Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (51)

J. Опасенията на Марв

На другата вечер, точно преди да тръгна за Одри, Марв отново е пред вратата ми, този път с въпрос. Излизам, но той не тръгва след мен. От верандата казва:

— Ед, тези пари трябват ли ти още? — И ме гледа загрижено. — Извинявай, бях забравил за тях.

— Не го мисли — казвам. — Може би изобщо няма да ми трябват.

Под мишница държа забравен стар касетофон с касета вътре.

Гласът на Марв ме застига като ласо и ме принуждава да се обърна.

— Трябвали ли са ти изобщо? — пита замислено.

Приближавам се към него.

— Не — поклащам глава. — Не, Марв. Не са ми трябвали.

— Защо тогава? — Той слиза по стълбите и застава лице в лице с мен. — Защо каза…

— Онази карта, дето я получих по пощата… аз не я изхвърлих тогава.

Ако Ричи заслужава истината, това важи и за Марв. Обяснявам му. Всичко.

— Марв, минах през кари, спатии, пики и сега имам още една купа.

— И аз бях…?

— Да, Марв, ти беше при купите.

Той притихва.

Озадачен е.

Стои на моравата ми и не знае какво да каже — но изглежда щастлив.

Вече съм се отдалечил, когато извиква след мен:

— Последната Одри ли е?

Обръщам се и правя няколко крачки заднешком, без да отговоря.

— Късмет тогава! — казва той.

Този път се усмихвам и му махвам.