Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (36)

Глава XXXV
И др.

Утрото завари концесионерите пред Чебоксари. Остап дремеше до кормилото. Иполит Матвеевич сънливо пляскаше с веслата по водата. И двамата потръпваха от нощния хлад. На изток се разпукваха розови пъпки. Пенснето на Иполит Матвеевич светлееше. Овалните му стъкла запламтяха. В тях се отразиха поред двата бряга. Семафорът от левия бряг се огъна в двойно вдлъбнатото стъкло. Сините куполи на Чебоксари плуваха като кораби. Градината на изток разрастваше. Пъпките се превърнаха във вулкани и започнаха да изригват лава с най-прекрасни сладкарски бои. Птичките на левия бряг дигнаха голям и шумен скандал. Златната дъгичка на пенснето пламна и ослепи гросмайстора. Изгря слънцето.

Остап отвори очи и се протегна така, че наклони лодката и кокалите му изпукаха.

— Добро утро, Писанчо — каза той, като се задавяше от прозевки. — Идвам при теб с привет, да ти разкажа, че слънцето е изгряло, че то, кой знае защо, затрепка там с жарка светлина…

— Кеят — доложи Иполит Матвеевич.

Остап измъкна пътеводителя, за да направи справка.

— По всичко изглежда, че това е Чебоксари. Така, така…

Обръщаме внимание върху твърде красивото разположение на град Чебоксари…

— Писанчо, наистина ли е красиво разположен?…

Понастоящем Чебоксари има 7702 жители.

— Писанчо! Хайде да зарежем брилянтите и да увеличим народонаселението на Чебоксари до седем хиляди седемстотин и четирима души. А? Ще бъде много ефектно… Ще отворим „Пти-шво“ и с това „Пти-шво“ ще имаме сигурно гран-парче хляб… Я да видим.

Основан през 1555 година, градът е запазил няколко твърде интересни църкви. Освен административните учреждения на Чувашката република, тук има: работнически факултет, партийна школа, педагогически техникум, две училища втора степен, музей, научно дружество и библиотека. На чебоксарския кей и на пазара могат да се видят чуваши и черемиси, които се отличават по външния си вид…

Но преди още приятелите да се приближат до пристанището, където можеха да се видят чуваши и черемиси, вниманието им бе привлечено от една вещ, която плуваше по течението пред лодката.

— Столът! — изкрещя Остап. — Администраторе! Нашият стол плува.

Съдружниците се приближиха до стола. Той се поклащаше, въртеше се, потъваше във водата, отново изплуваше и се отдалечаваше от лодката на концесионерите. Водата свободно нахлуваше в разпрания му търбух.

Беше столът, разпран на „Скрябин“, който сега бавно плуваше към Каспийско море.

— Здравей, приятелю! — викна Остап. — Отдавна не сме се виждали! Знаете ли, Воробянинов, този стол ми прилича на нашия живот. Ние също плуваме по течението. Потапят ни, ние изплуваме, макар, както изглежда, никого да не радваме с това. Нас никой не ни обича, ако не смятаме криминалната милиция, която също не ни обича. Никой не се интересува от нас. Ако вчера шахматните любители бяха успели да ни удавят, от нас би останал само един протокол за оглед на труповете: „Двете тела лежат с краката към югоизток, а с главите — към северозапад. По телата цъфнали рани, нанесени явно с някакво тъпо оръжие.“ Любителите щяха да ни бият по всяка вероятност с шахматните дъски. Както се казва, тъпо оръжие… Първият труп принадлежи на мъж на около петдесет и пет години, облечен със скъсано ластикотинено сако, стари панталони и стари ботуши. В джоба на сакото удостоверение на името на Конрад Карлович, гр. Михелсон… Ето какво ще напишат за вас, Писанчо.

— Ами за вас какво биха написали? — сърдито запита Воробянинов.

— О! За мене биха написали съвсем друго. За мене биха написали така: „Вторият труп принадлежи на двадесет и седем годишен мъж. Той е любил и страдал. Любил е парите и е страдал, защото ги няма. Главата му с високо чело, увенчано с възсиньо черни къдри, е обърната към слънцето. Неговите изящни крака, обуща четиридесет и втори номер, са насочени към Северното сияние. Тялото е облечено в чисти бели дрехи, на гърдите му златна арфа с инкрустация от седеф и нотите на романса: «Прощавай, Ново село». Покойният младеж се е занимавал с пирография, което се вижда от намереното в джоба на фрака удостоверение, издадено на 23/VIII — 24 г. от занаятчийската кооперация «Пегас и Парнас» под №86/1562.“ И мене ще ме погребат, Писанчо, тържествено, с оркестър, е речи и на паметника ми ще бъде издълбан надписът: „Тук лежи известният топлотехник и изтребител Остап-Сюлейман Берта Мария Бендер-бей, чийто баща е бил турски поданик и умрял, без да остави на своя син Остап-Сюлейман никакво наследство. Майката на покойния била графиня и е живяла от нетрудови доходи“.

Разговаряйки по този начин, концесионерите стигнаха до чебоксарския бряг.

Вечерта, след като увеличиха капитала си с пет рубли от продажбата на васюкинската лодка, приятелите се качиха на моторния кораб „Урицки“ и поеха за Сталинград, с надежда да изпреварят по пътя бавния тиражен параход и да се срещнат с трупата на колумбовци в Сталинград.

„Скрябин“ пристигна в Сталинград в началото на юли. Приятелите го посрещнаха, криейки се зад сандъците на пристанището. Преди да разтоварят парахода, се състоя тираж. Разиграха големи печалби.

Столовете трябваше да се чакат четири часа. Отначало от парахода слязоха колумбовци и тиражните служители. Между тях се хвърляше в очи сияещото лице на Персицки.

Скрити, концесионерите чуваха крясъците му:

— Да! Моментално тръгвам за Москва! Изпратих вече телеграма! И знаете ли каква? „Ликувам заедно с вас“ Нека се сетят!

След това Персицки седна в наетия автомобил, като предварително го разгледа от всички страни и поопипа радиатора, и замина, изпращан, кой знае защо, с викове „ура!“.

Когато от парахода бе разтоварена хидравлическата преса, започнаха да изнасят постановъчната част на театър „Колумб“. Столовете изнесоха вече по здрач. Колумбовци се качиха в пет фургона, теглени от по два коня, и с весели крясъци потеглиха направо за гарата.

— Изглежда, че в Сталинград няма да играят — каза Иполит Матвеевич.

Това озадачи Остап.

— Ще трябва да се пътува — реши той, — ас какви пари? Впрочем да идем на гарата. Там ще видим.

На гарата стана ясно, че театърът отива в Пятигорск през Тихорецк Минерални води. Концесионерите имаха пари само за един билет.

— Можете ли да пътувате без билет? — запита Остап Воробянинов.

— Ще се опитам плахо отвърна Иполит Матвеевич.

— По дяволите! По-добре не опитвайте! Прощавам ви още веднъж. От мен да мине, аз ще пътувам без билет.

За Иполит Матвеевич беше купен билет трета класа без запазено място; с третокласния вагон бившият предводител пристигна на украсената с олеандри в зелени качета гара Минерални води на Северокавказката железопътна линия и започна да търси Остап, стараейки се да не се натъкне на слизащите от влака колумбовци.

Театърът отдавна вече бе заминал за Пятигорск, настанен в новичките вагончета на излетния влак, а Остап все още го нямаше. Той пристигна едва вечерта и намери Воробянинов съвсем разстроен.

— Къде бяхте? — простена предводителят. — Така много се измъчих!

— Аха, вие сте се измъчили, че пътувахте с билет в джоба? А аз, значи, не съм се измъчил? Кого, мислите, свалиха от буферите на вашия влак в Тихорецк? Кой седя там три часа като глупак да чака товарен влак с празни бутилки за газирана минерална вода? Вие сте свиня, гражданино предводител! Къде е театърът?

— В Пятигорск.

— Да вървим! Аз поспечелих нещичко из пътя. Чистият доход възлиза на три рубли. Разбира се, то не е много, но на първо време — за нарзан^[1] и билети за влака ще стигнат.

Излетният влак, подрънквайки като талига, домъкна за петдесет минути пътниците в Пятигорск. Преминали край Змейка и Бештау, концесионерите пристигнаха в полите на Машук.