Харуки Мураками
1Q84 (12)

Дванадесета глава
(Тенго): Да дойде царството твое

Професора се обърна към Фука-Ери:

— Извинявай за безпокойството, Ери, но би ли ни направила по един чай?

Момичето стана и излезе от гостната. Вратата се затвори безшумно зад гърба й. Професора зачака мълчаливо, а седналият на дивана Тенго овладя дишането си и си възвърна нормалното състояние на духа. Професора свали очилата с черните рамки и след като ги избърса с не особено чиста на вид носна кърпа, пак си ги сложи. Нещо дребно черно прелетя отвън край прозореца. Птица вероятно. Или нечия душа, отлитаща към отвъдния край на света.

— Извинете ме — каза Тенго. — Мина ми. Вече съм добре. Продължавайте с онова, което ми говорехте.

Професора кимна и отново заговори:

— Нищо не остана от Акебоно след онази битка. Това стана през 1981 година, три… не, четири години след като Ери дойде тук. Но проблемът с Акебоно нямаше нищо общо с онова, което ви разправям сега.

Когато Ери дойде да живее при нас, беше на десет години. Един ден просто цъфна на прага ни без никакво предизвестие, коренно различна от малката Ери, която знаех едно време. Вярно, тя и преди не беше от най-приказливите и винаги се притесняваше пред непознати, но мен ме обичаше и още като съвсем малка разговаряхме свободно. Но когато се появи тук, не бе в състояние да разговаря с когото и да било. Имах чувството, че напълно е загубила способността да говори. Отговаряше ни само с кимане или въртене на главата.

Професора бе взел да приказва по-ядно и по-забързано. Тенго имаше чувството, че избързва умишлено с разказа си, да се възползва от отсъствието на Фука-Ери.

— Личеше си, че е видяла голям зор, докато стигне дотук от планините. Носеше малка сума пари и парче хартия, на което бе написан адресът ни, но беше израсла в пълна изолация и всъщност не умееше да говори. Но дори и така, само с бележката в ръка, се бе справила с всички необходими смени на превозните средства и бе стигнала до вратата ни.

Освен това веднага ни стана ясно, че е преживяла нещо ужасно. Грижите по нея поеха Адзами и жената, която ми помага в домакинството. След като прекара няколко дни у нас и се поуспокои, се обадих в комуната Сакигаке и поисках да говоря с Фукада, но ми казаха, че „не можел да дойде на телефона“. Заинтересувах се защо, но не можах да ги накарам да ми кажат. Тогава пожелах да разговарям с госпожа Фукада, при което ми казаха, че и тя не можела да дойде на телефона. Не ми дадоха да говоря нито с него, нито с нея.

— Не казахте ли на човека отсреща, че Ери е вече при вас?

Професора поклати отрицателно глава:

— Не. Имах чувството, че ще е по-добре да го премълча, щом не мога да го кажа директно на Фукада. След този случай, разбира се, правих още куп опити да вляза във връзка с него по всякакъв възможен начин, но нищо не се получи.

Тенго сключи вежди:

— Искате да кажете, че нито веднъж не сте успели да се свържете с родителите й в продължение на цели седем години?

— Нито веднъж — кимна Професора. — Седем години без нито една дума.

— А и родителите на Ери не я потърсиха поне веднъж през тези седем години?

— Знам, че е абсолютно озадачаващо. Бащата и майката Фукада обожаваха дъщеря си Ери повече от всичко на света. И ако Ери е тръгнала да търси помощ от някого, тук е единственото възможно място. Както Фукада, така и съпругата му бяха прекъснали всякакви връзки със собствените си родители, така че Ери израсна, без да познава нито бабите, нито дядовците си. Ние сме единствените хора, към които е можело да се обърне. В интерес на истината самите й родители й бяха казали, че ако нещо ги сполети, тя трябва да дойде точно при нас. И въпреки всичко дори една дума не съм чул. Направо не е за вярване.

— Но не казахте ли одеве, че Сакигаке била отворена комуна?

— Така беше. Сакигаке действаше като отворена комуна от самото си основаване, но малко преди Ери да избяга оттам, бяха започнали да възприемат постепенно политика на изолация спрямо външния свят. Усетих го първо по оределите контакти с Фукада. С него водехме редовна кореспонденция; пишеше ми дълги писма за живота в комуната и за мислите и чувствата, които го занимаваха в момента. Но по някое време писмата му секнаха, а и на моите не отговаряше. Опитвах се да го чуя по телефона, но обикновено отказваха да ме свържат с него. А дори и в малобройните случаи, в които успявах да се добера до него, разговорите ни бяха съвсем кратки, крайно ограничени. Фукада говореше рязко, сякаш знаеше, че някой ни подслушва.

Професора пак положи длани върху коленете си.

— Лично аз ходих неколкократно до Сакигаке. Трябваше да говоря с Фукада за Ери и тъй като явно не ставаше нито с писма, нито по телефона, не ми оставаше друго, освен аз да отида дотам. Но не ме допуснаха в селището им. Напротив, още от портала ме прогониха. Нито една моя дума не ги трогна. По това време вече бяха вдигнали висок зид около цялото селище и не допускаха никакви външни хора.

Нямаше начин външен човек да разбере какво става в комуната. По отношение на Акебоно разбирах нуждата им от тайнственост. Устремили се бяха към въоръжена революция и имаха какво да крият. Сакигаке обаче си беше мирна ферма за органични зеленчуци и обитателите й поначало бяха дружелюбно настроени към външния свят, поради което и се нравеха на местните жители. Но впоследствие фермата се бе превърнала в абсолютна крепост. Дори поведението, че и изражението на обитателите й се бяха променили коренно. Местните хора бяха не по-малко озадачени от мен по отношение на промените в Сакигаке. Буквално се поболях от притеснение да не се е случило нещо ужасно с Фукада и жена му, но не можех да направя нищо друго, освен да взема Ери под опеката си. Оттогава изминаха седем години, а положението си остава все толкова мътно.

— Искате да кажете, че не знаете дори дали Фукада е изобщо жив? — попита Тенго.

— Даже и това не знам — кимна Професора. — И няма начин да разбера. Не ми се ще да си мисля най-лошото, но вече седем години нямам връзка с Фукада — нещо немислимо в нормални условия. Затова съм принуден да си мисля, че нещо им се е случило. — Сниши глас: — Може да ги държат пленници против волята им. Или нещо още по-лошо.

— По-лошо от това?

— Казвам, че не изключвам и най-лошата възможност. Сакигаке вече не е мирна фермерска общност.

— Мислите ли, че групата в Сакигаке е придобила опасна ориентация?

— Точно това си мисля. Местните хора разправят, че напоследък се наблюдавало усилено влизане и излизане — много по-голям поток, отколкото в миналото. Постоянно идвали и си отивали коли, повечето с токийски номера, включително и голям брой лимузини, каквито не се срещат често по селските пътища. Изглежда, и броят на комунарите изведнъж силно е нараснал. Нараснал е и броят на жилищните и производствените сгради, всички до една напълно оборудвани. Все по-агресивно изкупуват съседните ниви на ниски цени, а в същото време докарват и нови трактори, земекопна техника, бетонобъркачки и други подобни машинарии. Продължават да се занимават и със земеделие, което си остава най-важният им източник на доходи. Като бранд отглежданите в Сакигаке зеленчуци са по-известни от всякога, а комуната снабдява директно куп ресторанти, които рекламират факта, че използват естествени продукти в ястията си. Имат договори за доставка и със супермаркетите на най-високо ниво. Печалбите им трябва да са расли непрекъснато, но успоредно с това явно са бележели сериозен напредък не само в зеленчукопроизводството. Невъзможно е продажбите на зеленчуци да са единственият източник за финансиране на мащабното разрастване, на което сме свидетели. Но каквото и да е онова, върху което работят, абсолютната им тайнственост поражда и у местните жители впечатление, че е нещо, което не е за пред очите на широката общественост.

— Да не би това да значи, че пак са се захванали с някаква политическа дейност? — попита Тенго.

— Съмнявам се — рече Професора без колебание. — Комуната Сакигаке винаги се е държала настрани от политиката. И тъкмо по тази причина им се е наложило да се освободят от групата Акебоно.

— Да, но след това в Сакигаке все пак е станало нещо, което е принудило Ери да бяга.

— Сигурно е станало — каза Професора. — И то нещо много важно. Което я е принудило да изостави родителите си и да побегне сама. Но тя и дума не обелва по въпроса.

— Възможно е да не успява да го формулира с думи заради преживяния шок или пък да я е засегнало за цял живот.

— Но тя никога не е имала вид на прекарала страшен шок, или че се бои от нещо, или да я е страх да е сама, отделена от родителите си. Просто е безчувствена. От друга страна, лесно се приспособи към живота тук — много лесно, бих казал. — Професора хвърли бегъл поглед към вратата, после пак се загледа в Тенго. — Независимо какво се бе случило с Ери, не желаех да го изкопчвам насила от нея. Усещах, че тя просто има нужда от време. Затова и не я разпитвах. Преструвах се, че мълчанието й не ме притеснява. Те с Адзами бяха вечно заедно. Върнеше ли се Адзами от училище, вечеряха набързо, после се затваряха в стаята им. Нямам представа какво вършеха там. Вероятно са намерили начин да разговарят помежду си, когато са насаме. Просто не ги закачах, не им се бърках. Освен това, че не говореше, Ери не ни пречеше ни най-малко с присъствието си. Беше умно дете и изпълняваше всичко, което й се кажеше. Двете с Адзами бяха неразделни. Макар тогава Ери още да не ходеше на училище. Та тя не можеше да каже дори една дума: как можех да я пратя на училище в това й състояние?

— Преди това само двамата с Адзами ли живеехте тук?

— Загубих съпругата си преди десетина години — отвърна Професора и млъкна за секунда. — Загина в автомобилна катастрофа. На място. При заден удар. С Адзами останахме сами. Имам една далечна родственица, която живее наблизо и ми помага в домакинството. Грижи се и за двете момичета. Внезапната кончина на съпругата ми бе ужасен удар и за двама ни с Адзами. Стана мигновено и ни завари съвсем неподготвени. Така че и двамата много се зарадвахме на Ери, с всичките й проблеми. Дори да не можехме да разговаряме с нея, присъствието й ни действаше необичайно успокоително. Макар и бавно, през изминалите седем години Ери успя да си възвърне говора. На непознат човек може да се стори чудата или ненормална, но ние си даваме сметка какъв забележителен напредък бележи.

— Тя ходи ли вече на училище? — попита Тенго.

— В истинския смисъл на думата — не. Записана е официално, но само толкова. Реално погледнато, невъзможно ще й е да насмогва с учебния материал. Лично аз й преподавах частни уроци в свободното си време, помагаха ми и мои студенти, които идваха у нас. Разбира се, знанията, които получава по този начин, са съвсем фрагментарни и изобщо не може да се нарекат системно образование. Не можеше сама да си чете книжки, така че при всяка възможност й четяхме на глас, а освен това й купувах и аудиокниги на касети. В най-общи линии това е полученото от нея досега образование. Но тя е невероятно умно дете. Науми ли си да научи нещо, попива много бързо, дълбоко и ефективно. В това отношение е изключително способна. Но не я ли заинтригува нещо, не го поглежда втори път. Разликата е огромна.

Вратата на гостната си оставаше затворена. Доста време й беше нужно на Ери да стопли водата и да запари чая.

— Доколкото схващам — каза Тенго, — Ери е диктувала „Въздушната какавида“ на Адзами. Нали така?

— Както вече казах, Ери и Адзами всяка вечер се затваряха в стаята си и нямам представа какво правеха. Имаха си свои тайни. Но явно по някое време разказите на Ери станаха основна част от общуването им. Адзами взе да ги записва на ръка или на касетофона, после ги набираше на компютъра в кабинета ми. Според мен оттогава започна и възстановяването на способността да Ери да изпитва чувства. В началото апатията й бе като всеобгръщаща мембрана, но напоследък започва да изчезва. Лицето й взе полека да придобива изражение и все повече започва да прилича на някогашното весело момиченце.

— Ще рече ли това, че тя върви към възстановяване?

— Не съвсем. Пътят никак не е гладък. Но в общи линии сте прав. Нищо чудно възстановяването й да е почнало тъкмо с разказването на историята й.

Тенго поразсъждава известно време по въпроса. После смени темата.

— Оплакахте ли се в полицията за изгубената си връзка с господин и госпожа Фукада?

— Да, отидох в местния полицейски участък. За Ери не им казах, но се оплаках, че съм загубил от доста време връзка с приятелите ми в комуната и че се боя да не би да ги държат там против волята им. На тогавашния етап ми отговориха, че нищо не можело да се направи. Поселището Сакигаке било частна собственост и нямали право да стъпват в него при липсата на недвусмислени улики за наличието на криминално престъпление в неговите граници. Колкото повече им досаждах, толкова по-малко внимание ми обръщаха. А пък след 1979 година стана съвсем невъзможно Сакигаке да стане обект на криминално разследване.

— Защо? Какво стана през 1979-а? — попита Тенго.

— През въпросната година Сакигаке беше официално призната за религия.

— За религия ли? — не повярва на ушите си Тенго.

— Знам. Наистина звучи невероятно. Но Сакигаке бе провъзгласена за „религиозна общност — юридическо лице“ по силата на Закона за религиозните сдружения. Титлата й бе връчена официално от губернатора на префектура Яманаши. Веднъж сдобила се със статута на „религиозна общност — юридическо лице“, Сакигаке получи на практика имунитет против криминални разследвания от страна на полицията, които биха се явили нарушение на свободата на вероизповеданията, гарантирана от конституцията. Местната полиция не можеше вече с пръст да ги пипне. И аз самият бях шашнат, когато ми го съобщиха от полицията. В началото не можех да повярвам, дори след като ми го показаха черно на бяло и го видях със собствените си очи, пак не ми беше лесно да го възприема. Та Фукада беше един от най-старите ми приятели! Познавах го до мозъка на костите му — и като характер, и като личност. В качеството ми на специалист по културна антропология имах съвсем реални отношения с вероизповеданията. За разлика от мен, Фукада бе изключително политически ориентиран и подхождаше към всичко с логика и разум. Може да се каже със сигурност, че мразеше религиите дори в червата си. Даже и да се ръководеше само от стратегически съображения, в никакъв случай не би приел статут на религиозна общност — юридическо лице.

— А пък и не смятам, че подобен статут се постига лесно.

— Не е точно така — каза Професора. — Вярно, сблъскваш се със сума ти проучвания и бюрокрация, но ако намериш нужните политически връзки, подобни препятствия се преодоляват с лекота. А пък и винаги е бил изключително деликатен въпросът за разликата между вероизповедание и култ. Категорична дефиниция липсва. Всичко е въпрос на тълкуване. А там, където има място за тълкуване, винаги има място и за политически увещания. После, получиш ли веднъж статута на „религиозна общност — юридическо лице“, получаваш разни специални данъчни облекчения и специална закрила от закона.

— Така или иначе, Сакигаке престава да е обикновена земеделска комуна и се превръща в религиозна организация — при това застрашително затворена религиозна организация — подсказа Тенго.

— Да — рече Професора. — Нова религия. Или още по-точно казано — култ.

— Недоумявам — призна си Тенго. — Трябва да ги е споходило нещо крайно сериозно, че да претърпят подобна радикална промяна.

Професора се втренчи в опакото на дланите си, с дебелите посивели къдрави косми.

— Тука сте много прав, разбира се. И аз отдавна си задавам същия въпрос. Всякакви вероятности са ми минали през ума, но нито един окончателен отговор. Каква би могло да е причината? Но при възприетата от тях политика на тотална секретност е невъзможно човек да разбере какво става вътре. Да не говорим, че бившият водач на Сакигаке Фукада нито веднъж не се е появявал публично след промяната.

— А междувременно фракцията Акебоно е престанала да съществува след престрелката преди три години — каза Тенго.

Професора кимна.

— Сакигаке оцеля благодарение на откъсването й от Акебоно, но сега се развива твърдо като секта.

— Което вероятно ще рече, че битката не е засегнала кой знае колко Сакигаке.

— Напротив — рече Професора. — Послужи им за реклама. Те са хитри. И знаят как да обърнат нещата в своя полза. Както и да е, всичко това стана, след като Ери се бе махнала от Сакигаке. Както вече споменах, тези събития нямат никаква пряка връзка с Ери.

Тенго долови желанието на Професора да смени темата. Затова го попита:

— Вие лично чели ли сте „Въздушната какавида“?

— Разбира се.

— И как ви се струва?

— Много интересна история. И емоционално наситена. Но в какъв смисъл? Не съм съвсем сигурен, честно казано. Не схващам символиката нито на сляпата коза, нито на човечетата, нито на самата въздушна какавида.

— А не смятате ли, че историята намеква за нещо, което Ери действително е изживяла или видяла в Сакигаке?

— Възможно е, но не мога да определя докъде се простира истината и докъде — фантазията. Прилича ми на някакъв мит, но може да се възприеме и като остроумна алегория.

— Ери твърди, че човечетата наистина съществували.

При тези думи на Тенго лицето на Професора се посмръщи замислено:

— Нима действително смятате, че „Въздушната какавида“ описва истински случки?

Тенго завъртя глава:

— Не. Просто изтъквам факта, че и най-малката подробност в тази история е описана крайно реалистично и че именно в това е огромната сила на повестта като белетристика.

— И че пренаписването на историята с ваши думи, във ваш стил, цели да изясни онова, за което повестта само намеква, така ли?

— Да, при условие, че успея.

— Аз съм специалист по културна антропология — каза Професора. — Отдавна се отказах от научната кариера, но и до днес съм обладан от духа на тази дисциплина. Една от целите на тази наука е да релативизира притежаваните от индивида образи, тоест да открие в тези образи онези фактори, които са универсални, общочовешки, след което да подаде обратно тези универсални истини на същите тези индивиди. Един такъв процес позволява на хората да принадлежат към нещо, като в същото време запазват своята автономност. Схващате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

— И предполагам, че и от вас се очаква да постигнете същия този процес.

— Доста трудна задача, бих казал — разпери Тенго ръце върху коленете си.

— Но си заслужава да опитате.

— Ама аз дори не съм убеден, че притежавам необходимата квалификация.

Професора го изгледа. В очите му се бе появил някакъв особен блясък:

— Онова, което аз искам да знам, е какво й се е случило на Ери в Сакигаке. Освен това да узная каква е съдбата на Фукада и съпругата му. През изминалите седем години положих какви ли не усилия да си изясня тези въпроси, но не попаднах дори и на най-малката улика. Постоянно се сблъсквах с някаква дебела, мощна стена, която се изпречваше на пътя ми. Подозирам, че ключът към загадката може би е скрит във „Въздушната какавида“. И колкото и минимална да е тази възможност, държа да я проуча докрай. Нямам никаква представа дали притежавате необходимата за целта квалификация, но пък знам колко високо оценявате повестта и колко дълбоко сте се вживели в нея. Нищо чудно това да се окаже достатъчно като квалификация.

— Длъжен съм обаче да ви задам един въпрос, на който държа да получа от вас недвусмислен отговор — каза Тенго. — Именно заради това съм тук днес. Давате ли ми разрешението си да пренапиша „Въздушната какавида“?

Професора кимна:

— Лично аз очаквам с огромно нетърпение да прочета преработката ви, а освен това знам, че и Ери изпитва голямо доверие към вас. Няма и на кого друг да разчита до такава степен — ако не се смятаме ние с Адзами, разбира се. Така че настоявам да се опитате. Ще оставим творбата във ваши ръце. С други думи, отговорът е „да“.

След тези думи на Професора в стаята настъпи тежка тишина, сякаш съдбата им бе окончателно определена. И точно в този момент Ери внесе чая.

* * *

Тенго се върна сам в града. Фука-Ери излезе да разходи кучето. Професора поръча такси, което откара Тенго до гара Футаматао навреме за следващия влак. На Тачикава Тенго се прехвърли на влака по линията Чуо.

На Митака се качи майка с момиченце и двете се настаниха срещу Тенго. Бяха спретнато облечени. Дрехите им в никакъв случай не бяха скъпи, нито нови, но пък бяха чисти и добре поддържани; бялото наистина блестеше и всичко бе старателно огладено. Момиченцето бе вероятно във втори или трети клас, с големи очи и хубави черти. Майката беше възслаба. Косата й бе прибрана на кок, очилата й бяха с черни рамки и носеше натъпкана с нещо чанта от избеляла плътна материя. Чертите на майката бяха също приятни, симетрични, но по крайчетата на очите й се забелязваха признаци на преумора, които, изглежда, я посъстаряваха. Независимо че беше средата на април, тя носеше слънчобран, чийто плат бе така силно пристегнат около дръжката, че приличаше по-скоро на сопа.

Двете седяха една до друга, без изобщо да приказват. От изражението на майката можеше да се заключи, че обмисля някакъв план. А детенцето направо скучаеше. Разгледа обувките си, пода, провисналите от тавана на влака реклами, от време на време хвърляше по някой скришен поглед на седналия насреща й Тенго. Любопитството й, изглежда, бе възбудено от едрата му фигура и омачканите му уши. На Тенго не му беше за пръв път да му се дивят по този начин деца, сякаш бе някакво рядко, но безвредно животно. Момиченцето не помръдваше нито тялото си, нито главата, а само очичките му шареха от един предмет на друг.

Майката и детето слязоха на Огикубо. Като усети, че влакът намалява ход, майката рипна, сграбчи слънчобрана в лявата си ръка, а платнената чанта в дясната. Без да каже и дума на детето, то също стана пъргаво от мястото си и я последва към изхода на вагона. Но докато се изправяше, успя да хвърли последен поглед на Тенго. А той видя в очите й някаква странна светлина — нещо като отправена към него молба или зов. Това трая по-малко от секунда, но Тенго все пак успя да го долови. Стори му се, че детето му праща някакъв сигнал. Но дори да приемеше, че е така — че сигналът бе предназначен именно за него, нищо не можеше да направи. Нямаше никаква представа за положението, в което се намира момиченцето, нито можеше да се намесва. То слезе от влака с майка си на Огикубо, а Тенго остана на мястото си на път към следващата гара. Мястото на момиченцето заеха три прогимназистчета, които оживено обсъждаха току-що миналото контролно, но в съзнанието му остана образът на седялото на същото място безмълвно момиченце.

А очите на момиченцето му напомняха за едно друго дете — негова съученичка в трети и четвърти клас. И тя го беше гледала — втренчена в очите му — с такива очи…

* * *

Родителите на онова момиче принадлежаха към религиозна организация, наречена „Общество на свидетелите“. Християнската секта на „Свидетелите“ проповядваше, че идва краят на света. Пламенно се мъчеха да вербуват всеки срещнат и строго спазваха библейските закони. Не одобряваха кръвопреливането например. Това ограничаваше силно шансовете им да оцелеят след някоя тежка катастрофа. Изключено бе и да се подложат на някоя сериозна операция. Но пък разчитаха, че като дойде краят на света, те, богоизбраните, ще оцелеят и ще живеят още хиляда години във върховно щастие.

Като момиченцето от влака, и онова, дъщерята на „Свидетелите“, имаше големи, красиви очи. Впечатляващи очи. Красиви черти. Но лицето му сякаш постоянно се криеше зад някаква непрозрачна мембрана, чиято цел бе да изличава присъствието му. Не разговаряше с никого, освен когато бе неизбежно. Лицето й бе напълно безизразно. Тънките й устни бяха вечно стиснати в идеално права линия.

Тенго се заинтересува първоначално от момичето, след като го видя през няколко уикенда да участва в мисионерската дейност на родителите му. Децата в семействата на „Свидетелите“ бяха длъжни да придружават родителите си в търсене на нови последователи едва ли не веднага след като проходеха. Така че още от тригодишна възраст момиченцето бе тръгнало от врата на врата, предимно с майка си, да раздават брошури, озаглавени „Преди Потопа“, които излагаха доктрината на „Свидетелите“. Майката изброяваше с най-прости думи многобройните очебийни предзнаменования в съвременния свят за приближаващия край на света. Наричаше Господ „Йехова“. В повечето домове, разбира се, направо им затръшваха вратата в лицето, понеже учението им бе прекалено тесногръдо, едностранчиво, откъснато от действителността — или поне от онова, което повечето хора възприемаха за реалност. Но макар и много рядко, все се намираше някой, който да пожелае да ги изслуша. Срещаха се и на този свят хора, които се нуждаеха от някого, с когото да си поговорят — няма значение за какво. И сред тези малобройни индивиди от време на време се появяваше някое изключение — човек, който действително да дойде на тяхна сбирка. Тъкмо заради този човек — един на хиляда — ходеха те и звъняха от врата на врата. Съсредоточаваха всичките си, макар и минимални усилия в изпълнение на поверения им свещен дълг — да насочат света към неговото осъзнаване. Колкото по-изнурително бе осъществяването на този им дълг, колкото по-висок бе прагът, които трябваше да преодолеят, толкова по-сияйно бъдеще ги очакваше.

Колчем Тенго видеше момичето, то все обикаляше с майка си да вербува нови хора за сектата. В едната си ръка майката носеше платнена чанта, натъпкана с екземпляри на „Преди Потопа“, а в другата обикновено държеше слънчобран. Момиченцето вървеше на няколко крачки подире й, обикновено със стиснати в права линия устни и с безизразно лице. Тенго се размина с момиченцето няколко пъти на улицата, докато самият той придружаваше баща си да събират абонаментната такса за Ен Ейч Кей. Забелязваха се взаимно. И всеки път му се струваше, че долавя някакъв скрит блясък в очите й. Нито дума не разменяха, естествено. Нито веднъж не се поздравиха. Бащата на Тенго се мъчеше да увеличи събраните средства, а майката на момичето упорито провъзгласяваше предстоящия край на света. Момчето и момичето просто се разминаваха забързано по неделната улица в дирята на съответния родител и само си разменяха мигновени погледи.

Всички деца в класа им знаеха, че момичето е от сектата на „Свидетелите“. „По религиозни причини“ то никога не участваше в училищната коледна програма, в екскурзиите и посещенията с образователна цел на разни шинтоистки или будистки храмове. Не участваше и в спортни събития, нито в пеенето на училищния марш или националния химн. Подобно поведение, неминуемо възприемано като крайно, само изолираше момичето все повече от съучениците му. А на всичко отгоре, преди да седне да се храни през обедното междучасие, детето бе длъжно да произнася високо и ясно, та да я чуват всички, специална молитва. Както можеше и да се очаква, на съучениците му това се струваше крайно гадно. Не че самото то изгаряше от желание за подобни изпълнения. Но бе закърмено с идеята, че преди ядене се чете молитва, която не можеш да прескочиш само защото наоколо няма други от вярата ти, които да те гледат. Защото отгоре те гледа Йехова — и нищо не пропуска.

* * *

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

* * *

Колко странно нещо е паметта! Тенго още помнеше молитвата на онова момиче дума по дума, макар и да не я бе чувал от двадесет години. Да дойде Твоето царство. И всеки път, щом чуеше молитвата му в основното училище, Тенго си бе задавал въпроса: „Що за царство е това неговото?“ Дали и там има Ен Ейч Кей? Надали. А щом няма Ен Ейч Кей, няма да има и събиране на такси. А ако това е наистина така, колкото по-рано дойде царството му, толкова по-добре.

Тенго и дума не си беше разменил с това момиче. В един клас бяха, но така и не му се удаде случай да я заговори директно. Тя бе винаги вглъбена в себе си и не приказваше с никого, ако не й се налагаше. Самата атмосфера в класа не благоприятстваше да отиде и да я заприказва. Но в душата си Тенго й съчувстваше. В неделя другите деца ги пускаха да се наиграят на воля с другарчетата си, а не да ходят от врата на врата да заплашват хората, докато не си платят таксата, или да ги стряскат с предупреждения, че иде краят на света. Ако изобщо трябваше да се върши нещо подобно, то трябваше да се върши от възрастни.

* * *

Веднъж обаче се наложи Тенго да помогне на момичето след една дребна неприятност. Това стана през есента на четвърти клас. Един от съучениците му, който седеше на една маса с нея, й се скара, докато извършваха някакъв опит по химия. Тенго не помнеше каква грешка бе допуснала тя, а само че накрая момчето бе взело да й се подиграва, че „разнася тъпите си брошури от врата на врата“. И че я нарече „Йехова“. А това бе съвсем необичайно. В смисъл, че вместо да я тероризират или да я дразнят, другите деца просто не й обръщаха внимание, все едно тя изобщо не съществуваше. Но когато станеше дума за опити по физика или химия, нямаше как да я изключат. В конкретния случай подигравките на момчето се оказаха крайно злъчни. Тенго седеше на съседната маса, но му се видя невъзможно да се направи, че нищо не е чул. И той не знаеше защо, но отвътре му дойде да се намеси.

Затова отиде при другата маса и покани момичето в своята група. Направи го по рефлекс, без да се замисля или колебае. После й разясни подробно как точно да извърши опита. Тя го изслуша внимателно, разбра го и поправи грешката си. За втора година бяха в един и същи клас, но тогава Тенго й проговори за пръв (и за последен) път. Тенго беше отличник, а освен това бе едър, силен, та другите се отнасяха към него с уважение и никой не му се присмя, че я е защитил — поне не тогава, по време на часа. Впоследствие обаче репутацията му в класа май леко пострада, сякаш се беше нещо омърсил покрай момичето.

Тенго никак не се трогна. Даваше си сметка, че то си е най-обикновено момиче.

Втори път така и не си проговориха. Нито им се наложи, нито им се удаде възможност. Но срещнеха ли се погледите им, по лицето й пробягваше следа от някакво напрежение. Тенго много добре го долавяше. Сигурно се притесняваше, че се е намесил тогава, по време на опита. Или му беше ядосана и искаше той да я остави на мира. Трудно му беше да прецени чувствата й по въпроса. Самият той си беше още дете и не умееше да разчита по нечие изражение скритите психологически реакции.

Докато през един слънчев следобед в началото на декември момичето не го хвана за ръка. През прозореца на класната стая се виждаше чистото небе с един продълговат бял облак. Часът беше свършил и двамата по случайност бяха останали сами, след като децата почистиха стаята. Съвсем сами. Тогава тя прекоси разделящото ги пространство и отиде право при него, сякаш най-после бе взела някакво окончателно решение. Застана до него и без капка колебание грабна ръката му и вдигна поглед към очите му. (Беше с десет сантиметра по-висок от нея, та нямаше начин да не вдигне глава.) Изненадан, Тенго също я погледна. Погледите им се срещнаха. В нейния видя една невиждана дотогава прозрачна дълбина. Тя дълго го държа за ръка, без нищо да каже, но и без да отпусне и за миг здравата си хватка. После, без никакво предупреждение, го пусна и побягна с развети поли от класната стая.

Тенго недоумяваше какво му се е случило. Остана на място, загубил и ума, и дума. Първо се зарадва, че никой не ги беше видял. Представи си какъв смут можеше да настъпи! Огледа се, отпървом с облекчение, но след това се почувства дълбоко разтърсен.

* * *

Нищо чудно и майката с момичето, които седяха насреща му от Митака до Огикубо, да бяха от „Свидетелите“. И да бяха тръгнали по неделната си мисионерска дейност. А можеше да са и най-нормална майка с дете, тръгнали за някой урок на детето. В платнената торба може би носеха ноти за пиано или калиграфски пособия. Май съм станал свръхчувствителен към куп неща, рече си Тенго. Затвори очи и бавно изпусна насъбралия се в гърдите му въздух. Времето протича по много особен начин в неделя и нещата изглеждат загадъчно разкривени.

* * *

У дома Тенго си сготви скромна вечеря. И чак сега си даде сметка, че изобщо не беше обядвал. След като се нахрани, понечи да се обади на Комацу, който вероятно чакаше с нетърпение да научи резултата от днешната среща. Но днес беше неделя. Комацу нямаше да е на работа. А Тенго не разполагаше с домашния му номер. Като толкова иска да знае, нека той ми се обади.

Телефонът иззвъня точно когато стрелките на часовника показваха десет и Тенго се беше наканил да си ляга. Предположи, че го търси Комацу, но вместо това чу гласа на по-възрастната си омъжена приятелка;

— Няма да мога да се измъкна задълго, но ще имаш ли нещо против да се отбия за малко вдругиден следобед?

Зад нея някой свиреше на пиано. Вероятно мъжът й още не се беше прибрал.

— Става.

Появата й щеше да прекъсне за известно време пренаписването на „Въздушната какавида“, но като чу гласа й, Тенго изведнъж си даде сметка колко му беше липсвала тя. След като приключиха с разговора, отиде в кухнята, сипа си чаша уиски „Уайлд Търки“ и го изпи чисто, изправен до мивката. После си легна, прочете няколко страници от една книга и заспа.

Така приключи дългата, необичайна Тенгова неделя.