Колийн Хувър
Споделени тайни (1)

Пролог
Обърн

Влизам през болничните врати, съзнавайки, че ще е за последен път.

В асансьора натискам бутона с цифра три върху него и гледам как той светва за последен път.

На третия етаж вратите се отварят и аз се усмихвам на дежурната сестра, наблюдавайки изражението й, когато тя съчувствено ме поглежда за последен път.

Минавам покрай склада, параклиса и стаята за отдих на персонала, отново за последен път.

Продължавам надолу по коридора, вперила поглед напред, събирам сили и тихо почуквам на вратата, очаквайки Адам да ме покани да вляза за последен път.

— Влез. — Незнайно как, гласът му все още е изпълнен с надежда.

Той лежи по гръб в леглото. Когато ме вижда, ми се усмихва ободряващо и повдига одеялото, за да легна до него. Страничната рамка е спусната и аз се покатервам на леглото до него, обвивам ръка през гърдите му и сплитам крака с неговите. Заравям лице във врата му, търсейки топлината му, но не я намирам.

Искам да се стопля, затова сгушвам лице до шията му, но не ми става по-топло.

Днес той е студен.

Размърдва се, докато не заемаме обичайната си поза — лявата му ръка е под мен, а с дясната ме притегля към себе си. Нужно му е повече време от обичайното, за да се нагласи удобно и аз забелязвам, че дишането му се учестява с всяко движение.

Опитвам се да пренебрегвам тези неща, но е трудно. Виждам все по-голямата му отпадналост, бледата кожа, слабостта в гласа му. Всеки ден, в продължение на отреденото ми време, съм свидетел как той все повече се отдалечава от мен, но съм безсилна да направя каквото и да е. Не ми остава нищо друго, освен да наблюдавам случващото се.

От шест месеца знаехме какъв ще е краят. Разбира се, всички се молихме за чудо, но в реалния живот не се случват такива чудеса.

Очите ми се затварят, когато студените устни на Адам докосват челото ми. Бях си обещала, че няма да плача. Знам, че това е невъзможно, но поне мога да направя всичко по силите си, за да възпра сълзите.

— Толкова ми е тъжно — прошепва той.

Думите му са безкрайно далеч от обичайната му положителна нагласа, ала това ме успокоява. Разбира се, не искам той да е тъжен, но в момента имам нужда той да тъгува с мен.

— На мен също.

Повечето ни срещи през последните седмици бяха изпълнени с много смях и разговори, без значение колко принудени понякога. Не искам това мое посещение да е по-различно, но мисълта, че е последното, унищожава всякаква възможност да намеря повод за смях. Или тема за разговор. Искам да плача с него и да крещя колко несправедлива е съдбата с нас, ала това само ще помрачи този спомен.

Когато лекарите в Портланд ни казаха, че повече с нищо не могат да му помогнат, родителите му решиха да го преместят в болницата в Далас. Не защото се надяваха на чудо, а защото цялото им семейство живее в Тексас и те сметнаха, че за него ще е по-добре да е близо до брат си и всички останали, които го обичаха. Адам се бе преместил в Портланд с родителите си само два месеца преди да започнем да се срещаме миналата година.

Адам се съгласи да се върне в Тексас, при условие че те ще ми позволят и аз да го придружа. Беше истинска битка да накараме неговите и моите родители да дадат съгласието си, но Адам заяви, че той е този, който умира и би трябвало да му бъде позволено да реши с кого да бъде и какво ще случи, когато настъпи последният му час.

Изминаха шест седмици, откакто пристигнах в Далас и съчувствието на нашите родители вече бе изчерпано. Казаха ми, че трябва незабавно да се върна в Портланд или на родителите ми ще им бъде потърсена отговорност за продължителното ми безпричинно отсъствие от училище. Ако не беше това, неговите родители може би щяха да ми позволят да остана, но правните спорове бяха последното, от което баща ми и майка ми се нуждаеха в момента.

Полетът ми беше днес и двамата с Адам бяхме изчерпали всички възможни идеи как да ги убедим, че аз не бива да заминавам. Не съм го казала на Адам и няма да го направя, но миналата вечер, след като за пореден път я умолявах, неговата майка, Лидия, най-после изрече истинското си мнение по въпроса.

— Ти си на петнайсет, Обърн. Мислиш, че чувствата ти към него са истински, но само след месец ще го забравиш. Единствено ние, които сме го обичали от деня на раждането му, ще страдаме от загубата му, докато сме живи.

Наистина е странно усещането да осъзнаеш, че на петнайсет години си преживял най-жестоките и сурови думи, които някога си чувал. Дори не знаех какво да й отвърна. Как може едно петнайсетгодишно момиче да защити любовта си, отричана от всички? Невъзможно е да защитиш себе си от неопитността и възрастта. И може би те са прави. Навярно ние не познаваме любовта така, както възрастните, но сме дяволски сигурни, че я изпитваме. И точно в този момент това чувство съкрушава сърцата и душите ни.

— Колко време остава до полета ти? — пита Адам, докато пръстите му нежно и бавно чертаят кръгчета надолу по ръката ми за последен път.

— Два часа. Майка ти и Трей ме чакат долу. Тя каза, че трябва да тръгнем след десет минути, за да стигна навреме за самолета.

— Десет минути — повтаря той тихо. — Не е достатъчно, за да споделя с теб всички дълбини на мъдростта, до които достигнах на смъртното си ложе. Ще са ми нужни поне петнайсет. Най-добре двайсет.

Аз се засмивам и това навярно е най-жалкият и тъжен смях, отронвал се някога от устните ми. И двамата долавяме отчаянието в него и Адам ме прегръща по-здраво, но не много. Днес има много по-малко сили, отколкото вчера. Ръката му милва главата ми и той притиска устни към косата ми.

— Искам да ти благодаря, Обърн — мълви тихо. — За толкова много неща. Но първо искам да ти благодаря, задето си толкова бясна, колкото съм и аз.

Отново се смея. Той винаги намира за какво да се пошегува, дори когато знае, че е за последен път.

— Трябва да си по-конкретен, Адам, защото точно сега съм бясна заради дяволски много неща.

Той охлабва прегръдката си и прави огромно усилие да се претърколи към мен, за да бъдем лице в лице. Някои хора може да твърдят, че очите му са кафяви, но те не са. Те са със зелени и кафяви нюанси, които се докосват, но без да се преливат, определено са най-ясните и отчетливи очи, които някога са отправяли взор към мен. Очи, които някога бяха най-ярката и светла част от него, сега са победени от ненавременна съдба, бавно изсмукваща цвета им.

— Имам предвид, че и двамата сме бесни на смъртта, задето е толкова алчна и ненаситна. Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират. Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая тук и сега.

Той е прав. Аз определено съм гневна и на нашите родители, и на смъртта. Но през последните дни прекалено често обсъждахме това, за да знаем, че ние изгубихме, а те спечелиха. В този миг аз просто искам да се съсредоточа върху него, да попия и да се насладя на всяка негова частица, докато все още имам възможност.

— Ти каза, че има да ми благодариш за толкова много неща. Кое е следващото?

Адам се усмихва и доближава ръка към лицето ми. Палецът му докосва нежно устните ми и аз имам чувството, че сърцето ми сякаш се устремява към него в отчаян опит да остане тук, докато празната ми обвивка е принудена да отлети обратно към Портланд.

— Искам да ти благодаря за това, че ми позволи да бъда първият ти мъж — проронва той. — И затова, че беше моя.

За миг усмивката му го преобразява. Умиращото шестнайсетгодишно момче се превръща в красив, пълен с живот тийнейджър, спомнящ си първия път, когато се е любил с момичето си.

Заради думите му и изражението му по лицето ми пробягва смутена усмивка, докато си припомням онази нощ. Беше преди да узнаем, че той се мести в Тексас. По онова време знаехме какво го очаква и все още се опитвахме да го приемем. Бяхме прекарали цялата вечер, обсъждайки всички неща, които можехме да преживеем, ако имахме възможността завинаги да бъдем заедно. Пътуванията, децата (дори имената им), всички места, където бихме живели, и разбира се, секса.

Ние предполагахме, че ще имаме страхотен сексуален живот, ако ни бе даден този шанс. Всичките ни приятели щяха ни завиждат заради нашия сексуален живот. Щяхме да се любим всяка сутрин, преди да отидем на работа, и всяка нощ, преди да заспим, а понякога и през деня.

Смяхме се над това, но постепенно разговорът стихна, когато и двамата осъзнахме, че това беше единствената част от нашата връзка, която все още можехме да контролираме. За всичко останало от бъдещето нямахме право на глас, но навярно имахме възможността да споделим това единствено лично преживяване, което смъртта никога нямаше да може да ни отнеме.

Дори не го обсъдихме. Не беше нужно. Още щом той ме погледна и аз видях мислите си, отразени в очите му, започнахме да се целуваме и не спряхме. Целувахме се, докато се събличахме, докато се докосвахме, докато плачехме. Целувахме се, докато изпитахме върховното удоволствие и дори и тогава, продължихме да се целуваме, празнувайки нашата малка победа в тази битка срещу смъртта и времето. И все още се целувахме, когато той ме прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.

Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.

Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с която човек отваря прощално писмо.

— Обърн — шепнат устните му до моите, — толкова много те обичам.

Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в душата ми, заличавайки всички мисли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия й натиск.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. — Гласът му е задавен от сълзите, когато свежда поглед към мен. — Нещо, което мога да запазя за себе си.

Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява — да знае за мен неща, които никой никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата ми навсякъде, докъдето той може да достигне.

— Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер, преди да заспя.

Ръката му спира на рамото ми.

— И какви мисли минават през главата ти?

Отварям очи и поглеждам право в неговите.

— Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.

Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.

— Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.

Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.

— Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а след това започвам да изреждам имена на хора, които никога досега не съм срещала. Дори се случва да си измислям имена.

Адам знае, че не мисля наистина това, което казвам, но се чувства добре да го чуе. Палецът му избърсва сълзите от бузата ми и аз отново се сърдя на себе си, че не мога да издържа дори десет минути, без да заплача.

— Прости ми, Адам. Наистина се опитах с все сили да не плача.

Очите му се смекчават, когато ми отвръща:

— Ако днес беше излязла от тази стая, без да пророниш нито една сълза, това щеше да ме съсипе.

При тези думи спирам да се боря с напиращия солен поток. Сграбчвам в юмрук ризата му и се разридавам на гърдите му, докато той ме прегръща. През сълзите се опитвам да чуя ударите на сърцето му, раздирана от желанието да прокълна тялото му, задето е толкова слабо.

— Толкова много те обичам. — Гласът му е задъхан и изпълнен със страх. — Винаги ще те обичам. Дори и когато не мога.

При тези думи сълзите ми рукват още по-силно.

— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.

Вкопчваме се един в друг, докато ни залива толкова мъчителна и задушаваща тъга, че ти е трудно да искаш да живееш отвъд нея. Казвам му, че го обичам, защото той трябва да го знае. Отново и отново повтарям любовните думи. Продължавам да ги мълвя, произнасяйки ги повече пъти, отколкото съм ги изричала досега на глас. Всеки път, когато ги казвам, той ми отвръща със същото. Толкова много пъти ги произнасяме, че вече не съм сигурна кой след кого повтаря, но не спираме да ги изричаме отново и отново, докато брат му Трей не докосва ръката ми и не ми казва, че е време да тръгвам.

Продължаваме да ги мълвим, докато се целуваме за последен път.

Продължаваме да ги изричаме, докато се прегръщаме.

Не спираме да ги казваме, докато отново се целуваме за последен път.

Аз все още продължавам да ги нашепвам…