Харуки Мураками
1Q84 (72)

Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Заминаване от котешкия град

Облякоха Тенговия баща в старателно огладената униформа на инкасатор от Ен Ейч Кей и го положиха в семплия ковчег — вероятно най-евтиния, който бяха успели да намерят: мрачно сандъче, не по-здраво от кутия за касутера^[1] и толкова тясно, че дори дребното тяло на покойника едва се побираше. Ковчегът бе от шперплат, с минимални декорации. „Одобрявате ли го?“, бе попитал за всеки случай директорът на погребалното бюро, а Тенго му отвърна „Става.“ Все пак баща му лично си го беше избрал от каталога и го беше предплатил. Щом него го устройваше, Тенго нищо друго не можеше да каже.

Така, в униформата от Ен Ейч Кей, легнал в грубия ковчег, баща му дори нямаше вид на умрял. Човек можеше да си помисли, че е легнал да подремне през полагащата му се почивка и че всеки момент ще стане, ще нахлупи фуражката и ще тръгне да събира останалите такси. Униформата с избродираната емблема на Ен Ейч Кей му стоеше като втора кожа. Родил се беше в тази униформа и сега щеше да си замине от този свят в нея, погълнат от пламъците на пещта. Когато видя баща си в униформата, Тенго осъзна, че не би могъл да си го представи другояче. И той като Вагнеров воин трябваше да легне върху погребалния огън единствено в доспехите си.

Във вторник сутринта в присъствието на Тенго и Куми Адачи затвориха ковчега, заковаха капака и го натовариха в катафалката. Тя всъщност не беше специална катафалка, а същата камионетка тойота, с която бяха докарали тялото до погребалното бюро. И тя вероятно бе най-евтиното налично превозно средство. Най-малко можеше да се нарече тържествена. Да не говорим, че и помен нямаше от Gotterdammerung музика^[2], която да го изпрати. Тенго обаче не намираше повод да се оплаче, а и Куми май нямаше никакви възражения. По-важното бе, че един човек си бе отишъл от лицето на земята, а останалите зад него тепърва трябваше да осъзнаят последствията. Двамата се качиха в едно такси и последваха черната камионетка.

Отбиха от крайморския път и се изкачиха по краткото отклонение до крематориума. Сградата бе сравнително нова, но бе изцяло лишена от индивидуалност. Приличаше не толкова на крематориум, колкото на фабрика или на правителствено учреждение. Но имаше разкошна, добре поддържана градина, макар величественият й комин да подсказваше, че става дума за съоръжение със специална мисия. Изглежда, този ден не беше особено претоварено, тъй като веднага поеха ковчега. Положиха го внимателно в пещта, после затвориха тежката й врата, както се затваря люк на подводница. Обслужващият възрастен мъж, с бели ръкавици, се извърна към Тенго и му се поклони, след което натисна бутона за палене на горивото. Куми застана с лице към люка и събра длани за молитва. Същото стори и Тенго.

Тенго и Куми изчакаха във фоайето на сградата края на едночасовата кремация. Куми взе от автомата две кенчета с горещо кафе. Двамата седяха безмълвно един до друг на пейката срещу големия прозорец и отпиваха от кафето, загледани в просторната изсъхнала от зимата поляна с обезлистените дървета. Две дългоопашати черни птици бяха кацнали на един от клоните. Видът им бе непознат на Тенго. Макар и малки, издаваха силни резки крясъци, при което виреха опашките си. Отвъд дърветата се виждаше просторното безоблачно синьо зимно небе. Куми бе по къса черна рокля под кремавото палто с качулка. А Тенго бе по черен пуловер с кръгла яка под тъмносивото си сако на рибена кост. И по тъмнокафяви мокасини. Нямаше по-официални дрехи.

— И баща ми тук го кремираха — рече Куми. — А присъстващите не спряха да пушат. Беше станало като лисичарник. Ама то какво друго да очаква човек от един куп рибари…

Тенго си представи как тълпа мъже с обветрени лица, чувстващи се неловко в черните си костюми, пафкат с всичка сила, докато скърбят по своя другар, починал от рак на белите дробове. Днес обаче във фоайето бяха само те двамата с Куми. И наоколо цареше тишина, нарушавана само от време на време от птиците на дървото. Никаква музика, никакви човешки гласове. Слънчевата светлина се лееше мирно през големия прозорец и оформяше кротка локвичка пред нозете им. И времето течеше лениво, като река, която наближава устието си.

— Благодаря ти, че ме придружи — каза Тенго след продължително мълчание.

Куми се пресегна и положи длан върху неговата:

— В такива моменти е трудно да си сам. По-добре е да има още някой с теб.

— Може и да си права — призна Тенго.

— Ужасно е човек да умре, независимо от обстоятелствата. Оставя след себе си в света една дупка и ние сме длъжни да му отдадем почитта си. Не го ли направим, дупката ще остане завинаги незапълнена.

Тенго кимна.

— А незапълнена дупка не бива да остава. Понеже някой може да падне в нея.

— Ами ако покойникът е отнесъл със себе си някакви свои тайни? — попита Тенго. — Ако ги заровим в дупката, никога няма да ги узнаем.

— Според мен и това трябва така да бъде.

— Защо?

— Има тайни, които не бива да остават.

— Защо не?

Куми пусна ръката му и го изгледа право в очите:

— В такива тайни има нещо, което само покойникът би могъл правилно да разбере. Има неща, които не можеш да обясниш, колкото и да се напъваш. Тъкмо такива тайни отнася покойникът със себе си в гроба. Представи си ги като ценен негов багаж.

Тенго заразглежда мълчаливо локвичката светлина в краката си. Линолеумът излъчваше матов блясък. Пред себе си виждаше износените си мокасини и скромните черни обувки на Куми. Хем бяха пред очите му, хем му се струваше, че са някъде много далече.

— Сигурно и около теб, Тенго-кун, има неща, които не можеш да обясниш другиму.

— Възможно е.

Куми замълча. Само кръстоса стройните си, обути в черно нозе.

— Ти нали разправяше, че вече си умирала веднъж? — попита Тенго.

— Ъхъ. Умрях веднъж. През една самотна нощ, докато валеше студен дъжд.

— Имаш ли някакви спомени?

— Май да. Дълго време ми се присънваше. Много реалистичен сън и все един и същ. Така че съм принудена да вярвам, че се е случило.

— Нещо като прераждане ли си изживяла?

— Прераждане ли?

— Преселение на душата. Превъплъщение.

Куми се позамисли:

— Възможно е. А може и да не е било.

— И кремираха ли те, след като умря?

— Чак дотам нямам спомени — поклати глава Куми. — И да е станало, то ще е било, след като съм умряла. Онова, което помня, е мигът, в който умрях. Някой ме душеше. Някакъв непознат мъж.

— Не му ли помниш лицето?

— Как да не го помня? Толкова пъти съм го сънувала. Ако го срещна на улицата, моментално ще го позная.

— И ако в действителност го срещнеш, какво ще направиш?

Куми потърка носа си, като да се убеди, че още си е на мястото.

— И аз съм си задавала същия въпрос. Как бих постъпила, ако го срещна на улицата? Сигурно ще избягам. Или пък тайно ще го проследя. Нямам представа как ще постъпя, докато наистина не попадна в такава ситуация.

— А след като го проследиш? Какво по-нататък?

— И аз не знам. Но предполагам, че той може да знае някаква жизненоважна за мен тайна. И ако изиграя правилно картите си, може да ми я разкрие.

— От какъв род тайна?

— Ами например защо съм тук.

— Ами ако пак рече да те убие?

— Напълно възможно е — сви леко устни Куми. — Знам, че е опасно. И че може би най-добре ще е да избягам. Но тайната не престава да ме влече. Нали знаеш как котка не пропуска да надникне в някой тъмен отвор?

Кремацията бе приключила. Според традицията Тенго и Куми избраха няколко кости от останките на баща му и ги поставиха в малка урна. После връчиха урната на Тенго, който нямаше никаква представа какво да я прави, само знаеше, че не бива току-така да я зареже някъде. Така че продължи да я държи в ръцете си в таксито до гарата.

— Ще се погрижа за всичко останало — каза му Куми в таксито. После добави: — Ако искаш, ще се погрижа и за погребването на костите.

— Наистина ли можеш да го направиш? — стресна се Тенго.

— А защо не? — рече Куми. — На някои погребения няма нито един близък.

— Много ще ми помогнеш — каза Тенго и й връчи урната с определено чувство за вина, но и с откровено облекчение.

Надали втори път ще видя тези останки, помисли си. Ще ми останат само спомените, но и те след време ще изчезнат като прах.

— Тукашна съм и ще ми е по-лесно да се оправя. За теб ще е най-добре да си заминеш веднага за Токио. Много си ни симпатичен, но не бива да се застояваш на това място.

Заминавам си от котешкия град, мина му през ум.

— Много ти благодаря за всичко — рече.

— Тенго-кун, нали няма да се обидиш, ако ти дам един съвет? Знам, че нямам право да ти говоря така.

— Казвай.

— Изглежда, и баща ти си е имал тайна, която е отнесъл със себе си в отвъдното. И тя не ти дава покой. Мисля, че напълно те разбирам. Но не бива повече да надничаш в този тъмен вход. Остави тази работа на котките. Продължиш ли да се взираш, доникъде няма да стигнеш. По-добре си мисли за бъдещето.

— Но дупката трябва да се затвори — възрази Тенго.

— Точно така — отвърна Куми. — И бухалът така казва. Помниш ли го бухала?

— Разбира се.

Бухалът е божеството, пазител на горите. Всичко знае и ни дава мъдростта на нощта.

— Този бухал още ли буха в гората?

— Бухалът не е тръгнал за никъде — отговори му Куми. — Още дълго време ще е там.

Куми го изпрати до самия влак за Татеяма — сякаш искаше да се увери със собствените си очи, че се е качил и е напуснал града. Остана да му маха от перона, докато се изгуби от погледа му.

* * *

Докато стигне до апартамента си в Коенджи във вторник вечерта, стана седем. Запали лампата, седна на масата и се огледа. Всичко изглеждаше така, както го беше оставил рано предната сутрин. Завесите бяха спуснати, на бюрото му лежеше разпечатката от романа, който пишеше. Шест подострени молива в моливника, измити чинии на сушилника до мивката. Часовникът отмерваше тихо времето, календарът на стената му напомняше, че е навлязъл в последния месец от годината. Стаята му се стори по-тиха от всякога. Прекалено тиха някак си. В цялата тази тишина комай имаше нещо прекомерно. Или просто си въобразяваше. Вероятно понеже съвсем наскоро бе станал свидетел как един човек изчезна пред очите му. И дупката в света още не се беше затворила докрай.

Изпи чаша вода и си взе горещ душ. Изми хубаво косата си с шампоан, почисти си ушите, изряза си ноктите. Извади чисто бельо и риза от скрина и се облече. Имаше нужда да се очисти от всички полепнали по него миризми от котешкия град. Много си ни симпатичен, но не бива да се застояваш на това място, каза му Куми Адачи.

Нямаше никакъв апетит. Нито му се работеше, нито му се четеше. Не го привличаше и идеята да си пусне музика. Тялото му бе изтощено, но нервите му бяха опънати, така че и да си легнеше, нямаше да може да заспи. В цялата тази тишина имаше нещо изкуствено.

Ех, защо я няма сега Фука-Ери, рече си. Няма значение какви глупави безсмислици би ми наговорила. Нямам нищо против и нейната характерна липса на интонация, нито против покачването на гласа й в края на всеки въпрос. От доста време не съм я чувал и ми липсва. Но Тенго си даваше прекрасно сметка, че тя повече няма да се появи в апартамента му. Само дето не знаеше защо го знае. Но знаеше със сигурност, че тя няма да се върне. Вероятно.

Щеше му се да си приказва с някого. С когото и да било. Нямаше да е зле да си поговори с по-възрастната си приятелка, но нямаше как да се свърже с нея. Тя бе завинаги изгубена.

Набра директния номер на Комацу в службата, но никой не вдигна. Отказа се на петнадесетото звънене.

Напъна се да се сети на кого другиго може да се обади, но никой не му дойде на ум. Прищя му се да позвъни на Куми, но се сети, че не й знае номера.

И мисълта му се насочи към една тъмна дупка някъде на света, която очакваше да бъде запълнена. Не голяма, но страшно дълбока. Ако надникна в тази дупка и говоря силно, помисли си, дали няма да мога да разговарям с баща си? Ще ми съобщи ли мъртвият истината?

„Продължиш ли да се взираш, доникъде няма да стигнеш. По-добре си мисли за бъдещето“, заръчала му бе Куми Адачи.

Не съм съгласен, рече си. Това не изчерпва въпроса. Може доникъде да не стигна, като науча тайната, но съм длъжен да узная защо ще е така. И ако някой ден проумея причината, току-виж съм стигнал до някъде.

Вече няма значение дали ти си истинският ми баща, или не си, каза Тенго на тъмната дупка. И двата варианта ме устройват. Но така или иначе, ти отнесе в гроба със себе си и част от мен и ми остави част от себе си. И този факт е неизменен, независимо дали помежду ни има кръвно родство. Достатъчно време е изтекло, за да станат нещата такива, каквито са, и светът се е придвижил напред.

Стори му се, че дочу отвън бухането на бухал, но то бе само звукова илюзия.