Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (13)

Q. Отново на „Едгар стрийт“

Сутрините сякаш ръкопляскат.

За да ме събудят.

 

 

Още преди да отворя очи, виждам три неща.

Мила.

Софи.

И „Едгар стрийт“ 45.

Първите две ме карат да скачам още с изгрева на слънцето. Третото ме разголва и докосва с ледени пръсти кожата, плътта и костите ми.

 

 

Всяка вечер гледам до късно повторението на „Царете на хаоса“^[1]. Огромният дебелак през цялото време седи на бюрото си и яде бонбони. Как му беше името? Докато си задавам този въпрос, на екрана се появява Дейзи и пита: „Какво става, шефе Хог?“

Шефа Хог, разбира се.

А Дейзи е фантастична с тези прилепнали джинси. Всеки път, когато я видя, сърцето ми започва да бие ускорено, но тя винаги си тръгва толкова бързо, колкото е дошла.

Портиер всеки път ме стрелва с мръсен поглед.

— Да, знам — казвам.

Но тогава тя се появява отново и няма смисъл да споря. Хубавите жени са моето мъчение.

 

 

Нощите и „Царете“ се изнизват.

Карам си таксито, а главоболието ме дебне зад гърба. Колкото пъти се обърна, то ми напомня за себе си.

— Благодаря, приятел — казвам. — Шестнайсет и петдесет.

— Шестнайсет и петдесет? — подскача костюмираният чичо и гласът му кипва като пяна в главата ми, надига се и спада.

— Толкова — отсичам. Днес нямам нерви да споря. — Ако ви се вижда скъпо, другия път вървете пеша.

Сигурен съм, че така или иначе фирмата му плаща.

Той ми дава парите и аз му благодаря. Не било толкова трудно, значи, мисля си. Вратата се затръшва със сила. Имам чувството, че главата ми е пъхната там.

 

 

Кой знае защо, чакам телефонът отново да звънне и да ми кажат, че е време да отида на „Едгар стрийт“. Няколко вечери минават така, но никой не се обажда. В четвъртък вечер си тръгвам рано от Одри, където играем на карти. Някакво смътно предчувствие не ми дава мира. То ме кара да стана и да си тръгна почти без обяснение. Времето е дошло и знам, че трябва да съм на поста си пред къщата на „Едгар стрийт“, където почти всяка нощ властва насилието.

Докато вървя нататък, усещам, че ускорявам крачка. Вече съм постигнал успеха, от който имах нужда.

Мила и Софи.

Сега трябва да се изправя лице в лице с това.

 

 

Свивам по „Едгар стрийт“, стиснал юмруци в джобовете на якето си. Оглеждам се да видя дали не ме следи някой. С Мила и Софи ми беше леко. Те бяха приятната част. Нямаше практически никакъв риск, не като тук, където всички отговори са болезнени. За съпругата, за детето и за мъжа. И за мен.

Докато чакам, напипвам в джоба си парче дъвка и го пъхам в устата си. Има вкус на гадене, на страх.

Чувството се засилва, когато мъжът се задава по улицата и изкачва стъпалата на верандата. Тишината се приближава, блъсва ме и ме оглушава.

Случва се.

Сега се намесва и насилието. То забива нокти във всичко и го раздира, прави го на парчета и аз се мразя, че стоя и чакам да свърши. Презирам се за това, че нощ след нощ избирам по-лесното. Омразата се е свила на кълбо в мен и ме задушава. Тя сграбчва духа ми и го свлича на колене до мен. Той кашля и се задушава, докато омразата ми към самия мен става нетърпима.

Вратата, казвам си. Върви, отворена е!

Но не мърдам.

Не мърдам, защото малодушието ми ме смазва, колкото и да се опитвам да вдигна коленичилия си дух. Той продължава да се свлича, поваля се на една страна и се удря в земята с глух, беззвучен тътен. И вперва поглед в звездите. По небето са размазани звезди.

Върви, казвам си отново и този път тръгвам. Всичко се тресе, когато изкачвам стъпалата на верандата и заставам пред вратата. Далечните облаци ме виждат, но се отдръпват. Светът не иска да има нищо общо с това. Не мога да го упрекна.

Чувам ги.

Той я събужда.

Изтръгва я грубо от съня й.

Сграбчва я и едновременно с това я изоставя.

Стоварва я на леглото, нахлува в нея и я раздира. Пружините на леглото скърцат — виещ, отчаян звук на пропадане и отскачане. Те не го искат, но съпротивата е безсмислена. Няма кой да чуе жалбата им.

През вратата, пред която съм застанал, долита плач, промъква се през процепа и ляга в краката ми.

Как можеш да не влезеш, питам се, но продължавам да чакам.

Вратата се отваря още мъничко и някой застава пред мен. Момиченцето.

 

 

То разтърква очи с юмруче и се опитва да прогони съня, заседнал там. Облечено е с жълта пижама на червени корабчета, а палците на краката му са свити и се търкат един в друг.

То ме гледа, но без страх. Нищо не може да е по-лошо от онова, което става вътре.

— Ти кой си? — пита шепнешком.

— Ед — шепна в отговор.

— Аз съм Анджелина. Дошъл си да ни спасиш ли?

Виждам как в очите му се мярка слаба искрица надежда.

Приклякам и се озовавам очи в очи с него. Иска ми се да му кажа, че е така, но не мога. Виждам, че с мълчанието ми помръква и надеждата му. Тя е почти угаснала, когато проговарям. Вглеждам се в очите на детето и казвам искрено:

— Така е, Анджелина, дошъл съм да ви спася.

То се оживява и пристъпва към мен.

— А можеш ли? — пита изумено. — Наистина ли?

Дори едно осемгодишно момиченце вижда, че не може да избяга от обречеността си.

Затова проверява дали може да ми вярва.

— Ще се опитам — казвам.

Детето се усмихва, прегръща ме и казва:

— Благодаря, Ед.

После се обръща и сочи. Гласът му е още по-тих.

— Първата стая отдясно.

Де да беше толкова просто…

— Хайде, Ед — казва то. — Те са там…

Но аз все така не помръдвам.

Страхът се е омотал около краката ми и разбирам, че не мога да направя нищо. Не и тази нощ. И вероятно никога. Опитам ли се да направя крачка, ще се сгромолясам.

Очаквам детето да започне да вика. Нещо от рода на „Ед, ти ми обеща! Обеща ми!“

Но то не казва нищо. Сигурно разбира колко е силен баща му и колко хилав съм аз. Само се приближава и отново ме прегръща.

Когато откъм спалнята пак долита шум, то се опитва да се пъхне под якето ми. Прегръща ме така силно, че се питам как костите му остават цели. Когато най-сетне ме пуска и си тръгва, казва:

— Благодаря ти, че поне опита, Ед.

Не му отговарям, защото ми се иска да потъна в земята от срам. Гледам как крачетата му в жълта пижама правят кръгом и се отдалечават. Обръща се още веднъж и казва:

— Довиждане, Ед.

— Довиждане — отговарям през завесата от срам.

То затваря плътно вратата, а аз оставам да клеча пред нея. Отпускам се напред и опирам глава в рамката. Дъхът ми кърви. Пулсът ми кънти оглушително в ушите.

 

 

Вече съм в леглото, погълнат от нощта. Как може да спи човек, когато още усеща ръцете на детето в жълта пижама, вкопчени в него в мрака? Невъзможно е.

Чувствам, че съм на път да изгубя разсъдъка си. Боя се, че ако не се върна на „Едгар стрийт“ следващите няколко вечери, ще полудея. Ако детето не беше излязло… Но аз знаех, че ще излезе. Или би трябвало да знам. То всеки път излиза и плаче на верандата, а след него и майка му. Докато лежа по гръб с отворени очи, си давам сметка, че е трябвало да се срещна с него. Че съм очаквал то да ми даде кураж. Да ме принуди да вляза. Но всичко приключи по най-жалък начин. По-зле не би могло да бъде. Чувството, което ме връхлита, е още по-непоносимо.

В 2:27 през нощта телефонът иззвънява.

Въздухът трепери от звъна му. Скачам, хуквам към него и го гледам. Това не е на добро.

— Ало!

Оттатък не бързат да ми отговорят.

— Ало! — казвам отново.

Онзи отсреща най-сетне проговаря и аз си представям движението на устните, оформящи думите. Гласът е сух и дрезгав. Доста дружелюбен, но все пак делови.

— Провери си пощата, Ед.

Надвисва тишина и гласът замира. Отсреща вече не се чува дишане.

Затварям и излизам навън. Бавно се отправям към пощенската кутия. Звездите вече ги няма и ръми ситен дъжд. Всяка стъпка ме приближава към неизвестността. Ръката ми трепери, когато посягам към капака. Бъркам вътре.

Напипвам нещо студено и тежко.

Пръстът ми ляга върху спусъка.

Потрепервам.