Отвличането на Гениевра (141)

141. Участието на Говен в турнира на крал Марбоас. Говен е повален от седлото от рицаря с аленочервените доспехи (Хектор). Хектор и Говен се разпознават. Забраненото гробище

Истината е, че съвсем наблизо, на две левги, пред замъка Мулен утре ще се проведе турнир, толкова значим, че ще надмине най-добрия, за който сте чували да се говори тази година. Организира го крал Марбоас. Той беше роднина на Галео, сина на Великанката. Взето е решение, че който бъде избран за най-добър от всички, ще спечели един ястреб и един сокол като награда за своята победа.^[1] Ако е придружен от своята приятелка, тя ще получи най-прелестния венец от цветя на света. Тъй като моят приятел би искал много да постигне тази чест, той призова всички рицари от този край да бъдат до него утре. В действителност само един рицар не е достатъчен за турнир от този мащаб, освен ако не е много храбър. Той обеща да ме вземе със себе си и евентуално да спечели венеца за мен. Затова ви умолявам, монсеньор Говен, заради верността, която дължите на своя вуйчо крал Артур, да отидете утре на турнира и да помогнете на моя приятел. Сигурна съм, че ако приемете, ще спечелим, а вие ще бъдете почетен, защото благодарение на вас той ще стане победител в турнира.

Веднага щом го помолила за това, монсеньор Говен обещал на драго сърце помощта си и девойката пламенно му благодарила.

141а. През това време господарят влязъл в стаята. Той бил висок и добре сложен рицар с приветливо лице и коси с цвят на лен. Казвал се Танаген Русия, тъй като бил един от най-русите рицари в този край. Щом приятелката му го видяла, че се задава, станала да го посрещне:

— Сир — рекла му тя, — това е монсеньор Говен, който ще ви предложи помощта си на турнира утре.

При тази новина рицарят се затичал към монсеньор Говен с разтворени обятия и му заявил, че е добре дошъл измежду всички рицари по света. Сетне седнали и заразказвали за себе си, за да се опознаят по-добре. Монсеньор Говен го попитал за името му. Другият му отговорил и му казал за предстоящия турнир, като повторил думите на девойката, тъй като не знаел, че гостът му вече е в течение, и също го помолил настойчиво за подкрепата му.

— С удоволствие — отвърнал монсеньор Говен.

— Благодаря ви — рекъл рицарят. — При тези условия не се съмнявам, че ще обера почестите в турнира, щом вие сте готов да ми помогнете. Бог ми е свидетел, че съм ви по-признателен от това да ми бяхте подарили най-добрия замък на вашия вуйчо крал Артур.

Без да чакат повече, седнали да вечерят и се хранили в добро настроение. Хората от замъка били много щастливи от обещанието, дадено от монсеньор Говен, защото имали доверие в него, че ще спечели турнира.

На следващия ден, когато били готови, девойката се пременила така пищно, че превъзхождала всяка съперничка. Знаела добре, че ще привлича погледите на благородните и влиятелни барони и без никакво съмнение била една от най-красивите девойки на света. Напуснали замъка и яздили до върха на един хълм. В подножието му турнирът вече бил започнал на една прекрасна равнина седем левги дълга и една широка. Този ден крал Марбоас не носел доспехите си, но заповядал насред бойното поле да бъде издигната дървена трибуна, където неговата съпруга кралицата и другите дами от страната да застанат, за да наблюдават турнира. Сред тях била и една племенница на кралицата, която заявявала на висок глас, че със сигурност ще получи венеца, защото нейният приятел се сражавал най-добре от всички засега присъстващи рицари. Ала когато се появила приятелката на Танаген и чула девойката да се хвали така, й заявила, че е в заблуждение.

— Че защо? — попитала тя.

— Защото има по-добър рицар от него. Той току-що пристигна.

— И кой е той? — попитала тя.

— Бога ми, името, му няма да узнаете сега, но ще го научите скоро.

Веднага след това девойката, силно ядосана, заповядала на своята съперничка да застане до нея и да й покаже рицаря, за когото говори. Последната се подчинила и загледала рицарите, които препускали във всички посоки. От своя страна монсеньор Говен попитал Танаген в кой лагер възнамерява да застане.

— Срещу хората на краля — отвърнал той.

Когато се присъединили към лагера, който били избрали, пришпорили конете си, за да помогнат на другарите си, и монсеньор Говен се включил в редиците на сражаващите се. Веднага към него се спуснал един много храбър рицар. Те се понесли един срещу друг с цялата бързина, на която били способни конете им. Монсеньор Говен хвърлил рицаря от седлото толкова грубо, че при падането последният си счупил ръката. Без да се оттегли, монсеньор Говен се устремил срещу другите с гол меч в ръка. Удрял и разгромявал пред себе си всичко, което застигал, като повалял коне и ездачи с копието или с меча си и препускал навсякъде из бойното поле, без да пощади никого, който се осмели да му излезе насреща. Извършил такива подвизи, че по мнението на всички заслужавал да бъде провъзгласен за най-добрия. Приятелката на Танаген рекла на племенницата на краля, застанала до нея:

— Госпожице, не ви ли казах истината? Рицарят, който носи белия щит, побеждава всички.

— За Бога — възразила тя, — много бързате. Ако в момента се сражава добре, съдбата може да промени нещата. Не е във ваш интерес да изпреварвате събитията по този начин, защото вашите претенции може да не се потвърдят и да се разкайвате.

— И дума не може да става, че някога ще се разкайвам, защото съм сигурна, че неговата храброст ще нараства постоянно. Ако го познавахте така добре както аз, нямаше да се осмелявате да го оспорвате.

141б. Докато си разменяли тези думи, от замъка излезли поне двеста въоръжени рицари, които се спуснали да помагат на хората на краля, показващи вече сериозни признаци на слабост, защото монсеньор Говен ги разгромявал. Щом се включили в турнира, те проявили такъв плам, че пред желязото на копията им не останали рицари, които да не са повалени от седлата си. Преследвали толкова плътно по петите хората на графа, че последните се видели принудени да отстъпят, защото били изправени срещу твърде многобройни противници. Всички те щели да побегнат с изключение на монсеньор Говен. Той удържал така добре на положението, че присъстващите били възхитени. Посредством упоритите си усилия задържал до себе си своите другари. Именно тогава братът на графа се присъединил към турнира, като водел със себе си триста рицари. Когато се приближили на такова разстояние, че да нямат друг избор освен да се включат в битката, се събрали в гъсти редици и отблъснали хората на краля чак до техните ограждения. Ала последните се биели добре като храбри рицари, каквито били, въпреки по-малката си численост, и устояли известно време на тези, които ги притискали отблизо. Докато се намирали в такова затруднение, от бойното поле се задал рицар, облечен с аленочервени доспехи, включително и щита, без да бъде придружаван от оръженосец или от слуга. Наблюдавал турнира и забелязал впечатляващия бой на хората на графа. Тогава взел решение да помогне на хората на краля и веднага щом последните го забелязали, започнали да крещят:

— Насам, благородни рицарю! Елате да помогнете на тези, които имат по-голяма нужда!

Той веднага застанал срещу лагера на тези, които подкрепяли монсеньор Говен. Впуснал се срещу тях и хвърлил от седлото първия, който му се изправил, после втория и третия, като се сражавал така, че с едно и също копие повалил четирима. Сетне сложил ръка на меча си и като се втурнал насред битката, проявил такава мощ при първата атака, че принудил противниците си да отстъпят с повече от стрела на арбалет разстояние. Щом го виждали да приближава, всички изпитвали ужас, защото той не нападал рицар, без да го метне от коня му. Притиснал по такъв начин противниците си, че благодарение на храбростта му хората на краля се съвзели. Що се отнася до тези от лагера на монсеньор Говен, те били поразени до такава степен, че за малко не напуснали бойното поле. В този момент зрителите по прозорците на трибуната обявили, че големият победител е рицарят с аленочервените доспехи, този, който носи аленочервен щит с бял лъв. Мълвата достигнала до монсеньор Говен, който бил отишъл да събере сили извън мястото на турнира. Един слуга го осведомил, че там се сражава някакъв рицар, най-добрият, който някога е виждал. Бил разгромил хората на графа и осигурил преимущество на хората на краля, като до преди малко първите били толкова притиснати, че се намирали в безизходица. Щом чул това, монсеньор Говен се запитал с учудване кой може да е той. Завързал шлема си и грабнал най-здравото копие, което намерил. Сетне с гръм и трясък се присъединил към турнира и се изправил срещу рицаря с аленочервените доспехи, който отново държал копие. Веднага щом се видели, се понесли един срещу друг. Конете били силни и бързи, а и рицарите се движели с бясна скорост. Нанесли си толкова жестоки удари по щитовете, че копията им се разхвърчали на парчета. Но никой не паднал от коня си и завършили своя ход, добре закрепени за стремената.

141в. Монсеньор Говен бил ядосан, че не успял да хвърли от седлото своя противник. Последният бил още повече, затова че също не го сторил. Изпитвал такъв срам, че не знаел как да постъпи. Наблюдаващите битката признали голямата храброст и на двамата. Те взели нови копия и се отправили един срещу друг из пространството, което им отстъпили. Нанесли си взаимно такъв удар, че острите копия пронизали щитовете и ризниците им чак до плътта. Все пак, никой не бил сериозно ранен. Блъснали се един в друг с тяло и лице толкова жестоко, че всичко в главите им се размътило, а те се задържали трудно на седлата си. Рицарят, много по-малко засегнат от монсеньор Говен, излязъл бързо от своето зашеметяване. Грабнал някакво копие, най-здравото, което можел да намери. Все още напълно замаян, монсеньор Говен сторил същото. Устремили се един срещу друг за трети сблъсък. При удара на копията по щитовете монсеньор Говен счупил своето. Рицарят от своя страна го блъснал с такава сила, че го съборил по гръб на земята. После продължил своя набег, извадил меча си и се хвърлил сред хората на графа, които преследвал с удари чак до трибуната, където дамите се били подпрели. Изтласкани дотам, жертвите му побягнали, като не били в състояние да понасят повече атаката. Започнало едно преследване, което продължило дълго и хората на краля дали множество пленници. Щом видял пълното поражение на противниците си, рицарят с аленочервените доспехи подхванал пътя си и стигнал до близката гора. Що се отнася до монсеньор Говен, той се качил на седлото си, но бил толкова огорчен и изпитвал такъв срам, че не се осмелил да остане на бойното поле, а се отправил по следите на рицаря, който го бил хвърлил от коня. Казал си, че няма да спре, докато не го открие и освен ако не е от двора на крал Артур, ще се бие срещу него до смърт или до поражение. Не било възможно да остане там. Ако знаел, че Ланселот е жив, би предположил наистина, че това е той. Но тъй като бил убеден в смъртта му, не знаел какво да мисли. Така, силно ядосан, се запътил на бърз ход към гората и оплаквал неуспеха си, който на два пъти вече го сполетял по време на търсенето.

141г. В такова състояние на тъга и гняв яздил монсеньор Говен. Не губел от поглед следите на рицаря пред себе си и знаел, че го следва в правилната посока. Стигнал до някакъв горски пазач, който живеел близо до блато. Нощта вече почти настъпила. Влязъл в двора и тутакси се притичали прислужници, които да му задържат стремето и да му помогнат да слезе от коня. Сетне му съблекли доспехите и го отвели в просторната и красива къща. Вътре открил Хектор от Мар, седнал на едно легло. Щом го видял, последният се хвърлил на врата му и го посрещнал с добре дошъл. От своя страна монсеньор Говен изразил такава радост, каквато сърцето му трудно би изпитало сега. Хектор го попитал откъде идва в този час:

— От турнир — отговорил той, — който се проведе на края на една близка гора. Цял ден следвах един рицар с аленочервени доспехи, който извърши подвизи. И трябва силно да се оплача, защото той ми причини най-големия срам в живота ми.

— Как така? — попитал Хектор.

— Бога ми, ние се сражавахме един срещу друг пред погледите на всички, без да успеем да се повалим от седлата. Той ме рани под мишницата, а при третото сражение се случи така, че ме събори на земята. Толкова съм огорчен, че сърцето ми скоро ще се пръсне. Оттогава не съм спрял да яздя по следите му, за да го открия, защото не може единият от нас да не победи другия на оръжие.

141д. Думите на монсеньор Говен изпълнили Хектор със смут, защото знаел с положителност, че другарят му търси именно него. Чувствал се толкова наскърбен, че предпочитал по-скоро да го ударят с меч между краката, отколкото да е хвърлил монсеньор Говен от коня, защото се страхувал да не си навлече завинаги неговата враждебност. А да предизвика омразата му, не желаел в никакъв случай. Веднага коленичил пред него:

— Ах, сеньор, за Бога, моля ви за прошка, защото наистина не ви разпознах. Заклевам ви се във всички светии, че не бих го сторил за нищо на света, ако знаех, че сте вие. Подчинявам се изцяло на вашата воля и ви предлагам да определите каквато решите отплата.

Щом монсеньор Говен разбрал, че това е той, му простил благосклонно. Прекарали нощта много удобно и на сутринта, веднага щом се зазорило, напуснали мястото, като си обещали да яздят заедно, докато съдбата ги раздели. Стигнали до някаква пустош, далеч от най-малкия заслон, без град, нито замък наблизо. След като изминали около половин левга път, се натъкнали на храсталаци и забелязали от дясната си страна, близо до пътя, стар параклис. Отправили се натам, за да изслушат богослужението, тъй като все още не бил настъпил третият час. Когато приближили, слезли от конете си и ги вързали за едно дърво, а после влезли. Ала там не открили жива душа. Параклисът им се сторил стар и разнебитен. Стените му били напълно напукани и нацепени, сякаш изгнили. Отишли до олтара, който бил порутен и разрушен, и забелязали зад него малка вратичка, водеща към голямо гробище. Между олтара и гробището се издигал внушителен гроб от аленочервен мрамор, върху който с бели букви много изкусно бил издълбан надпис. Съзерцавали дълго време буквите. Не били минали напразно оттук, рекли си те, защото нямало да си тръгнат този ден без някое приключение. Хектор прочел надписа, който гласял: „Слушай, рицарю, който странстваш в търсене на приключения, пази се и никога не влизай в това гробище, за да извършиш приключенията, които крие то. Напразни ще са усилията ти, освен ако не си клетият рицар, който, воден от сластолюбие, не успя да доведе до край приключенията на Светия Граал, до които няма да може повече да се докосне.“