Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (24)

8
Рицарят на Черната роза

Този път пътуването беше кратко. Тас тъкмо започваше да се отегчава от безкрайното преобръщане, когато съвсем внезапно установи, че стои, здраво стъпил на собствените си два крака. Времето за сетен път бе спряло.

Той въздъхна облекчено и се озърна.

Лабиринтът от Жив плет беше изчезнал. Гатанко го нямаше. Тас се намираше съвсем сам в нещо, което някога може и да се бе наричало красива розова градина. Само дето красотата й вече никаква я нямаше, понеже всичко в нея бе мъртво. Червените цветове на мъртвите рози бяха почернели и унили, главите им висяха отпуснато върху кафяви и съсухрени стъбла. Под една порутена каменна стена имаше купчина мъртви листа, видели безчет зимни виелици. През мъртвата градина преминаваше пътека, застлана с изпочупени плочи, която водеше към господарски дом с почернели от отдавна затихнали пламъци стени. Около къщата се издигаха високи кипариси, чиито върхове прорязваха и затуляха и най-малкия светлик, така че, дори и да паднеше нощ, вероятно щеше да се познае единствено по вдълбочените сенки и безбройните нюанси на чернотата.

Тасълхоф си помисли, че никога през целия си живот не бе попадал на място, което да го натъжава толкова силно.

— Ти пък какво правиш тук?

Върху кендера падна нечия сянка. Гласът на проговорилия бе студен и жесток. Над него се издигаше рицар, облечен в древна броня. Мъртъв рицар. Най-малко от неколкостотин години. Тялото му отдавна бе изтляло и изгнило. Сега ролята на тяло изпълняваше бронята; тя бе неговата плът и кости, мускули и сухожилия, опетнена и почерняла от времето, обгоряла от огньовете на войната, опръскана с кръвта на безбройни жертви. През цепнатината на наличника го наблюдаваха две червени очи — единствена светлина в безкрайния мрак. Сега очите се взряха по-дълбоко в Тас и сякаш загоряха още по-силно. Кендерът се сви като попарен.

Колкото повече гледаше към създанието над себе си, толкова по-неприятно се чувстваше — усещане толкова ужасно, че вече му се искаше да го е забравил. Устата му се изпълни с горчилка, а езикът му започна да пари. Сърцето му заби тъй силно, че сякаш се опитваше да избяга от гърдите, докато стомахът му се сви на топчица и затърси някое местенце, където да се скрие.

Опита се да отговори на зададения му въпрос, ала думите просто не искаха да се оформят както трябва. Познаваше този рицар. Рицарят на смъртта, лорд Сот, бе научил кендера да се страхува — чувство, което никак не му се нравеше. Внезапно му хрумна, че има малка вероятност лорд Сот да не си го спомня, а това не беше зле, понеже последната им среща едва ли можеше да се нарече особено дружелюбна. Надеждата му бързо се разби на парчета от следващите думи на рицаря, които го захапаха като внезапно извил се леден зимен вятър:

— Не обичам да повтарям. Казах, ти пък какво правиш тук?

През изминалите години Тас неведнъж бе чувал съвсем същия въпрос, макар и никога досега с подобен оттенък в смисъла. През по-голямата част от времето въпросът беше:

„Ти пък какво правиш тук?“ подсказвайки, че питащият много би се радвал кендерът да бъде на всяко друго място, но не и тук. В други случаи пък беше: „Ти пък какво правиш тук?“, тоест спри да го правиш незабавно. Лорд Сот на свой ред бе наблегнал на думата „ти“, превръщайки въпроса в: „Ти пък какво правиш тук?“, което навеждаше на мисълта, че има предвид самия Тасълхоф Кракундел. Което значеше, че го е познал.

Кендерът направи няколко опита да отговори. Никой от тях не се оказа успешен. От устата му излизаше единствено мънкане, не и думи.

— Зададох ти въпрос два пъти — каза рицарят. — И въпреки че времето ми на този свят е безкрайно, с търпението ми не е така.

— Старая се да отговоря, сър — рече кротичко Тас, — но вие карате думите ми да се щурат във всяка друга посока освен нагоре по гърлото. Зная, че е неучтиво, но ще ви задам един въпрос, преди да отговоря на вашия. Та като казвате „тук“, какво точно имате предвид? — Той избърса потта от челото си с ръкав и се опита да погледне към нещо друго, само да не е в тези червени очи. — Понеже бях на доста места, които можеха да бъдат „тук“, и в момента съм малко объркан.

Червените очи на Сот се преместиха от Тасълхоф към Устройството за пътуване във времето, което кендерът стискаше в изтръпналите си пръсти. Тас проследи погледа му.

— О, ъъъ, това — преглътна той. — Красиво е, нали? Попадна ми по време на… хмф… едно от последните ми пътувания. Някой го е изпуснал. Смятам да му го върна. Цяло щастие, че го намерих, а? Ако не възразявате, просто ще го приберем ей тук… — Направи опит да отвори една от кесиите си, ала ръцете му просто отказваха да се подчинят и трепереха ужасно.

— Не се тревожи — произнесе лорд Сот. — Няма да ти го взема. Не желая да притежавам устройство, което може да ме отведе назад във времето. — Освен ако… — Той замълча и в очите му пробягаха сенки. — Освен ако не ме отведе обратно, за да мога да поправя стореното. Може би тогава ще имам полза от нещо такова.

Тас много добре си даваше сметка, че не може да стори нищо, за да попречи на рицаря да му отнеме устройството, но не смяташе да се даде лесно. Внезапно в гърдите му се бе пробудила храброст, която бе истинска, а не просто отсъствие на страх, и кендерът неуверено затърси с ръка ножа си, Заешкият касапин. Нямаше представа какво толкова може да направи един малък нож на лорд Сот, но пък Тас беше Герой на Копието. Трябваше да се постарае.

За щастие не стана нужда храбростта му да бъде изпитвана.

— Но каква полза? — продължи рицарят. — Ако се наложеше да преживея отново случилото се, сигурно щях да направя същите грешки и да извърша съвсем същите ужасни постъпки. Просто бях такъв човек.

Червените очи потрепнаха.

— Ако имах възможност да се върна във времето със знанието, което имам сега, може би действията ми щяха да са други. Ала душите ни не могат да се върнат назад. Могат да крачат единствено напред. А на някои от нас дори това е забранено. Не и преди да сме научили както трябва трудните уроци, пред които ни изправят животът… и смъртта…

Студеният му глас вече направо се вледени, карайки Тас да престане да се поти и да започне да се тресе.

— Но ето че вече дори тази възможност ни е отнета.

Червените очи загоряха с нов пламък.

— Но ще отговоря на въпроса ти, кендере. Попаднал си в Петата епоха, така наречената Епоха на Смъртните. — Шлемът се поклати. Лордът вдигна ръка. Раздраното му наметало прошумоля. — Намираш се в градината, която някога бе мое убежище, а сега е мой затвор.

— Ще ме убиете ли? — попита Тас най-вече защото това бе въпрос, който вероятно се очакваше да зададе, а не толкова понеже се чувстваше заплашен. За да те заплашва някой, първо трябва да те забележи, а кендерът бе останал с впечатлението, че неумрелият лорд не се интересува от него повече, отколкото проявяваше интерес към съсухрените стъбла и почернелите рози например.

— Защо да те убивам, кендере? — попита Сот. — Защо да си правя труда?

Тас отдели на въпроса значително време за размисъл. И наистина, не можеше да открие сериозна причина. Освен една.

— Вие сте мъртъв рицар, милорд — рече той. — Нима убийствата не са ваше занятие?

— Смъртта не беше мое занятие — отвърна безизразно Сот. — Тя бе моя радост. Но и мое мъчение. Тялото ми умря, ала душата ми остана жива. Както жертвата страда, щом усети как нажеженото желязо се впива в плътта й, така и моята душа се свива от ужас под ударите на гнева, срама и вината. Исках да сложа край, желаех да удавя болката в кръвта и амбицията. Беше ми обещано, че ако помогна на своята богиня да постигне своето, ще бъда възнаграден. Че на болката ми ще бъде сложен край, а душата ми ще получи свободата си. Обещания, които така и не бяха изпълнени.

Червените очи премигнаха срещу Тасълхоф, след което се загледаха над почернялата градина.

— Някога убивах от злоба и заради самото удоволствие. Сега това е минало. Нищо от онова, което ме движеше, вече не е от значение за мен. Нищо не може да удави болката… Освен това — добави замислено той — ти не умря ли в последната секунда на Четвъртата епоха? Ето защо попитах какво правиш тук. Как намери това място, след като дори и боговете не успяват да го открият?

— Значи съм мъртъв — рече Тас с лекичка въздишка. Предполагам, че това обяснява доста неща.

Вече си мислеше колко е странно, че двамата с лорд Сот, изглежда, имат нещо общо, когато се разнесе глас, жив глас:

— Милорд! Лорд Сот! Моля ви да ме приемете!

Нечия силна ръка запуши устата на кендера. В същия миг друга ръка обви тялото му и той внезапно почувства как пропада в гънките на черна мантия, сякаш нощта внезапно бе приела форма и се бе спуснала над главата му. Не виждаше нищо. Не можеше да говори и едва успяваше да си поеме дъх, понеже ръката запушваше и носа му. Но най-необикновеното от всичко бе, че усещаше мириса на розови листа.

Тас на драго сърце и с всички сили би изразил несъгласието си с подобно грубо държание, ала бе разпознал притежателят на гласа и внезапно изпита огромна благодарност, че ръката му пречи да заговори, понеже макар и понякога да имаше силно желание да замълчи, думите имаха навика да се изплъзват от устата му, преди да е успял да им попречи да го сторят.

Започна да се извива, за да се опита да освободи носа си, който — мъртъв или не — все така настояваше на своето по заповед на задушаващото се тяло. След като постигна желания ефект, кендерът отново застина неподвижно.

Лорд Сот не отвърна веднага на повика. Той също бе познал притежателя му, въпреки че никога дотогава не я бе срещал или виждал. Но я познаваше, понеже и двамата бяха обвързани с една и съща верига, служеха на един и същ господар. И знаеше защо е дошла, бе наясно какво ще поискат от него. Това, което не знаеше, бе какъв може да е отговорът му. Подозираше какъв иска да бъде той, но се съмняваше, че ще има куража да го даде.

Кураж. Лордът се усмихна с горчивина. Някога си мислеше, че не изпитва страх от нищо. С времето бе осъзнал, че се бои от всичко. Бе изживял живота си в страх: страх от провала, от слабостта, страх, че хората ще започнат да го презират, ако го опознаят по-добре. Но най-вече се беше страхувал, че тя ще започне да го презира, щом веднъж прозре, че е обожавала един обикновен човек, а не образец на добродетелта и храбростта, за какъвто го смяташе.

Боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата. На път за Истар бе срещнал група елфиди, заблудени последователки на Царя жрец, които му бяха наговорили лъжи за жена му, казвайки, че не му е вярна и че детето, което носи в утробата си, не е негово. Страхът го бе накарал да се вслуша в лъжите и да кривне от пътя, който навярно водеше към собственото му спасение. Пак страхът бе запушил ушите му за протестите на жена му и твърденията й, че е невинна. И го беше накарал да убие онова, което обичаше повече от всичко.

Стоеше и си припомняше тези събития, както толкова безброй пъти досега.

Още веднъж се намираше в цъфтящата градина, където тя се грижеше за розите със собствените си ръце, защото не се доверяваше на градинаря, който той бе наел за тази работа. Гледаше загрижено издрасканите й от бодлите ръце, нежната, деликатна кожа, разкъсана и обагрена от кръвта й.

— Струва ли си? — попита я. — Розите ти носят само болка.

— Болката трае само миг — отвърна тя. — Но радостта от красотата им продължава с дни.

— И все пак, щом подухне мразовития зимен вятър, ще се съсухрят и умрат.

— Ала споменът остава, любов моя. И той също ми носи радост.

„Не радост — помисли си той. — Не радост, а мъка. Споменът за усмивката и смеха й. За тъгата в очите й, докато животът бавно ги напускаше, отнет от моята ръка. Споменът за проклятието й.“

„Но беше ли наистина проклятие? Тогава го взех за такова, но сега се чудя. Може пък в действителност да е било благословията й.“

Той напусна градината с мъртвите рози и влезе в господарската къща, възправяла се в продължение на векове като паметник на смъртта и ужаса. Зае мястото си в стола, покрит с вековна прах, която тялото му не можеше да раздвижи. Седна там и се втренчи пред себе си, както винаги досега, в продължение на часове и дни в кървавото петно на пода.

Тя бе паднала там.

Беше умряла там.

Еони бяха изминали от онзи миг, а той бе обречен да чува отново и отново песните, възпяващи собствените му грешки. Песни, изпети от духовете на елфидите, станали причина за гибелта му, които го бяха придружили и в живота, който не беше живот, а съществуване, изплетено от мъчения и съжаление. Не беше чувал гласовете им от началото на Петата епоха. Не знаеше преди колко години бе свършила тя, понеже за него времето нямаше смисъл. Гласовете бяха част от Четвъртата епоха и си бяха отишли заедно с нея.

Най-сетне простени. Получили правото да си отидат.

Той също търсеше прошка, но тя му бе отказана. Отказът го бе ядосал и неговата кралица знаеше, че ще бъде така. Това беше и неговият капан. По този начин Такхизис го бе уловила, обвързала и довела тук, за да продължи жалкото си съществуване в очакване на нейния призив.

И ето че той бе дошъл. Най-накрая.

Стъпките на живите го накараха да се изтръгне от мрачната си замисленост. Вдигна очи, за да види пред себе си представителя на Нейно мрачно величество, но вместо това съзря едно дете, облечено в броня… или поне за такова го взе в началото. Чак после осъзна, че онова, което бе взел за дете, всъщност е момиче на прага на женствеността. Напомняше му за Китиара, единственото живо същество, което поне за кратко бе успяло да потуши болката в него. Китиара, която никога през живота си не бе сещала страх освен в момента на смъртта си, когато бе видяла как Сот се приближава, за да я отведе. Едва в този момент, виждайки себе си, отразен в очите й, той сам се беше разбрал. Поне това бе успяла да му даде.

Сега Китиара също я нямаше. Душата й бе продължила по своя път, накъдето и да водеше той. Дали пък това не бе друга Китиара, изпратена да го съблазни?

Не, осъзна той, загледан в кехлибарените очи на момичето пред себе си. Това не беше Китиара, която служеше единствено на себе си. Това момиче вършеше всичко в името на славата — прославата на един бог. Китиара никога не бе жертвала доброволно нещо, за да постигне целите си. Момичето пред него бе пожертвало всичко, бе изпразнило себе си, за да приласкае същината на бога.

Сот виждаше в кехлибарените й очи хиляди мънички фигури. Усети как топлият кехлибар го обгръща и се опитва да го улови, като поредното незначително насекомо.

Той поклати облечената си в шлем глава.

— Не си прави труда, Мина — каза й. — Зная твърде много. Истината ми е известна.

— И каква е тя? — попита момичето. Кехлибарът отново се опита да го въвлече в себе си. Детето жена очевидно не смяташе да се предаде лесно.

— Истината, че твоята господарка ще те използва и изостави — изрече Сот. — Че ще те предаде, както е предавала всеки, който й е служил. Познавам я отдавна, нали разбираш…

Долови как неговата кралица се раздвижва гневно, ала предпочете да не й обърне внимание. Не сега, каза й той. Не можеш да използваш отново това срещу мен.

Мина не изпитваше гняв. Но изглеждаше натъжена от отговора му.

— Как можеш да говориш така, след като й се наложи да си създаде толкова неприятности, за да те доведе с нея? Ти единствен си имал подобна чест. Останалите… — Мина махна с ръка към залата, изпразнена от своите призраци. Или може би тя смяташе, че наоколо няма никого. На него му се струваше, че залата е претъпкана. — Всички останали бяха захвърлени в небитието. Само на теб бе позволено да останеш на този свят.

— В небитието, така ли? Някога вярвах в това. Някога се боях от мрака и тъкмо така тя успяваше да ме контролира. Сега знам повече. Смъртта не е просто небитие. Тя позволява на душата да продължи напред.

Мина се усмихна със съжаление на невежеството му.

— Очевидно живееш в заблуждение. Душите на мъртвите не отиват никъде. Вместо това изчезват в неопределеността… пропилени и забравени. Сега Единият бог взима тези души и им дава възможност да останат в света и да продължат да служат на живите.

— Да служат на Единия бог, искаш да кажеш — отвърна Сот. Той се размърда в стола си, но това не му помогна да се почувства по-добре. — Да речем, че съм благодарен на богинята, задето ми е дал привилегията да остана на този свят. Но тъй като познавам отдавна кралицата, съм наясно, че вероятно очаква да изразя благодарността си в по-осезаем вид. Какво иска от мен тя?

— В рамките на няколко дни армиите на живите и мъртвите ще се нахвърлят върху Санкшън. Градът ще падне пред моята мощ. — В думите на Мина нямаше и помен от гордост. Просто съобщаваше факт. — По това време Единият бог ще сътвори велико чудо. Кралицата възнамерява да навлезе в този свят, както винаги е искала досега, и да обедини владенията на смъртните и безсмъртните. Когато постигне съществувание и в двата свята, ще управлява над всички. Ще ни отърве от напастта на елфите и ще се провъзгласи за владетел на Крин. Аз ще бъда дясната й ръка и ще отговарям за живите. На теб Единият бог предлага отговорността за армията на мъртвите.

— Предлага ми това? — попита Сот.

— Дали ти го предлага? Разбира се — отвърна Мина.

— Значи няма да се засегне, ако откажа на предложението й? — предположи рицарят.

— Не, няма — отговори момичето. — Но ще бъде дълбоко натъжена от неблагодарността ти след всичко, което е направила за теб.

— Всичко, което е направила за мен — усмихна се Сот. — Значи затова ме е довела тук. За да бъда роб и водач на армия от роби. Отговорът на щедрото й предложение все още е „не“… Допусна грешка, царице моя — обърна се на висок глас към сенките той. Знаеше, че тя е там, навита на кълбо, изпълнена с очакване. — Използва гнева ми, за да не ме изпуснеш от ноктите си, и ме довлече тук, за да ме използваш за целите си. Но ме остави сам твърде дълго. Остави ме в мълчанието, а това ми позволи още веднъж да чуя гласа на своята любима съпруга. Остави ме в мрак, който се превърна в моя светлина, защото сега виждам лицето й. Но също така успях да видя и себе си и съзрях човек, който се беше отдал на страха. Чак тогава съумях да те разгледам по-добре, да те видя истински… Сражавах се заради теб, царице Такхизис. Вярвах, че твоята кауза е и моя. Тишината ме научи, че тъкмо ти си подхранвала страховете ми, че си разпалвала пръстен от пламъци наоколо ми, за да не мога да избягам. Сега пламъците си отидоха, царице. Край мен има единствено пепелища.

— Внимавай — предупреди го сериозно Мина. — Ако откажеш, рискуваш да си навлечеш гнева й.

Лорд Сот се изправи и посочи към петното на пода:

— Виждаш ли това?

— Не виждам нищо — отвърна тя, след като погледна безразлично нататък. — Нищо освен студен сив камък.

— Аз пък виждам локва от кръв — рече лордът. — Виждам в нея да лежи възлюблената ми съпруга. А също и всички онези, които погинаха заради страха и нежеланието ми да приема благословията на боговете. Дълго трябваше да се вглеждам в това петно и безкрайна бе ненавистта ми към него. Сега обаче коленича пред него — каза той и докосна с коляно камъка. — Коленича в нейната кръв и в кръвта на другите. Моля се тя да ми прости грешките. Моля всички тях.

— Не може да има прошка — отсъди сурово Мина. — Ти си прокълнат. Единият бог ще захвърли душата ти в мрак и безкрайни мъки. Такъв ли е изборът ти?

— Избирам смъртта — произнесе лорд Сот. Сетне бръкна с ръка под нагръдника си и извади от там една роза. Цветето бе мъртво от дълго време, ала яркият му цвят все още живееше. Розата бе червена като устните й, червена като нейната кръв. — И ако смъртта ще ми донесе единствено безкрайни мъки, тогава я приемам като подобаващо наказание.

Рицарят видя как Мина отрази яркия червен пламък на душата му.

— Твоята богиня изгуби силата си над мен — каза той. — Вече не се страхувам.

Кехлибарените очи на момичето се наляха с гняв. Тя се обърна на пети и го остави коленичил на студения камък — със сведена глава и ръце, обгърнали бодлите, сухите листа и измачкания цвят на червената роза. Стъпките на Мина отекнаха през господарския дом, разтърсиха пода, върху който бе коленичил, разтърсиха почернелите, полурухнали стени и обгорелите подпорни греди.

Внезапно лордът почувства болка — физическа болка — и се втренчи с почуда в ръката си. Прокълнатата броня бе изчезнала. Бодлите на мъртвата роза пронизваха плътта му. Върху кожата му се бе появила малка капка кръв, по-червена и от цвета на розата.

Една от гредите над него поддаде и се разби наблизо. Парчетата от нацепеното дърво се забиха жилещо в плътта му. Рицарят стисна зъби, за да преодолее болката. Това беше последният отчаян опит на Мрачната кралица да запази властта си над него. Току-що беше получил обратно смъртното си тяло.

Богинята никога нямаше да научи, но в невежеството си му бе оказала една последна чест.

Сега Царицата стоеше, навита на кълбо в сенките, сигурна в своята победа, очакваща страхът му отново да го обвърже към нея, нетърпелива да чуе вика му, че е сгрешил, и молбите му да бъде пощаден.

Лорд Сот поднесе розата към устните си. После целуна цвета й и разпръсна розовите листчета над кръвта, обляла в червено-сивия камък. Захвърли и шлема, който в продължение на дълги изпразнени векове бе негова плът и кост; откъсна нагръдника от себе си и го захвърли надалеч, така че да се удари шумно в една от стените.

Нечия изпълнена с мъст ръка, накара и друга греда да поддаде. Гредата го удари, премаза тялото му и го поби в пода. Кръвта му потече свободно и се сля с кръвта на неговата любима. Лорд Сот не изкрещя. Болката от смъртта му причиняваше непоносима агония, ала скоро щеше да отмине. Нямаше нищо против да понесе тази болка заради нея, заради болката, която душата й бе понесла в негово име.

Нямаше да го чака. Душата й отдавна бе продължила своето пътуване, понесла в ръце техния син. Предстоеше му да ги последва — сам, изгубен, търсещ.

Може би никога нямаше да ги открие — двете души, на които бе причинил тъй силни страдания, — но възнамеряваше да посвети вечността на желанието си да ги намери.

И това търсене щеше да бъде негово избавление.

 

 

Мина прекоси розовата градина. Лицето й бе застинало в студена, гневна, изсечена от мрамор маска. Не погледна назад, за да стане свидетел на окончателното рухване на крепостта Даргаард.

От безопасното си тъмно ъгълче Тасълхоф надникна, за да проследи заминаването й, ала не успя да види накъде отива, понеже в същия миг масивната постройка се срути върху себе си, запращайки във въздуха хвърчащи парчета и облаци кълбящ се прах.

В розовата градина се заби огромен каменен блок. Кендерът изненадано си даде сметка, че не се намира под него, понеже каменният блок се бе стоварил точно където стоеше. Вместо това Тас вече се носеше с ветровете на разрушението и смъртта като цвят на глухарче и се издигаше все по-нагоре, право към чистото, мъртвешки синьо, безоблачно и огряно от слънцето небе.