че имате нужда от още деца.

— Деца?

— Да, още деца. Още колоси.

— Ти трябва да ни ги дадеш.

— Аз?

— Ти се би — каза той и посочи ризата й. По нея имаше кръв, но не нейната собствена.

— Така е — съгласи се Вин.

— Дай ни още.

— Не те разбирам. Моля те, покажи ми.

— Не мога — отвърна Човек и поклати глава. — Не е редно.

— Почакай — спря го Вин. — Не е редно? — За първи път чуваше подобен абстрактен израз от колос.

Човек я погледна и тя видя усилието, изписано на лицето му. Тласна го съвсем леко с емоционална аломантия. Не знаеше какво да го пита, а и така контролът й над него отслабна. Но въпреки това го подкани да разсъждава — предполагаше, че точно в този момент умът му се бори със собствените му инстинкти.

Той изкрещя.

Вин отстъпи назад изплашена, но Човек не се нахвърли върху нея, а се затича към лагера, като вдигаше облаци сажди. Другите се отдръпнаха от пътя му — не от страх, защото лицата им оставаха безстрастни. Просто имаха достатъчно здрав разум да се отстранят.

Вин го последва предпазливо. Човек се приближи към един от все още неодраните трупове, вдигна го, метна го на рамо, после се затича към лагера на Елънд.

„Олеле“ — помисли Вин, хвърли една монета и излетя във въздуха. Понесе се зад Човек, като внимаваше да не го изпреварва. Поколеба се дали да не му нареди да се върне, но се отказа. Вярно, че поведението му беше странно, но може би щеше да извлече полза от това. Колосите по правило не вършеха нищо необичайно, дори бяха твърде предсказуеми.

Тя се приземи при външния пост на лагера и махна на часовите да се отдръпнат. Човек мина покрай тях и продължи навътре. Вин отново заподскача зад него, като махаше на всички да му правят път.

Човек спря в средата на лагера. Изглежда, възбудата му се бе уталожила. Вин го сръчка отново, той се огледа и тръгна към мястото на битката.

Вин продължи да го следва с нарастващо любопитство. Човек не бе извадил меча си. Освен това не изглеждаше разгневен, а по-скоро… напрегнат. Пак спря, огледа се и тръгна право към палатката, в която бяха прибрали ранените.

Вин го изпревари и застана пред него тъкмо преди да влезе при тях.

— Човек — повика го тя. — Какво правиш?

Без да отговори, той стовари мъртвия колос на земята, наведе се и започна да го дере. Кожата се отделяше лесно — екземплярът беше дребен и тя висеше на големи гънки, твърде широка за тялото.

Войниците наоколо се развикаха отвратено. Вин следеше внимателно действията му, въпреки че стомахът й инстинктивно се бе свил. Предчувстваше, че е на прага да разбере нещо много важно.

Човек бръкна в трупа и извади нещо.

— Почакай — спря го Вин и пристъпи напред. — Какво е това?

Човек все едно не я чу. Пак извади нещо и този път Вин мярна блясъка на окървавен метал. Взря се и успя да разгледа предмета, преди той да се скрие в ръката на чудовището.

Беше клин. Малък метален прът, забит в хълбока на мъртвия колос. На главата на клина висеше парче синкава кожа, сякаш…

„Сякаш клиновете задържат кожата на място — помисли си Вин. — Като пирони, прикрепящи плат на стена“.

Клинове. Клинове като…

Човек извади още един клин и още един, изправи се и влезе в палатката. Лекарите и войниците се развикаха, но никой не посмя да се опита да го спре. Колосът бавно заоглежда ранените. После спря до един лежащ в безсъзнание войник.

„Спри!“ — нареди му мислено Вин.

Човек замръзна. Едва тогава тя осъзна с ужас какво става.

— В името на лорд Владетеля — прошепна. — Щеше да го превърнеш в колос, нали? Ето откъде се вземате. Ето защо нямате деца.

— Аз съм човек — натърти чудовището.