Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (27)

11
Да освободиш уловена птица

Когато Джерард излезе от затвора, откри, че нощта вече се бе спуснала. Позволи си да огледа нагоре и надолу улицата, даже се разходи съвсем небрежно зад затвора, но не успя да забележи ничия сянка, стаена из околните улички и притъмнели входове.

— Това е моята възможност — рече си той. — Мога да изляза през портата, да се смеся с тълпата в лагера навън, да намеря този Самар, след което да продължа по пътя си. Ето какво трябва да сторя. Да си тръгна сега е най-логичната постъпка. Да, точно така смятам да постъпя.

Ала въпреки че си го каза на глас, макар да си повтори отново и отново, че това е най-добрият възможен вариант за действие, знаеше, че няма да последва съвета си. Щеше да отиде и да намери Самар, трябваше да го направи — беше обещал на Силваношей, че ще го стори, и поне това обещание смяташе да спази, макар да не възнамеряваше да спази останалите обещания, които бе дал на младежа.

Първо обаче трябваше да поговори с Одила. Причината естествено беше, че се надяваше да я убеди да дойде с него. Бяха му хрумнали някои доста добри аргументи против този Един бог и планираше да ги използва.

Храмът на Сърцето бе древна постройка, предшестваща и самата Катастрофа. Посветен на старите богове на Светлината, той се издигаше в подножието на връх Гришнор и се славеше като една от най-старите постройки в Санкшън, може би дори една от първите, издигнати, когато той не беше представлявал нищо повече от обикновено рибарско селце. Много слухове и легенди обгръщаха този храм, включително и преданието, че основният му камък е бил положен от някой от царете жреци, имали нещастието да се озоват тук, след като претърпели корабокрушение. Захвърлен на този бряг, Царят жрец поискал да изрази благодарността си към Паладин, задето го е спасил. Така взели решение да издигнат храм в прослава на боговете.

След Катастрофата храмът лесно можел да последва участта на други подобни сгради, тъй като хората желаели единствено да излеят гнева си върху всичко, което им напомняло начина, по който боговете се били отнесли към тях. Този обаче устоял на времето и хората, най-вече понеже се носели слухове, че духът на неговия основоположник все още витаел из галериите му и не позволявал никому да разруши неговия дан за боговете. Сградата потънала в забрава и упадък, но това било всичко.

След Войната на Хаоса духът на Царя жрец навярно си беше заминал, понеже Мистиците от Цитаделата на Светлината се бяха преместили в храма, без да срещнат каквито и да било призраци.

Малка, правоъгълна, с нищо неотличима постройка, издигната от бял мрамор, храмът имаше стръмен, остър покрив, който се издигаше над заобикалящите го дървета. Под покрива имаше централна зала с олтар — най-просторната и най-важна част. Около олтара имаше и други стаи, но разположени изцяло така, че да служат на неговата поддръжка: спални отделения за жреците, библиотека и така нататък. В самия храм се влизаше през две двойни врати.

След като реши, че ще съумява да се придвижва по-бързо пеша, отколкото яздейки, Джерард остави коня си в една странноприемница близо до Западната порта и тръгна в северна посока, към хълма, където се издигаше Храмът на Сърцето — издигнат над всичко и всеки под себе си.

Когато пристигна, откри, че отпред са се събрали неколцина души и слушат разказите на Мина за чудесата на Единия бог. Един от по-старите й слушатели беше намръщен, ала повечето други явно поглъщаха всяка дума с интерес.

Храмът бе ярко осветен — едновременно отвън и отвътре. Огромните двойни врати бяха разтворени широко и здраво подпрени. Под ръководството на Галдар рицарите тъкмо внасяха кехлибарения саркофаг на Златна Луна, за да го оставят при олтара. Главата на минотавъра се забелязваше веднага. Огромните му рога и муцуна се очертаваха ясно на фона на горящите факли, които бяха окачили по стените. Мина наблюдаваше изкъсо какво правят, като често поглеждаше към процесията, за да бъде сигурна, че за саркофага се полагат най-добрите грижи и че рицарите й се държат достойно и уважително.

Джерард спря в дълбоките сенки под едно дърво, за да огледа наоколо и с надеждата да зърне някъде Одила. Рицарите пристъпваха бавно и тържествено. По някое време се чу остра заповед от страна на Галдар, при което Мина бързо обърна глава, за да разбере какво се е случило. Очевидно действията на рицарите я занимаваха дотам, че, изглежда забрави докъде е стигнала с разказа си и бе принудена да се отдаде на секунда размисъл, за да продължи мисълта си.

Джерард не можеше и да се надява за по-добър момент да намери Одила и да поговори с нея. Галдар беше зает със саркофага, а Мина — с приобщаване на нови вярващи. Когато някаква група рицари, понесли багажа на водачката, се зададоха отнякъде и се насочиха към храма, младият войн не губи време и се присъедини към тях.

Рицарите бяха в добро настроение и не спираха да се шегуват каква ирония е само, че Мина се настанява в храма на добротворците мистици. Самият Джерард не можеше да схване хумора в ситуацията и вярваше, че Мина също едва ли щеше да е очарована, ако можеше да ги чуе в този момент.

Рицарите преминаха през друг портал от двойни врати и се насочиха към покоите на водачката. Хвърляйки бърз поглед през една врата вляво от себе си, Джерард успя да зърне силуета на Одила в светлината на една свещ. Жената войн се намираше до олтара и ръководеше поставянето на саркофага върху няколко дървени подпори.

Джерард реши да остане скрит в сенките с надеждата да му се удаде възможност да поговори насаме с нея. Рицарите, които носеха саркофага, най-сетне го спуснаха върху подпорите с ругатни, пъшкане и мърморене, предизвикани от невниманието на единия от тях, който някак успя да премаже пръстите на друг. Одила моментално се намеси, заставяйки ги да си държат езиците. Галдар отправи бърза заплаха за наказание. Мъжете отново напрегнаха мишци и скоро саркофагът бе успешно положен на мястото си.

На олтара, вероятно запалени от Одила, горяха стотици бели свещи. Пламъчетата им се отразяваха в кехлибара и караха Златна Луна да изглежда така, сякаш плува сред безброй звезди. Светлината озаряваше восъчното й лице. Изглеждаше далеч по-умиротворена, отколкото си я спомняше Джерард, ако изобщо подобно нещо беше възможно. Навярно по думите на Мина Златна Луна беше доволна, че се завръща у дома.

Рицарят избърса челото си с ръкав. Свещите отделяха изненадващо количество топлина. Реши да седне на една пейка в дъното на залата. Тръгна възможно най-тихо, като придържаше меча си, за да не му позволява да дрънка в стената. Продължителното взиране в ярката светлина на свещите го бе заслепило, така че в следващия момент усети, че се блъска в някого. Тъкмо се канеше да поднесе извиненията си, когато потресен установи, че се е блъснал в Палин. Чародеят седеше неподвижно на една пейка и се взираше в свещите, без да мига.

Докосването на отпуснатата ръка на магьосника се бе сторило на Джерард като допир с още топъл труп. Усетил внезапно призляване, рицарят побърза да си намери място на друга пейка. Седна и нетърпеливо зачака минотавърът да си тръгне.

— Ще назнача охрана при саркофага — заяви Галдар.

Джерард измърмори едва чуто проклятие. Не беше предвидил това.

— Не е необходимо — рече Одила. — Мина се кани да дойде и да се моли пред олтара. Даде заповед никой да не я притеснява.

Джерард задиша малко по-свободно, ала не задълго. Минотавърът вече бе преполовил пътя до вратата, когато изведнъж спря и обгърна залата с поглед. Рицарят замръзна, като през цялото време отчаяно се опитваше да си припомни дали минотаврите имат добро нощно зрение. Стори му се, че Галдар го е забелязал, понеже подобните на мъниста волски очи се спряха продължително в негова посока. Примирено зачака да го повикат, ала след още един изпитателен поглед Галдар продължи по пътя си.

Джерард отново изтри потта, която вече се стичаше надолу по брадичката му. Съвсем бавно и внимателно стана и се прокрадна край редиците пейки към олтара в началото на залата. Опитваше се да бъде безшумен, ала кожата по снаряжението му скърцаше, а металът дрънчеше.

Одила бе обгърната от светлината на свещите. Лицето й бе отчасти обърнато към него и Джерард с тревога видя колко отслабнала и отпаднала изглежда тя. Седмиците, прекарани в пътуване с каруцата, в слушане на пламенните речи на Мина и в опити да кара насила чародеите да се хранят, се бяха отразили неблагоприятно на стройната й мускулеста фигура. Вероятно все още можеше да се справи с меча, ала едва ли би издържала по-продължителна схватка с някой здрав и кален противник.

Одила вече не се смееше, нито говореше на висок глас. Вместо това изпълняваше задълженията си в пълно мълчание. Джерард и преди не бе харесвал особено този бог. Сега обаче започваше наистина да го мрази. Що за бог можеше да потъпква радостта и да ненавижда смеха? Не и такъв, с какъвто би искал да има много общо. Не съжаляваше, че е дошъл, и се надяваше да успее да я убеди да изостави всичко това и да тръгне с него.

Ала надеждата в него угасна, още преди да е успяла да се разгори. Само един по-ясен поглед към лицето й, докато тя се навеждаше над свещите, му даде да разбере, че си губи времето.

Неволно си припомни старата хитрост, с която бракониерът може да улови птица. Първо трябва да нанижеш парченцата плодове на дълга, тънка връв, завързана в единия си край към пръчка. Така птицата ще изяде парченцата плод един по един, като заедно с това ще погълне и връвта. Когато стигне до последното парченце и се опита да отлети, връвта вече е проникнала във вътрешностите й и птицата няма как да избяга.

По същия начин и Одила бе погълната измамните парченца плод, нанизани на смъртоносната връв. И последното от тях бе способността да прави чудеса. Сега бе привързана към Единия бог и само чудо — но съвсем различно — би могло да я освободи.

Е, може пък приятелството да се окажеше това чудо.

— Одила… — започна той.

— Какво искаш, Джерард? — попита, без да се обръща, тя.

— Трябва да говоря с теб — каза той. — Моля те, само за миг. Няма да отнемам от времето ти.

Одила седна на една пейка недалеч от саркофага. Джерард на драго сърце би се задоволил с някое по-отдалечено място, далеч от светлината и горещината, ала жената войн явно нямаше желание да помръдне. Изглеждаше напрегната и потънала в свои мисли и начесто хвърляше полунервни, полуочаквателни погледи към вратата.

— Одила, изслушай ме — настоя Джерард. — Реших да напусна Санкшън. Още тази нощ. Дойдох да ти го кажа и да се опитам да те убедя да дойдеш с мен.

— Не — каза тя, като още веднъж погледна към вратата. — Не мога да замина сега. Имам да свърша още много неща, преди да се е появила Мина.

— Не те карам да дойдеш с мен на излет в гората! — изрече отчаяно той. — Моля те да избягаш от всичко това още тази нощ! В града цари пълно объркване. Постоянно влизат и излизат войници. Никой не знае какво става всъщност. Ще минат часове, преди да бъде въведен някакъв ред. Сега е идеалният момент да се измъкнем.

— Тогава тръгвай — сви рамене тя. — И без това не искам да те виждам наоколо.

Одила започна да се изправя. Той я улови за ръката и стисна китката й така силно, че видя как лицето й се сви от болката.

— Не искаш да ме виждаш край себе си, понеже ти напомням за онази жена, която беше преди. Ти не харесваш този Един бог. Подобно на мен и на теб не ти се нрави промяната, която настъпи в теб. Защо си причиняваш това?

— Защото, Джерард — отвърна уморено тя, сякаш беше водила този спор стотици пъти, — Единият бог е бог. Бог, който се появи над този свят, за да се грижи за нас, за да ни поведе.

— Накъде? Към ръба на пропастта? — попита настоятелно той. — След Войната на Хаоса Златна Луна намери водач в собственото си сърце. Любов, грижа, състрадание, истина, чест — всички тези неща не си отидоха заедно с боговете на Светлината. Те са във всеки един от нас. Те са наши водачи, или поне така трябва да бъде.

— Преди смъртта си Златна Луна отдаде сърцето си на Единия бог — произнесе Одила, вглеждайки се в неподвижното хладно лице, обгърнато в кехлибара.

— Така ли е наистина? — настоя остро Джерард. — Чудя се. Ако е повярвала в Единия бог, защо тогава богът не я е оставил жива, за да се разхожда наоколо и на висок глас да оповестява чудото пред света? Защо Единият бог е почувствал нужда да й запуши устата с помощта на смъртта и да я заключи в затвор от кехлибар?

— Мина казва, че Златна Луна ще бъде свободна — отвърна, сякаш се извиняваше Одила. — В нощта на Новото око Единият бог ще възкреси Златна Луна от света на мъртвите и тя ще се върне, за да властва над света.

Джерард най-после пусна ръката й.

— Значи няма да дойдеш с мен?

Одила поклати глава.

— Не, Джерард, няма. Знам, че не го разбираш. Не съм толкова силна, колкото си ти. Сега съм съвсем сама в непознати земи и се боя. Радвам се, че има поне някой, който да направлява стъпките ми и ако този водач не е съвършен, то нима аз съм? Сбогом, Джерард. Върви по пътя си в името на…

— Единият бог? — попита безжалостно той. — Не, благодаря.

След което й обърна гръб и излезе навън.

 

 

Първото място, където отиде Джерард, бе главният войскови команден пост, разположен на мястото на бившия Сук Базар, чиито сергии и магазини бяха заменени от истинско стълпотворение от палатки. Тук се разпределяше и съдържанието на сандъците със скъпоценности.

Заемайки мястото си на опашката, младият войн почувства известно задоволство от факта, че приемаше заплатата на Мрачен рицар. Без всякакво съмнение я беше заслужил, а и парите щяха да му бъдат от полза по пътя до дома на лорд Улрих, или където в момента се събираха соламнийските рицари.

След като прибра заплатата си, се насочи към Западната порта и свободата. Постара се да изхвърли Одила от мислите си и да се застави повече да не си спомня за нея. Освободи се и от по-голямата част от снаряжението си — основно от налакътниците и наколенниците, както и от плетената ризница, но запази бронята и шлема. Бяха тежки и неудобни, но се налагаше да вземе предвид възможността Галдар най-сетне да се умори да го следва като сянка и да реши да забие нож между плешките му.

Двете масивни стражеви кули на Западната порта надвисваха като черни войни на фона на червеното зарево от пълния с лава ров, който обкръжаваше града. Самата порта беше затворена, а пазителите им не пожелаха да я отворят, преди да са огледали Джерард от главата до петите и да са чули историята му — че е пратеник, изпратен до Джелек, за да извести за победата им. Чак след това му пожелаха приятен път, отвориха малкия портик и му позволиха да премине.

Като хвърли един последен поглед към настръхналите от войници стени, Джерард още веднъж и с дълбока неохота бе принуден да признае способността на Мина да създава дисциплина и да налага волята си над тези войни.

„Колкото по-дълго остане тук, толкова по-силна ще става“ — помисли си мрачно, докато конят му трополеше по пътя през портика. Право пред него беше пристанището, а отвъд него — огромното черно пространство на Новото море. Полъхът на соления морски въздух беше желана промяна след тежката смрад на сяра и нажежен камънак, която висеше над Санкшън.

— И как изобщо ще можем да се изправим срещу й?

— Ти едва ли.

Нечия огромна фигура препречваше пътя му. Джерард разпозна притежателя на гласа в същото време, когато и конят му бе разпознал острия мирис на минотавър. Животното изпръхтя и се изправи на задните си крака, карайки рицаря да употреби всичките си воля и умения, за да го овладее, като с това провали и последната възможност, която може би имаше или да подмине минотавъра, или да препусне в галоп и да го остави да му диша прахта.

Създанието се приближи. Животинското му лице бе съвсем слабо осветено от червеникавото зарево на лавата, която превръщаше и най-черната нощ над Санкшън във вечен здрач. Галдар посегна и улови оглавника на коня.

Джерард изтегли меча си. Нямаше никакви съмнения, че това ще бъде финалният им сблъсък, и не си правеше каквито и да било илюзии за крайния изход от двубоя. Беше чувал разкази как веднъж Галдар е разсякъл човек на две с огромния си меч. Само един поглед към възлестите ръце и мускулестите, космати гърди на минотавъра му стигаше да разбере, че в историята е имало голяма доза истина.

— Виж, Галдар — каза Джерард, прекъсвайки минотавъра, който очевидно тъкмо се канеше да заговори, — вече чух предостатъчно проповеди и ми омръзна до смърт да ме следят ден и нощ. Известно ти е, че съм рицар на Соламния, изпратен да следи Мина. Аз пък знам, че това ти е известно, така че хайде да приключваме с всичко това още сега…

— Бих искал да се бия с теб, соламниецо — отвърна студено Галдар. — Бих искал да отнема живота ти, но ми беше забранено.

— Дотук схващам — произнесе рицарят, като свали меча. — Но мога ли да зная защо?

— Ти й служиш. И действаш според заръките й.

— Стига, Галдар, и двамата сме наясно, че не съм тръгнал да излизам от града по заръка на Мина… — започна Джерард, след което рязко и объркано млъкна. Ето че някак се бе получило така, че уреждаше собствената си смърт.

— Под нея нямам предвид Мина — рече минотавърът. — Имам предвид Единия бог. Никога ли не си се чудил как е истинското му име?

— На Единия бог? — Джерард започваше сериозно да се дразни от посоката, в която поемаше разговорът. — Не, за да бъда напълно честен, никога не съм давал и една суха опашка от…

— Такхизис — произнесе Галдар.

— … плъх — довърши рицарят и задълго остана смълчан.

Седеше върху коня си по средата на пътя, обгърнат в мрак, потънал в размисъл. Всичко идваше на мястото си. Всичко си идваше на кървавото, ужасяващо, отвратително място. Нямаше нужда да си задава въпроса, дали наистина вярва на минотавъра. Дълбоко в себе си Джерард отдавна бе подозирал кой стои в основата на случващото се.

— Защо ми го казваш? — поиска да узнае.

— Не ми е позволено да те убивам — рече намусено Галдар, — но мога да убия духа ти. Зная какво си намислил. Носиш съобщение от онзи никаквец, краля на елфите, в което се моли народът му да дойде и да го спаси. Защо мислиш Мина избра теб да го заведеш в затвора, ако не за да се превърнеш в негов „пратеник“. Тя иска от теб да доведеш елфите тук. Да доведеш всички тях, за да могат да станат свидетели на най-славния миг на царица Такхизис в Нощта на Новото око.

Минотавърът пусна оглавника на коня.

— Продължавай, соламниецо. Продължавай към каквито и там мечти за победи и слава се таят в сърцето ти и знай, че мечтите ти не са нищо повече от пепел. Съдбата ти е във властта на Такхизис. Всичко, което правиш, го правиш в нейно име. Също като мен.

Минотавърът му отдаде иронично чест, обърна се и закрачи обратно към стените на Санкшън.

Джерард вдигна очи към небето. Кълбестите облаци, изригнали от гърлата на Господарите на Смъртта затуляха звездите и луната. Нощта над него бе мрачна, а наоколо му — обляна от светлината на огньовете. Вярно ли беше, че някъде там Такхизис го наблюдаваше? Че знаеше всичко, което мисли и смята да стори?

„Трябва да се върна — помисли си смразено рицарят. — Да предупредя Одила. — Понечи да обърне главата на коня, но се поколеба. — Може пък точно това да иска Такхизис от мен. Ако се върна, може да се погрижи да изгубя възможността да разговарям със Самар. Не мога да направя нищо, за да помогна на Одила, така че е най-добре да продължа.“

Обърна главата на коня в обратната посока и отново спря.

„Такхизис иска да говоря с елфа. Галдар бе достатъчно ясен. Значи може би не бива. Как да бъда сигурен какво се очаква от мен? И има ли изобщо някаква разлика?“

Джерард окончателно се обърка.

„Галдар беше прав — помисли си с горчивина. — Може би дори щеше да ми направи услуга, ако просто бе забил в мен меча си. Острието, което използва вместо това, е отровено и никога не ще успея да го измъкна от себе си. Какво да правя? Какво мога да направя?“

Имаше само един отговор и той бе същият, който беше дал и на Одила.

Трябваше да последва сърцето си.