Брандън Сандърсън
Героят на времето (39)

36.

При хемалургията от съществено значение е металът, от който е изработен клинът, както и положението на клина в тялото. Например стоманените клинове отнемат физичните аломантични сили — способността за горене на пютриум, калай, стомана или желязо — и ги предават на човека, в който се въвежда същият този клин.

Клинове, изработени от други метали, отнемат ферохимични способности. Например всички първоначални инквизитори са получавали пютриумни клинове, които — след като се забият в тялото на ферохимик — прехвърлят на инквизитора способността да съхранява лекуваща сила. (Макар че не могат да го правят толкова бързо, колкото истинските ферохимици, в съответствие със закона за хемалургичния разпад.) Това очевидно е първоизточникът за прословутата способност на инквизиторите да се възстановяват бързо от раните си, но води и до необходимостта от продължителни почивки.

— Не биваше да ходиш там — каза Сет с привидно равнодушие.

Елънд повдигна вежди и смуши леко жребеца, с който яздеше из лагера. Тиндуил го бе научила да се показва пред хората, особено там, където от него се очаква да командва. Урок, който му допадна още тогава, и сега той бе яхнал коня си, — бе с черно наметало, за да скрие петната от сажди по дрехите си, и кръстосваше лагера така, че войниците да го виждат. Сет яздеше до него, завързан за специално изработеното седло.

— Нима смяташ, че с влизането си в града съм се изложил на прекомерна опасност? — попита Елънд и кимна на група войници, които бяха преустановили работата си, за да му отдадат чест.

— Не — отвърна Сет. — И двамата знаем, че не давам пукната пара за живота ти, момче. Освен това ти си Мъглороден. Щеше да се измъкнеш, ако положението стане напечено.

— Какво тогава? Защо според теб това да е грешка?

— Защото — рече Сет — си се срещнал с хората от града. Разговарял си с тях, танцувал си сред тях. По дяволите, момче. Не разбираш ли, че това е проблем? Когато удари часът за атака, ще се тревожиш да не би някой от тях да пострада.

Известно време Елънд яздеше мълчаливо. Вече беше свикнал с утринните мъгли. Те обгръщаха лагера и скриваха мащабите му. Дори с подсиленото му от калай зрение далечните палатки бяха само силуети. Сякаш яздеше през някакъв мистичен свят, място на неясни сенки и далечни звуци.

Беше ли грешка, че бе отишъл в града? Може би. Елънд добре разбираше какво има предвид Сет — знаеше колко е важно за един пълководец да гледа на враговете си не като на отделни хора, а като на множество. Пречка пред постигане на целта.

— Аз пък съм доволен, че го направих — заяви той.

— Зная. — Сет кимна и се почеса по гъстата брада. — И точно това ме ядосва, ако трябва да съм откровен. Ти си състрадателен човек. Това е слабост, но не е истинският ти проблем. Това, което ме безпокои, е неспособността ти да овладяваш това състрадание.

Елънд го погледна учудено.

— Не бива да се привързваш към противника си, Елънд — продължи Сет. — Трябва на всяка цена да избегнеш това положение! Дявол го взел, момче, всеки водач си има слабо място — победители стават тези, които се учат да надмогват недостатъците си, а не да ги подхранват! — Елънд не отговори и Сет въздъхна. — Добре, да говорим за обсадата. Инженерите отклониха няколко потока, водещи към града, но не мислят, че това е основният им източник на питейна вода.

— Така е — потвърди Елънд. — Вин откри в пределите на града шест големи кладенеца.

— Трябва да ги отровим.

Елънд не отговори. Двете половини в него продължаваха да воюват. Мъжът, който беше преди, искаше да защити колкото се може повече хора. Човекът, в който се превръщаше обаче, бе много по-голям реалист. Той знаеше, че ще дойде време, в което ще трябва да убива — или най-малкото да сплаши, за да спасява хора.

— Хубаво де — рече той. — Ще накарам Вин да свърши тази работа довечера — но ще остави бележки на кладенците, за да се знае, че сме го направили ние.

— Защо? — намръщи се Сет.

— Не искам да убивам хора, Сет — отвърна Елънд. — Само да ги изплаша. Те ще идат при Йомен за вода. Целият град ще поиска от него да предприеме нещо и тогава запасите му ще привършат бързо.

Сет изсумтя. Но изглеждаше доволен, че Елънд е приел предложението му.

— А околните селища?

— Оставям на теб да се занимаваш с тях — рече Елънд. — Вземи десет хиляди войници и ги обиколи — стресни хората, но не убивай. Нека шпионите на Йомен го засипят с послания, че кралството му е на път да рухне.

— Половинчата игра подхващаш, момко — намръщи се Сет. — Но все някога ще трябва да вземеш решение. Ако Йомен откаже да се предаде, ще се наложи да атакуваш града.

Стигнаха щабната шатра и Елънд дръпна юздите на коня и каза тихо:

— Зная.

Сет само изсумтя.

Отвътре излязоха слуги, за да го свалят от седлото. Почти в същия миг земята се разтресе и Елънд изруга и дръпна юздите да овладее коня си, който подскочи изплашено. Трусът бе толкова силен, че събори рейките на околните шатри и те рухнаха. Чуваше се дрънчене на падащи метални съдове и оръжия.

Постепенно земетресението утихна и Елънд се обърна да провери как е Сет. Някогашният крал бе успял да овладее животното, но се бе килнал на една страна и всеки миг щеше да падне. Прислугата притича да му помогне.

— Проклетите трусове стават все по-чести — изръмжа Сет.

Из целия лагер се чуваха викове и ругатни. Напоследък трусовете наистина бяха зачестили, предишният бе едва преди две седмици. Земетресенията по принцип не бяха често явление в Последната империя — на млади години Елънд не помнеше да е преживял и едно подобно в Централната област.

Въздъхна, скочи от коня и последва слугите, които внасяха Сет в шатрата.

— Този глупак Хам съобщи ли ти новините от Лутадел? — попита Сет, щом останаха сами.

— Съобщи ми, че няма никакви новини — отвърна Елънд. И наистина, от столицата нямаше нито вест, нито следа от поръчаните от Елънд припаси.

— Не разполагаме с много време, Елънд. Не повече от два-три месеца. Ще стигнат колкото да отслабим защитата на Йомен, и може би да измъчим хората му до степен да решат, че е по-добре да ги нападнем.

Елънд го погледна. Сет седеше в креслото, втренчил нахален поглед в него. Позата му бе достатъчно красноречива — Сет бе парализиран и не можеше да сплашва хората с физическата си сила. Ето защо намираше други начини да изглежда страховит.

Сет знаеше как да удари там, където боли най-много. Намираше слабите места на хората и ги използваше по начин, на който не бяха способни дори Усмирителите. И същевременно Елънд подозираше, че в душата си е много по-добродушен, отколкото е склонен да признае.

Днес изглеждаше особено изнервен. Сякаш беше разтревожен от нещо. Нещо важно — нещо, което може би е бил принуден да изостави?

— Сет, с Алриане всичко ще е наред — каза Елънд. — Нищо няма да й се случи, докато е със Сейзед и Бриз.

Сет изсумтя и махна небрежно с ръка — макар че отмести поглед.

— По-добре ми е, когато тази малка глупачка не е наблизо. Нека онзи Усмирител се забавлява с нея! Както и да е, не говорехме за мен, а за теб и обсадата.

— Казах ти, Сет — отвърна Елънд. — Ще нападнем, ако преценя, че е неизбежно. — Докато говореше, чергилото на шатрата се повдигна и влезе Хам, придружаван от спътник, когото Елънд не бе виждал на крака от седмици.

— Демоа! — възкликна Елънд. — Вече си станал? Много се радвам.

— Другите се оправиха преди доста време, Демоа — подметна Сет. — А повечето изобщо не се разболяха.

„Освен онези, които умряха“ — помисли Елънд. Погледна Демоа и видя, че младият генерал се е изчервил от притеснение.

— Какво има, Демоа?

— Нищо, ваше величество.

— Демоа, в моя лагер няма такъв отговор — скастри го Елънд. — За какво става въпрос?

Хам въздъхна и дръпна един стол, яхна го наопаки и опря мускулестите си ръце на облегалката.

— Ел, из лагера се носи слух…

— Ама и тия войници! — изпръхтя Сет. — Суеверни са като бабички.

— Та значи разправят — продължи Хам, — че тези, които се разболяват от мъглите, всъщност са наказани.

— Наказани? — повтори Елънд. — За какво?

— За липсата на вяра, ваше величество — докладва Демоа.

— Глупости — рече Елънд. — Всички знаем, че мъглите избират жертвите си случайно.

Но се замисли. „Не. Всъщност има някаква закономерност. Числата го доказват“.

— Както и да е — въздъхна той, решен да смени темата. — Какви са докладите днес?

Хам отговаряше за бойния дух и подготовката, Демоа за снабдяването и устройството на лагера, Сет — за стратегията и патрулите. Елънд ги слушаше с половин ухо, сключил ръце зад гърба си. Съобщенията не се различаваха почти по нищо от предидущите, но Елънд се радваше, че Демоа се връща към задълженията си.

Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Обсадата се развиваше доста добре, макар че тази игра на изчакване започваше да го дразни. Може би наистина щеше да е по-добре да нападне града незабавно — както го съветваше и Сет. Разполагаше с колоси, а и всички доклади потвърждаваха, че войниците му са по-добре подготвени от тези в гарнизона на Фадрекс. Скалните тераси подсилваха отбранителната мощ на града, но и Елънд не беше в съвсем неизгодно положение.

Само дето подобно решение щеше да му коства твърде много жертви.

Стъпка, която се колебаеше да предприеме — защото щеше да се превърне от защитник в агресор. От бранител в завоевател. Ядосваше се на собственото си колебание.

Имаше още една причина, която го спираше да нападне града. Отначало бе смятал Йомен за зъл тиран, покварен принудител, верен на лорд Владетеля. Но за съжаление се оказа, че Йомен е уравновесен и разумен човек. При това защитаваше позицията си със солидни аргументи. В известен смисъл обвиненията му спрямо Елънд бяха верни. Елънд наистина бе лицемер. Говореше за демокрация, а бе взел трона със сила.

Той вярваше, че хората са очаквали тъкмо това от него. Но в този факт се коренеше и лицемерието му. По същата логика би могъл да прати Вин да убие Йомен. Но можеше ли да издаде смъртна присъда на човек, който не бе направил нищо нередно, освен че бе следвал принципите си?

Убийството на принудителя изглеждаше почти толкова непочтено, колкото и пращането на колосите в града. „Сет е прав — помисли Елънд. — Опитвам се да мисля и за двете страни“. За един кратък миг, докато разговаряше с Телдън на бала, бе почувствал увереност в себе си. Наистина все още вярваше в собствените си твърдения. Смяташе, че е различен от лорд Владетеля. Че предоставя на народа си свобода и му осигурява справедливост.

Ала имаше чувството, че тъкмо тази обсада може да прекатури баланса между това, което е — и което би могъл да стане. Би ли могъл да оправдае завземането на Фадрекс със сила, избиването на армията и плячкосването на провизиите и всичко това уж за благото на народа на своята империя? А щеше ли да посмее да направи обратното — да отстъпи от Фадрекс и да забрави за тайните на скривалището — тайни, които може би щяха да спасят империята? Да ги остави в ръцете на човек, смятащ, че спасява съгражданите си в името не на друг, а на лорд Владетеля?

Все още не беше готов за решение. За момента предпочиташе да изчака, дори да потърси друга възможност. Каквато и да е, само да не се налага да щурмува града. Дори продължителната обсада му се струваше по-благоприятна. През това време можеше да прати Вин, за да се опита да проникне в скривалището. Според доклада й сградата бе строго охранявана. Не беше сигурна, че ще успее да влезе от първия опит. Но може би по време на бала охраната щеше да е по-небрежна. Чудесен момент да надзърне вътре и да провери какво се крие там.

„Ако Йомен не е наредил да изнесат плочата с надписа на лорд Владетеля — мислеше си Елънд. — Или ако там е имало нещо друго“.

И все пак това бе възможност. Досегашните записки на лорд Владетеля целяха единствено да помогнат за оцеляването на хората. Ако Елънд успееше да намери начин да получи неговите съвети, без да се налага да щурмува града и да избива хиляди, бе готов да го направи.

Мъжете привършиха с докладите и Елънд ги освободи. Хам излезе забързан за сутрешните упражнения с войниците. Сет го последва след малко, отнесен от неизменните слуги. Но Демоа се задържа. Не беше никак лесно за Елънд да си припомни, че генералът е само с няколко години по-голям от него. Голият скалп и множеството рани го караха да изглежда остарял, също и изтощението от прекараната болест.

Демоа, изглежда, бе разколебан от нещо. Елънд чакаше търпеливо и накрая генералът сведе засрамено очи.

— Ваше величество… струва ми се, че трябва да ме освободите от поста ми.

— И защо смяташ така?

— Не мисля, че съм достоен за тази служба.

Елънд се намръщи.

— Милорд, само човек, който има доверието на Оцелелия, може да заема подобен пост — побърза да вметне младият генерал.

— Сигурен съм, че ти си точно такъв човек, Демоа.

Генералът поклати глава.

— Тогава защо той позволи да се разболея? Защо избра точно мен?

— Демоа, казах ти, това става случайно.

— Милорд, не бих искал да споря с вас, но и двамата знаем, че това не е вярно. Нали вие сам казахте, че тези, които се разболяват, страдат по волята на Келсайър?

— Така ли? — учуди се Елънд.

— Да. Когато изложихме армията на мъглите. Тогава извикахте на хората да не забравят, че Келсайър е Господар на мъглите и че следователно болестта ни спохожда по негова воля. Мисля, че бяхте прав. Оцелелия наистина е Господар на мъглите. Той сам се провъзгласи за такъв, в нощта преди да загине. Милорд, той причинява болестта. Зная, че е така. Открива тези, които нямат вяра, и ги наказва.

— Нямах предвид това, Демоа — рече Елънд. — Говорех, че Келсайър иска да преживеем това страдание, а не че избира конкретни хора.

— Както и да е, милорд, вие казахте тези думи.

Елънд махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключен.

— Милорд, а как ще обясните странното съотношение? — попита Демоа.

— Не съм сигурен — призна Елънд. — Вярно е, че точният брой на разболелите се е необичаен от статистическа гледна точка, но това няма връзка с твоя случай.

— Не говорех за тази бройка, милорд — рече Демоа, все така свел поглед. — А за тези, които остават болни, докато другите се възстановяват.

— Чакай малко. — Елънд го погледна. — Това пък какво значи?

— Не сте ли чули, милорд? — попита тихо Демоа. — Писарите го обсъждаха и постепенно слухът плъзна из армията. Повечето хора не разбират от цифри, но знаят, че става нещо странно.

— Какви цифри? — попита Елънд.

— Милорд, разболелите се са пет хиляди.

„Точно шестнайсет процента от армията“ — помисли Елънд.

— От тях умряха петстотин — продължи Демоа. — От останалите почти всички се възстановиха в един и същи ден.

— Но не и някои — рече Елънд. — Като теб.

— Като мен — повтори приглушено Демоа. — Триста двайсет и седем души продължихме да боледуваме, докато другите вече бяха на крака.

— Е, и? — попита Елънд.

— Това е точно една шестнайсета от разболелите се, милорд — обясни Демоа. — И ние продължихме да боледуваме точно шестнайсет дни. До последния час.

Чергилото изплющя от внезапен повей. Елънд не можа да потисне споходилата го тръпка.

— Съвпадение — рече накрая. — Когато се ровиш в статистиката, винаги се натъкваш на подобни неща, трудно обясними статистически аномалии.

— Не ми изглежда като обикновена аномалия, милорд — възрази Демоа. — Това число се появява отново и отново. Шестнайсет.

Елънд поклати глава.

— Дори и да е така, Демоа, това не означава нищо. Просто едно число.

— Точно толкова месеци е прекарал Оцелелия в Хатсинските ями — промълви Демоа.

— Съвпадение.

— На толкова години е била лейди Вин, когато станала Мъглородна.

— Пак съвпадение — упорстваше Елънд.

— Твърде много станаха съвпаденията, милорд.

Елънд се намръщи и скръсти ръце. Демоа, разбира се, беше прав. „Безсмислено е да отричам. Трябва да зная какво мислят хората, не да им противореча“.

— Добре, Демоа — рече той. — Да кажем, че нито едно от тези неща не е съвпадение. Изглежда, имаш някаква теория за тях.

— Тази, която ви казах одеве, милорд — оживи се Демоа. — Мъглите са дело на Оцелелия. Избират определени хора и ги убиват, други от нас се разболяват и винаги се спазва числото шестнайсет, за да ни докажат, че той стои зад тези събития. Тези които прекарват болестта най-тежко, са същите, които са ни навлекли гнева му.

— Е, като изключим умрелите, разбира се — рече Елънд.

— Вярно — потвърди Демоа и вдигна глава. — Така че… може би има надежда за мен.

— Не целях да те успокоявам, Демоа. Все още не приемам тази идея. Може би има странности, но интерпретацията се основава на предположения. Защо Оцелелия ще ти е ядосан? Ти си един от най-верните му последователи.

— Аз сам избрах този пост, милорд — обясни Демоа. — Той не ме е посочвал. Просто… започнах да проповядвам, а хората ме слушаха. Вероятно това го е разгневило. Ако го е желаел, щеше да ми го подскаже, докато беше още жив.

„Едва ли Оцелелия е мислел точно за това, докато е бил жив — рече си Елънд. — По-важно е било да разбуни духовете на скаа, да ги вдигне на бунт“.

— Демоа — заговори той, — знаеш, че приживе Оцелелия не е създавал подобна религия. Беше измислена от хора като теб чак след като той напусна този свят.

— Истина е — потвърди Демоа. — Но той се е явявал пред някои хора след смъртта си. И аз не съм един от тях.

— Не се е явявал пред никого — рече Елънд. — Това беше кандрата ОреСюр, с неговото тяло. И това също ти е добре известно.

— Да — рече Демоа. — Но кандрата действаше по заповед на Оцелелия. А аз не бях в списъка на навестените.

Елънд сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Знаеше, че Демоа не е малодушен. Беше го виждал да се изправя дръзко пред дваж по-висок от него колос.

— Демоа — каза той, — искам да ме разбереш правилно. Самосъжалението ти започва сериозно да ти вреди. Щом мъглите поразиха точно теб, какво по-добро доказателство, че действат на случаен принцип, който няма нищо общо с настроенията на Келсайър? Сега едва ли е най-добрият момент да се поддаваш на съмнения. И двамата знаем колко много си посветил на тази армия.

Демоа се изчерви.

— Помисли за това — добави Елънд и прибави към думите си едва доловим окуражаващ аломантичен Тласък. — Ти си недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите. Така че, вместо да се поддаваш на униние, по-добре да открием истинската причина за поведението на мъглите.

Демоа помълча няколко секунди, после кимна.

— Вероятно сте прав, милорд. Навярно съм се заблуждавал.

Елънд се усмихна. После изведнъж си припомни собствените си думи: „Това е недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите“.

Не беше съвсем вярно. Демоа бе сред най-фанатично вярващите в лагера. Ами другите, които бяха лежали болни колкото него? Дали и те бяха хора, отдадени на вярата?

И тъкмо да зададе този въпрос, отекнаха виковете.